Определение № 237 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4194/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 263 010 от 17.11.2020 г., подадена от В. И. Г. чрез адвокат Р. Х. от АК – В., която е насочена против въззивно Решение № 260 050 от 08.10.2020 г. на Окръжен съд - Русе, постановено по в.гр.д. № 423/2020 г. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Ответникът по касация И. В. Г. е депозирал отговор в срока по чл. 287 ГПК чрез адвокат И. П. от АК – Р.. Счита, че отсъстват основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както и че въззивното решение е правилно. Моли да не се допуска касационно обжалване, както и да се присъди адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА. С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е отменил изцяло първоинстанционното Решение № 417 от 10.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 4410/2019 г. на Районен съд – Русе и вместо това е постановил ново, с което е отхвърлил предявения от В. И. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено по отношение на И. В. Г., че, по силата на изтекла в негова полза придобивна давност, ищецът (понастоящем – касатор) е собственик на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № 14 - самостоятелен обект с идентификатор *****, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ 104,16 кв.м., който по схема на АГКК се намира в сграда № 24, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: *****, под обекта: *****, над обекта: *****, заедно с избено помещение № 14, при граници - на юг: терен, на запад: изба от вх.Д, на север: изба № 11, на изток: коридор, заедно с 0,877% идеални части от общите части на сградата и от отстъпено право на строеж върху терена. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че ответникът по иска (а сега - ответник по касация) и майката на ищеца (Р. М. Х.) са бивши съпрузи, които са придобили процесния имот по време на брака си, прекратен с развод по силата на влязло в сила решение през 1992 г. С решение по в.гр.д.№ 590/2018 г. на ОС – Русе е допусната съдебна делба на имота при равни права за бившите съпрузи. В делбеното производство Р. М. Х. е поддържала, че тя е владелец на притежаваната от бившия й съпруг 1/2 ид.част от имота, но претенцията й е отречена с влизането в сила на решението по допускане на делбата. Въззивният съд е анализирал доказателствата, включително свидетелските показания, съгласно част от които в периода от 1997 г. до 2003 г. ищецът ползвал имота заедно с майка си, а впоследствие – и със съпругата си, като заплащал разходите и извършвал (финансирал) ремонтни дейности; ползвал го и за офис на счетоводната си фирма в [населено място]. Според други показания, ищецът е живял в имота до постъпването му в казармата. След това заминал да учи в [населено място] и в имота останала да живее само майка му, а той самият не е виждан на адреса, не е посещавал имота нито сам, нито със семейството си, не е оповестявано да е развивал фирмена дейност в него. Събирана била такса само за един живущ – майка му. При така установените факти, съдът е приел, че ищецът (чиято е доказателствената тежест) не е установил кумулативното наличие на елементите от фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС. Ищецът е живял в имота след развода на родителите си, но това не го прави владелец на частта от имота, притежавана от баща му. Фактическата му власт е определена като търпими действия, извършвани по силата на близките родствени отношения със собствениците на имота – неговите родители, при съобразяване и на поддържаното от майка му възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност. Поради това презумпцията на чл. 69 ЗС в случая не намира приложение. Трансформирането на търпимите действия във владение за себе си е следвало да бъде изразено в изрични недвусмислени действия от страна на ищеца, които изрично да бъдат демонстрирани пред баща му, за да може същият да се защити. Владението трябва да се противопостави на собственика, като в исковия процес следва да бъде установено, че противопоставянето е достигнало до знанието му. Несъмненият характер на владението върху един имот се преценява според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването му, тъй като с това владелецът фактически упражнява правомощията на собственика. В случая липсват данни, че намерението за своене на ищеца е демонстрирано пред ответника ясно и категорично с отричане на неговите права върху вещта. Промяната в намерението не може да се предполага, тя не може да остане скрита, а трябва да намери външна изява чрез конкретно поведение, което несъмнено показва, че ищецът отрича правата на ответника и владее само за себе си. Участието на ищеца при извършването на ремонти в периода 2001 г. - 2003 г. не доказва установена от него фактическа власт. Обикновеното неползване на имота от страна на ответника, поради това, че той не живее в него, не води до изгубване на правото му на собственост, тъй като неупражняването на фактическа власт върху съсобствения имот само по себе си не представлява отказ от права. С изложението касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1) „Представлява ли „търпими действия” трайно установената фактическа власт на трето лице над изцяло чужд недвижим имот, при липса на всякакво правно основание за нея и липса на допускане до имота от собственика за задоволяване на жилищно-битови нужди от това трето лице ?”; 2) „Допустимо ли е, с оглед правомощията си по чл. 269, пр. 2 ГПК, въззивният съд служебно да приеме за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, въпреки че никоя от спорещите страни не е въвела нито твърдения, нито възражения, нито е представяла каквито и да е доказателства, от които да се направи извод, че фактическото господство изначало е установено като държане или търпими действия ?”; 3) „Налице ли е обективна невъзможност да се манифестира намерение за своене на чуждия недвижим имот по отношение на собственика му, когато той и владелецът не само, че са преустановили лични отношения помежду си от повече от две десетилетия, но нямат обща съсобственост; между тях не съществуват никакви облигационни или извъноблигационни правоотношения и съдебни дела; собственикът на имота не го е посещавал и не е претендирал правата си пред владелеца, а владелецът не е разполагал с никаква правна възможност да узнае регистрираните постоянен или настоящ адрес на собственика или неформалното му местоживеене, телефон или лица, с които контактува ?”; 4) „Допустимо ли е, при постановяване на решението си, въззивният съд да остави без обсъждане и преценка определени доказателства, част от които противоречат на други, обсъдени от съда доказателства, а така също да допълни съдържанието на някои от гласните доказателства със свои предположения за факти ?”; 5) „Допустимо ли е, с оглед на правомощията, предвидени в разпоредбата на чл. 269, пр. 2 ГПК, въззивният съд да постанови решението си въз основа на невъведени от страните твърдения и възражения и да го обоснове със свои предположения ?”; 6) „Допустимо ли е въззивният съд да отхвърли предявен пред него иск с аргументи, че по делото ищецът не е доказал факти, които никога не са му били разпределяни в тежест нито с доклада на първоинстанционния съд, нито с указания на второинстанционния ?” Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с: Решение № 196 от 18.03.2019 г. по гр.д.№ 137/2018 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 1492/2013 г. на ВКС; Решение № 191 от 27.03.2011 г. по гр.д.№ 776/2010 г. на ВКС; Решение № 219 от 31.10.2014 г. по гр.д.№ 793/2014 г. на ВКС; Решение № 483 от 11.10.2012 г. по гр.д.№ 493/2012 г. на ВКС; Решение № 679 от 11.ІV.1967 г. по гр.д.№ 2077/1966 г. на ВС, І г.о. – по въпрос № 1; Решение № 77 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 506/2009 г. на ВКС; Решение № 96 от 12.04.2011 г. по гр.д.№ 332/2010 г. на ВКС; Определение № 191 от 02.10.2013 г. по гр.д.№ 3501/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.; Определение № 246 от 09.05.2018 г. по гр.д.№ 3132/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.; Определение № 479 от 02.10.2013 г. по гр.д.№ 3501/2013 г. на ВКС, І г.о. – по въпрос № 2; Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 2914/2018 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр.д.№ 1117/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. – по въпрос № 3; Решение № 112 от 15.01.2013 г. по гр.д.№ 777/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.; Решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 204 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 2584/2015 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 127 от 21.05.2019 г. по гр.д.№ 1881/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 47 от 07.03.2019 г. по гр.д.№ 1464/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. – по въпрос № 4; Решение № 150 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 5017/2016 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 149 от 10.09.2019 г. по гр.д.№ 2779/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; Определение № 305 от 13.04.2016 г. по т.д.№ 2828/2015 г. на ВКС, І т.о. – по въпрос № 5; ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 276 от 24.02.2015 г. по гр.д.№ 519/2014 г. на ВКС; Определение № 326 от 26.04.2016 г. по т.д.№ 1516/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 304 от 01.10.2015 г. по гр.д.№ 2460/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 311 от 27.01.2020 г. по гр.д.№ 3463/2018 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 173 от 07.01.2020 г. по гр.д.№ 5406/2016 г. на ВКС, І г.о.; Определение № 144 от 07.03.2016 г. по гр.д.№ 5084/2015 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 74 от 26.07.2017 г. по т.д.№ 1047/2016 г. на ВКС, І т.о. – по въпрос № 6. Искането за допускане на обжалването се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса 7) „Допустимо ли е съсобственик да формира и да волеизяви намерение/съгласие за „допускане” на безвъзмездно използване на чуждите идеални части от недвижим имот вместо другия съсобственик поради лични на последния отношения с третото лице, било в хипотеза на мнимо представителство ?” Касационното обжалване не може да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, тъй като нито един от поставените от касатора въпроси няма обуславящо значение за формираната правораздавателна воля и в този смисъл не представлява общо основание за допускане на обжалването. Противно на предпоставеното при формулирането на въпрос № 1, по делото не е доказано ищецът да е установил за себе си трайна фактическа власт върху процесното жилище. Формираният извод, че той е допуснат в имота от ответника кореспондира с