Определение № 360 от 16.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1071/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. П. С. и Н. М. С. чрез техния пълномощник адв. П. Т., срещу въззивно решение № 1146 от 14.10.2019 г. по в.гр.д. № 648/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, ІХ състав. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че изводът на въззивния съд за липса на съсобственост в заявения за делба недвижим имот противоречат на събраните по делото доказателства, и в частност на представената скица № 15- 473450 от 23.12.2014 г. за имот с идентификатор ........., в която е отразено, че имотът е с площ 66 кв.м и че в същия има построена сграда с идентификатор ........... с площ 32 кв.м. Иска се въззивното решение до бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ При наличие на доводи, че ищците черпят права от представен от тях официален документ, съдът длъжен ли е да приеме за доказани определени факти при наличие на безспорни доказателства. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал.1 ГПК. Отговор на касационната жалба са подали ответниците А. П. Б. и М. П. П. чрез своя пълномощник адв. М. Н. - А., С. М. Т. чрез своя пълномощник адв. Г. Т., и А. Д. Б. и Н. Д. Б. чрез техния пълномощник адв. Н. А.. Същите изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 4382 от 17.12.2018 г. по гр.д. № 14 178/2015 г. на Пловдивския районен съд, ХІІІ състав, с което е отхвърлен предявеният от Ю. П. С. и Н. М. Д. против В. Д. М., П. Г. Б., М. Г. П., С. М. Т., М. П. П., Н. Д. Б., А. Д. Б., К. Р. Б., А. П. Б., В. Г. Б., Е. Л. Ш. и Н. Л. Д. иск за делба на недвижим имот, съставляващ поземлен имот с идентификатор ............ по КККР, с административен адрес [населено място], [улица], с площ 66 кв.м, заедно с построената в него сграда с идентификатор ............ със застроена площ 32 кв.м, на един етаж с предназначение - селскостопанска сграда. Въззивният съд е приел, че процесният имот не е съсобствен между страните, а се касае за два имота, които са заснети в кадастралната карта като един. От фактическа страна по делото е установено, че през 1922 г. П. Б. закупил от [община] недвижим имот - празно място, представляващо парцел ... в кв. ... по плана на [населено място], одобрен през 1912 г., целият с площ 32.20 кв.м. По този план парцел ... и съседният от изток парцел... са били записани като общинска собственост. През 1954 г. е бил изработен нов кадастрален план, в който двата парцела били заснети като един имот с пл.№ .... През 1982 г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план, в който имот пл.№ ... бил заснет с нов пл.№ ..., и за него е отреден парцел ....... При действието на този план е издаден нотариален акт № .., т...., дело № .../1992 г., с който В. Д. М. и К. Т. В. са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на дворно място, цялото с площ 35.80 кв.м, заедно с построената в него паянтова барака на [улица],[жк]на [населено място], представляващо парцел .. в кв. ... по стария план на града, а към момента на издаване на нотариалния акт - източната част от имот пл.№ ... в кв. ..., при съседи наследници на С. К., наследници на П. и С. Б. и [улица]. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че парцел ........ по плана от 1982 г. е образуван от два съседни маломерни имота, които принадлежат на различни лица. Доколкото по делото няма данни за уреждане на сметките по регулация между съсобствениците за изравняване на частите в съсобствения парцел при действието на З./ отм., както и в сроковете по § 6, ал.2 ПР на ЗУТ, то на основание § 8, ал.2 ПР на ЗУТ отчуждителното действие на дворищната регулация е отпаднало автоматично, и съсобствеността върху общия по регулация парцел е прекратена и се е преобразува в собственост върху включените в него имоти. В отговор на възражението на жалбоподателите, че в кадастралната карта двата поземлени имота са заснети като един с общ идентификатор съдът е посочил, че кадастралната карта има само декларативно действие и от нея не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. Това становище на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, която последователно приема, че неправилното отразяване на правото на собственост в кадастралната карта не води до пораждане, изменение или погасяване на това право. В този смисъл решение № 173 от 07.04.2010 г. по гр.д. № 527/2009 г. на ІІ г.о., решение № 99 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 4583/2013 г. на І г.о., решение № 90 от 06.08.2012 г. по гр.д. № 833/2011 г. на І г.о. и др. Въззивното решение не противоречи и на практиката на ВКС, обективирана в представеното с касационната жалба решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр.д. № 270/2012 г. на ІІ г.о., според която официалният свидетелстващ документ доказва с обвързваща доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа, са се осъществили така, както е се твърди в документа, както и че до доказване на противното съдът е длъжен да счита, че фактите, отразени в официалния свидетелстващ документ, действително са се осъществили. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Закона за кадастъра и имотния регистър нанесените в кадастралната карта данни и записванията в кадастралния регистър са доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното. В случая, обсъждайки възраженията на ответниците за липса на съсобственост в процесния имот и проследявайки неговия кадастрален и регулационен статут от 1922 г. до настоящия момент, и при съобразяване на разпоредбите на § 6 и § 8 ПЗР на ЗУТ, въззивният съд е приел, че кадастралната карта не отразява вярно правото на собственост, т.е. че с оглед събраните по делото доказателства установената в чл. 2, ал.5 ЗКИР презумпция за истинност на кадастралната карта е оборена. Поради това не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия въпрос, изведен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по втория въпрос относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал.1 ГПК. Съдът е изпълнил задължението си да мотивира решението съобразно цитираните разпоредби на ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора, а въпросът дали фактическите констатации, съответстват на събраните доказателства, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът