Определение № 419 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 799/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 2410/30.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 1283/2020 г. от 4-ти състав на САС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 10 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първата инстанция. Съдът е приел, че заради задържането под стража и воденото срещу него наказателно преследване ищецът е изпитал здравословни неразположения-хипертонични кризи, установени от свидетелските показания; изпитвал е притеснение, стрес, напрежение и страх от бъдещия изход на делото, чувствал се потиснат, затворил се в себе си, отказвал да общува и социално се изолирал, изпитвал срам и неудобство пред колеги и приятели заради повдигнатото обвинение. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил характера на престъплението, за което е повдигнато обвинението, тежестта на предвиденото за него наказание- лишаване от свобода от три до десет години; вида и продължителността на наложените мерки за неотклонение- задържане под стража, търпяна около 3 месеца; парична гаранция в размер 1000 лева и подписка и вида и продължителността на наложените му мерки за процесуална принуда-забрана за напускане пределите на РБ и отстраняване от длъжност, с които безспорно са засегнати основните му права на придвижване и социално общуване. Съдът е отчел продължителността на наказателното производство водено срещу ищеца – 4 години и 10 месеца, която е в рамките на разумния срок за неговото приключване с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че спрямо ищеца е постановена осъдителна присъда в първата съдебна инстанция. Отчетено е обстоятелството, че ищецът е участвал в извършването на процесуално следствените действия и лично се е явявал в откритите съдебни заседания в съдебната фаза на производството, като с поведението си не е станал причина за висящността на производството, както и и чистото съдебно минало на ищеца. Прието е, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили на ищеца изключително отрицателно, тъй като същият никога преди това не е бил регистриран за извършено престъпление и никога преди това не е бил обект на наказателно преследване, както и че публичното отразяване на случая са причинили на ищеца постоянен стрес с висок интензитет, както и че по този начин сериозно е засегнат авторитетът, репутацията му и доброто му име в обществото, бил е компрометиран сред близки, колеги и познати, както и пред своите съграждани. Поставя се въпросът за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на пълномощника на ответника по касационната жалба следва да се присъди на основание чл.38 ЗА вр. чл.9, ал.3 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, сумата от 620 лева. Водим от горното, състав на ВКС