данните по делото, съгласно които ищецът обитава апартамента от момента на раждането си по силата на родствената връзка със своя баща, като същата представлява основание за запазване на това фактическо състояние и след навършването на 18-годишна възраст. В този смисъл упражняваната фактическа власт е установена на основание, оборващо презумпцията по чл. 69 ЗС и квалифициращо касатора именно като държател на имота. За да се ползва от придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС в негова тежест е било да докаже, че е извършил едностранни действия, с които е обективирал промяна в намерението от това да владее за родителите си /или единия от тях/, като е започнал да държи вещта за себе си с намерение да я свои и тези действия са доведени до знанието на ответника (в този смисъл е и формираната практика на ВКС в хипотези на „търпими действия”, обективирана с Решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 1492/2013 г. на ВКС, І г.о.). Указания по разпределението на доказателствената тежест в тази връзка са дадени с доклада на районния съд, което елиминира въпрос № 6 като общо основание за допускане на обжалването. С оглед съдържанието на депозирания от ответника отговор на исковата молба, без обуславящо значение за изхода на спора са и въпроси №№ 2 и 5. Ответникът изрично се е позовал на близката родствена връзка на страните като основание за ищеца да ползва имота, както и на отсъствието на действия, обективиращи interversio possessionis, поради което изводите, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена и не са ангажирани доказателства за промяна в намерението са формирани в отговор на предприетата защита и в съответствие с принципа на диспозитивното начало. Въпрос № 3 по своя характер не търси принципен отговор на правен проблем, а съставлява твърдение за факти, каквито по делото не са установени. Наред с това следва да се има предвид, че съгласно практиката на ВКС състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяна в намерението и отблъскване на владението се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието; случаи, при който упражняващите фактическата власт са имали съзнанието на изключителни собственици предвид незнанието им относно наличието на друг наследник; случаи, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Разглежданият казус не попада в никоя от посочените хипотези, както и не е установено ищецът да е демонстрирал промяна в намерението си спрямо всички по несъмнен начин, т.е. да е осъществявал явно владение върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. Ето защо не се констатира твърдяното противоречие с Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 2914/2018 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 1919/2015 г. на ВКС, І г.о. (Решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр.д.№ 1117/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. е неотносимо, тъй като с него не е разгледана хипотеза на обективна невъзможност за манифестиране на interversio possessionis). Нещо повече – постановеното от въззивния съд е в съответствие с тълкувателните мотиви на Решение № 17 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 2923/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. Въпрос № 4 обективира оплакване за допуснато процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение на съда, обсъждането на което надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция на касационните жалби. Преценката на въззивния съд, че ищецът не е установил елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, който е всестранен, задълбочен и при извършването му събраните по делото доказателства са обсъдени според точния смисъл на изнесеното пред съда, както и в тяхната взаимовръзка. В този смисъл не се установява отклонение от тълкуването, съдържащо се в Решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 127 от 21.05.2019 г. по гр.д.№ 1881/2018 г. на ВКС, ІV г.о., както и с произнасянията по Решение № 204 от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 2584/2015 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 47 от 07.03.2019 г. по гр.д.№ 1464/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. Решение № 112 от 15.01.2013 г. по гр.д.№ 777/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. е постановено по правен въпрос за начина по който следва да се извърши преценка на статута на етажите от жилищна сграда, какъвто в случая е очевидно неотносим. Визираният с въпрос № 7 правен проблем изобщо не е поставян на вниманието на въззивния съд, не е обсъждан от него, поради което и не удовлетворява изискванията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. Обосновката към питането представя собственото разбиране на касатора за съдържанието, което според него имат мотивите на въззивния съд, което не намира опора в обективираната с акта правораздавателна воля. Ето защо в случая касационното обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле както на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на пълномощника на ответника по касация адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА (съгласно ДПЗС № 002351 от 24.11.2020 г., л. 135). С оглед цената на иска (13 823,90 лв.) и на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ същото възлиза на сумата 944,72 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.