Определение № 2960 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1292/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. М. и П. Г. М. срещу решение №.502/21.11.22 по т.д.№.490/22 на АС Пловдив в частта, с която е потвърдено реш.№.260046/18.04.22 по т.д.№.81/21 на ОС Стара Загора в частта му за отхвърляне на предявените от касаторите искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за сумите съответно над 80000лв. и над 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди - предвид прието съпричиняване, със съответно произнасяне по разноските.

Ответната страна ЗАД“ОЗК Застраховане“АД оспорва жалбата; претендира разноски.

Третото лице помагач ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“АД не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че на 20.06.19 около 20.00ч. в

гр.К. е настъпило ПТП между л.а.“Фолксваген Пасат“, управляван от В.М., и мотоциклет, управляван от Ж.М. /син на Д.М. и брат близнак на П.М./, вследствие на което последният е загинал; с влязла в сила присъда е признато, че вина за настъпване на ПТП има водачът на лекия автомобил поради нарушаване на правилата за движение – чл.50 ал.1 ЗДП и чл.25 ал.1 ЗДП; изяснен е механизма на ПТП – мотоциклетът се движел по [улица], в посока от изток към запад, със скорост 92 км/ч; на кръстовището с [улица]за пътни превозни средства /ППС/, движещи се по [улица]/на която се намирал л.а./, е поставен знак „Спри, пропусни движещите се на пътя с предимство“; тъй като от източната страна на кръстовището имало паркирани автомобили, водачът на лекия автомобил предприел навлизане в кръстовището, като позиционирал автомобила в покой около средата му-за да има видимост към идващите от изток ППС; предприел маневра завиване на ляво по [улица], при което настъпил удар между автомобила и мотоциклета. Съдът се е позовал на заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, съгласно която безопасната скорост на движение на мотоциклета, при която не би възникнало произшествие, е 76км/ч; в момента, в който водачът на автомобила е предприел маневра „завиване наляво“, мотоциклетът се е намирал на разстояние 93,66м. преди мястото на удара и на 81,15м. от мястото, от което е потеглил автомобилът при опасна зона за спиране с установено скорост на движение 92км./ч. от 90,75м.; опасната зона за спиране на мотоциклета при скорост 50км/ч е 34,93м. Намерено е, че е налице равен принос за настъпване на ПТП от двамата участници в него. Вината на водача на лекия автомобил се изразява в нарушаване на правилото на чл.50 ал.1 ЗДП

• на кръстовище, на което единия от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на ППС от други пътища са длъжни да пропуснат ППС, които се движат по пътя с предимство - като в случая водачът на лекия автомобил е предприел маневра завой на ляво без да се съобрази със скоростта и разстоянието на движещия се по пътя с предимство мотоциклет. Вината на мотоциклетиста е, че се е движил със скорост 92 км/ч., надвишаваща максимално разрешената за населено място 50км/ч., при която опасната зона за спиране е от 90,75м., не му е позволила да спре преди мястото на удара на 93,66м., като се вземе предвид и времето за реакция, включващо времето на възприемане на опасността и задействане на

спирачния механизъм; безопасната скорост, при която мотоциклетистът е можел да предотврати удара, е 76км/ч. Съпоставяйки поведението на участниците в ПТП, съдът е намерил, че всеки има равен принос за настъпване на ПТП, тъй като допуснатите от тях нарушения са допринесли в една степен за това - водачът на лекия автомобил не е изчакал преминаването на движещия се мотоциклет по път с предимство, отстоящ на 81,55м. от мястото на покой на автомобила, а от своя страна мотоциклетът се е движил с

92 км/ч. – скорост, значително надвишаваща максимално разрешената за населено място скорост 50 км/ч., която не му е позволила да спре преди мястото на удара. Отразено е, че при преценката на каузалния принос на починалия следва да се има предвид, че разстоянието, на което се намирал мотоциклетистът преди потегляне лекия автомобил /81,55м/, би му позволило безпрепятствено да предотврати удара, ако се е движил с разрешената скорост 50 км/ч или поне с определената от вещото лице безопасна скорост 76км/ч; движението със скорост 92 км/ч е в грубо нарушение на правилата за движение, като това определя еднаквия му принос за настъпване на ПТП. При това положение е намерено, че полагащите се обезщетения от съответно

160 000лв. и 40 000лв. следва да се намалят съразмерно на приноса – наполовина, и се присъдят съответно 80000лв. и 20000лв.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 и чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпроси, относно които сочи и практика: 1.“Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдения, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствена тежест?“; 2.“Налице ли е пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване във връзка с режима на скоростта на пострадалия, обосновано със становище на вещо лице автоексперт, което включва различни варианти, вкл. отрича значението на скоростта за възможността на пострадалия да предотврати ПТП, предвид неизвестността на момента на възникване на опасността?“; 3.“Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или

предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта

/реш.№.147/5.12.17 по г.д.№.60341/16, І ГО, реш.№.206/12.03.10 по т.д.

№.35/09, ІІ ТО/; Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая движение с превишена скорост/, основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляне на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на уреждането?“ /реш.№.16/4.02.14 по т.д.№.1858/13, І ТО, реш.

№.6/3.02.17 по г.д.№.53091/ 15, ІІІ ГО, и др./; 4.“При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението? Може ли да бъде съпоставена вината и отговорността на този, който създава причините за ПТП, и жертвата – този, който трябва да се опитва да се спасява, като възможността на пострадалия за това зависи от множество обективни и субективни фактори?“ /реш.№.154/31.10.11 по т.д.

№.977/10, ІІ ТО, реш.№.45/15.04.09 по т.д.№.525/08, ІІ ТО, реш.

№.206/12.03.10 по т.д.№.35:09, ІІ ТО, реш.№.159/24.11.10 по т.д.№.1117/09,

реш.№.58/29.04.11 по т.д.№.623/10, ІІ ТО/; 5.“Длъжен ли е въззивният съд да установи неистинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма? Липсата на обсъждане в пълнота на и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“ /т.2 ТР 1/13, ОСГТК, т.19 ТР 1/01, ОСГК, реш.

№.42/5.03.14 по г.д.№.5488/13, ІV ГО, опр.№.1006/15.10.10 по г.д.№.619/10, ІІІ ГО, реш.№.11/21.0.4.94 по а.д.№.4900/93, ІІІ ГО, реш.№.87/4.09.58 по г.д.

№.55/58, ОСГК/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Първите три въпроса не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и не кореспондират на обстоятелствата по делото, респективно въззивната инстанция не е отричала задължението на ответника да докаже възражението си за съпричиняване и необходимостта от наличие на причинна връзка между допуснатото нарушение и вредоносния резултат. Напротив, изрично е посочила, че е налице съпричиняване, доколкото извършеното от пострадалия моторист нарушение също е допринесло за настъпване на ПТП. Този извод е направен на база събраните доказателства и в съответствие с констатациите в подробното заключение на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза /в което изрично се сочи, че причините, довели до ПТП, са две - действията на водача на лекия автомобил, който, след като е спрял на линията на видимост, преди да предприеме маневра „завой наляво“, не се е съобразил с разстоянието, посоката и скоростта на движение на приближаващия отдясно и движещ се по пътя с предимство мотоциклет, и субективните действия на водача на мотоциклета, който е управлявал със скорост на движение 92км/ч. в населено място, като се поставил в невъзможност да спре преди мястото на възникване на опасността за движението му и да предотврати ПТП – което е било възможно, ако се е движил със 76км/ч./ и задължителната практика на ВКС, в това число цитираната. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.

Съгласно сочената във връзка с четвъртия въпрос задължителна практика при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, създал ли е обективно пострадалият предпоставки и/или възможност за настъпване на

увреждането. Въззивната инстанция, както вече беше посочено, не е отрекла горните постановки – напротив, изследвала е налице ли е причинна връзка между извършеното от пострадалия моторист нарушение и вредоносния резултат и изрично е съпоставила степента на вина на двамата участника в ПТП; изложени са подробни мотиви, в това число с посочени релевантни обстоятелства защо съдът е намерил, че е налице равен принос. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.

Във връзка с петия въпрос съществува задължителна практика, вкл. цитираната, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; неизпълнението на задължението на съда да обсъди доказателствата за правнорелевантните факти съставлява процесуално нарушение. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика-обсъдила е релевантните факти и доказателства и е изложила собствени мотиви по съществото на спора, които не са произволни. Същевременно, доколкото въпросът се задава в контекста на твърдения, че

„нито правилно са отчетени нарушения на застрахования при ответника водач, нито приети нарушения от ищеца, като последният е допуснал превишена скорост, но по делото се установи, че и с разрешената последиците вероятно биха били същите“, очевидно те не се отнасят до процесния спор и не отговарят на обстоятелствата по делото. Това е така, тъй като ищци по настоящото дело са майката и братът близнак на починалия моторист, а не самото лице, което се е движило с превишена скорост, а доколкото е обсъждана превишената скорост на пострадалия моторист, вещите лица изрично сочат, че при шофиране с разрешената скорост 50км/ч и дори с такава до 76км/ч., последиците за него биха били други, тъй като би имал техническа възможност да предотврати удара. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК.

Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 8100лв. платен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,