Определение № 134 от 20.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 804/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частната жалба на И. А. К. и А. В. В. против постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на Софийски апелативен съд № 802/ 09.04.2012 год., по в. гр. д.№ 2834/2011 год., с което е оставена без уважение молбата на същите, в качеството им на ответници по спора, за изменение на постановеното по горепосоченото дело решение № 93 от 18. 01. 2012 год. на същия съд, в частта за деловодните разноски. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, във вр. с приложението на чл. 78, ал.5 ГПК, поради което се иска отмяната му и отхвърляне искането на ищцовото ТД за намаляване на присъдените на ответната страна деловодни разноски. Основният довод на частните жалбоподатели е, че направеното от ТД [фирма], гр.София искане за намаляване на присъденото в тяхна полза адвокатско възнаграждение, поради прекомерност е относимо единствено за първоинстанционното производство, но и към размера на адвокатския хонорар във въззивното производство, поради липса на изрично позоваване в същото на чл. 78, ал.5 ГПК от страна на ищеца, като въззивник. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. Обстоятелството, че предмет на предприетото обжалване е определение попадащо в обхвата на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, постановено за първи път от въззивния съд, обосновава правен извод, че в случая касационното обжалване не е обусловено от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, към които е налице препращане единствено в хипотезите на чл.274, ал.3 ГПК, поради което те на следва да бъдат обсъждани. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. За да постанови отказа си да измени постановеното въззивно решение в частта за деловодните разноски, в съответствие с искането на настоящите частни жалбоподатели за пълно присъждане на заплатеното от тях адвокатско възнаграждение във въззивното производство, въззивният съд е приел, че направеното от ищцовото ЕАД възражението по чл.78, ал.5 ГПК е своевременно заявено - още с въззивната жалба на страната, поради което е подлежало на преценка за основателността му и оглед данните по делото претендираните суми са били приети за прекомерни. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че страната, в чиято тежест е възложена отговорността за деловодните разноски, може да упражни правото си по чл.78, ал.5 ГПК – да иска намаляване на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение като прекомерно, позовавайки се на действителната фактическа и правна сложност на делото, до приключване на устните състезания в съответната инстанция, след което тази възможност се преклудира. Аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е процесуалното правило на чл.80 ГПК, изискващо също представяне на списъка на деловодните разноски най-късно до края на последното съдебно заседание, като последица от пропускането на така установения срок е отсъствието на процесуална възможност да се иска изменение на постановеното съдебно решение в частта за деловодните разноски. Следователно, обстоятелството, че още във въззивната си жалба въззивникът [фирма] е оспорил изрично размера на присъдените на насрещната страна деловодни разноски, представляващи заплатеното адвокатско възнаграждение за осъществената в производството по делото правна защита и съдействие, правилно е възприето от въззивната инстанция, като искане основано на чл.78, ал.5 ГПК и заявено своевременно същото е обусловило необходимост от преценка на неговата основателност. Доколкото предприетото оспорване на размера на присъдената сума за адвокатско възнаграждение е общо изразено и в рамките на установения от законодателя срок, в който правото по чл.78, ал.5 ГПК може да бъде надлежно упражнено, то липсва основание да се счете, че включването му в съдържанието на въззивната жалба на страната, изключва относимостта му към разходите за въззивното производство. Затова и изразеното в противен смисъл становище на частния жалбоподател, като лишено от основание в закона, вкл. по съображения черпени от правомощията на въззивната инстанция, като съд по същество на спора и правната същност на самата отговорност за деловодните разноски, не може да бъде споделено. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС