Определение № 50384 от 13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1475/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Я. от [населено място] - чрез назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК особен представител, срещу решение № 173 от 07.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 23/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 8213 от 25.10.2021 г. по гр. д. № 1140/2020 г. на Районен съд - Петрич. С първоинстанционното решение е осъден Д. Д. Я. да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 15 682.42 лв. - част от дължими вземания по договор за издаване на кредитна карта № 41РКО-А-0276 от 02.06.2007 г., включваща 10 000 лв. - просрочена главница, ведно със законната лихва от 27.10.2020 г., 5 581.64 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 07.10.2017 г. до 26.10.2020 г., начислена съгл. чл.7 от договора вр. т.8.1.1 от Общи условия за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип MasterCard и Visa, 52.78 лв. - законна лихва за периода от 08.10.2020 г. до 26.10.2020 г., и 48 лв. - разноски за връчване на покана за доброволно изпълнение, и сумата 2 178.40 лв. - разноски по делото. В жалбата се излагат касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е отчел спецификата на револвиращите кредитни карти или т. нар. кредит овърдрафт и необосновано е приел, че след изтичане на уговорения в т.4 на договора срок за ползване на овърдрафта - 02.06.2009 г., действието на договора е продължавано автоматично съгласно т.19.1 от ОУ. Поддържат се аргументи, че поради непогасяване на задължението на 02.06.2009 г. банката не е отпускала нови суми за усвояване, с оглед на което договорът не е подновен и всички задължения по него са станали изискуеми от посочената дата, като е започнала да тече и предвидената в закона погасителна давност, която неправилно не е зачетена от въззивния съд. В жалбата се излагат и съображения за недължимост на възнаградителната лихва след датата 02.06.2009 г. поради изтичане на срока на договора, евентуално - поради погасяване по давност на вземането за главницата по предоставения кредит овърдрафт. С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване са посочени бланкетно чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулиран е следният въпрос, за който се твърди, че е обуславящ за изхода на делото: „Поражда ли действие клауза за автоматично продължаване на договор за издаване на револвираща кредитна карта и предоставяне на кредит овърдрафт, ако към крайната дата за ползване на сумата е регистриран неразрешен овърдрафт“. Заявено е и искане за допускане на касационно обжалване поради произнасяне от страна на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, „касаеща вземанията от кредит, главницата по който не е била изплатена на уговорения краен срок за погасяване, в какъвто смисъл е и определение № 10/06.10.2016 г. по гр. д. № 60188/2016 г. на ІV г. о. на ВКС“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Благоевград е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото и в съответствие с правомощията по чл.269 ГПК е приел, че страните по спора са обвързани от валидно сключен на 02.06.2007 г. договор за издаване на кредитна карта, по която банката - ищец е издала на ответника кредитна карта с чип „Visa Gold“ и е предоставила на последния по нарочно открита банкова сметка сумата 10 000 лв. под формата на кредит овърдрафт със срок за ползване до 02.07.2009 г. В чл.7 и чл.8 на договора е уговорено, че годишният лихвен процент за безналични разплащания е 13 %, а за всички останали транзакции - 15 %, като при неплащане на месечни погасителни вноски или при надвишаване на кредитния лимит ползвателят на картата заплаща наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка 12 пункта. Договорът е сключен при действието на общи условия (ОУ), приети от ответника, в чл.36 на които е предвидено, че уговореният срок на договора се продължава автоматично за нов едногодишен период, ако никоя от страните не е поискала прекратяването му. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, според констатациите в което отпуснатият кредит овърдрафт е усвоен изцяло на 19.02.2008 г., когато е регистриран и неразрешен овърдрафт; След 19.02.2008 г. ответникът е внасял суми за погасяване на задълженията си към банката и същевременно е теглил суми; Общо внесените от ищеца суми за погасяване на задълженията се 11 961.02 лв., като последното погашение е от 19.07.2009 г.; Отразената в счетоводните книги на банката непогасена главница е в размер на 10 000 лв. и върху нея са начислени лихви съгласно чл.7 от договора. Поради непогасяване на задълженията от страна на ответника банката - ищец е обявила кредита за предсрочно изискуем, считано от 08.10.2020 г., след връчване на покана за доброволно изпълнение и липса на постъпили плащания по повод на нея. При така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е направил извод, че предявеният срещу ответника осъдителен иск за заплащане на дължимите по договора суми - главница, лихви и разноски, е доказан и основателен. Съдът е изложил съображения, че сключеният между страните договор съдържа две взаимно свързани съглашения - договор за откриване на разплащателна сметка и договор за предоставяне на банков кредит във формата на овърдрафт по откритата сметка, за които се прилагат разпоредбите на ЗПК (отм.) в редакцията по време на възникване на договорното правоотношение. Относно срока на договора съдът е преценил, че следва да се приложи чл.36 от ОУ, действали към момента на сключване на договора; След като никоя от страните не е поискала прекратяване на договора след изтичане на първоначално уговорения срок - 02.06.2009 г., неговото действие е продължавано автоматично многократно във времето и договорът е обвързвал страните, включително към момента на отправяне на изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост. Като аргумент за автоматично продължаване на срока на договора съдът е изтъкнал и отбелязаното в заключението на счетоводната експертиза обстоятелство, че ответникът е теглил суми въз основа на договора на 12.08.2015 г. Предвид извода, че до датата на обявяване на предсрочната изискуемост - 08.10.2020 г., страните не са предприели мерки за прекратяване на договора и неговото действие е продължавано автоматично във времето по силата на чл.36 ОУ, въззивният съд се е произнесъл, че вземанията на банката към ответника за непогасени главница, лихви и разноски са станали изискуеми от 08.10.2020 г., като от този момент е започнала да тече уредената в чл.110 ЗЗД погасителна давност, която не е изтекла към датата на предявяване на иска - 27.10.2020 г. В съответствие с така възприетото разрешение съдът е счел за неоснователно своевременно релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на претендираните с иска вземания. Въззивният съд е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора и е достигнал до извод, че неравноправен характер има само клаузата на чл.8 относно наказателната лихва, която е нищожна на основание чл.143 ЗЗП вр. чл.21 ЗПК (отм.) и чл.24 ЗПК (отм.). Същевременно съдът е констатирал, че в претенцията на ищеца не е включена наказателна лихва, изчислена съобразно нищожната клауза на т.8 от договора, а само лихва, изчислена на база уговорения в т.7 лихвен процент. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Благоевград въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. в разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване извън хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК са предвидени вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и очевидна неправилност на решението. Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, с който касаторът - ответник е обосновал приложното поле на касационното обжалване - дали поражда действие клауза за автоматично продължаване на договор за издаване на револвираща кредитна карта и за предоставяне на кредит овърдрафт, ако към крайната дата за ползване на сумата е регистриран неразрешен овърдрафт, не е обуславящ за изхода на делото и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал връзката между продължаването на действието на договора след изтичане на първоначалния срок, за който е сключен, и констатирания от съдебносчетоводната експертиза факт, че след изтичане на този срок ответникът (титуляр на кредитната карта) е ползвал неразрешен овърдрафт. За да направи извод, че действието на договора е продължавано автоматично във времето и че договорът е обвързвал страните към момента на обявяване на предсрочната изискуемост, въззивният съд се е позовал на безспорния по делото факт, че след изтичане на първоначално уговорения срок никоя от страните не е предприела действия за прекратяване на договора, и е приел, че вследствие липсата на изявена воля за преустановяване на договорната обвързаност действието на договора е продължавано автоматично с нов едногодишен срок - така, както е предвидено в чл.36 от ОУ. Произнасянето в посочения смисъл не е обусловено от разрешаване на поставения от касатора въпрос, което е достатъчно, за да се отрече значението му на обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да не се допусне касационно обжалване по повод на него. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по формулирания в изложението въпрос е отсъствието на надлежно обосновани от касатора допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Бланкетното позоваване и възпроизвеждане на текстовете на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без посочване на конкретна съдебна практика в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и без излагане на аргументи относно значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), не позволява на касационната инстанция да направи извод за осъществяване на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по повод на наведеното в изложението твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, „касаеща вземанията от кредит, главницата по който не е била изплатена на уговорения краен срок за погасяване, в какъвто смисъл е и определение № 10/06.10.2016 г. по гр. д. № 60188/2016 г. на ІV г. о. на ВКС“. В тази част изложението не съдържа конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, включително такъв, който подлежи на уточняване от касационната инстанция в рамките на правомощията по чл.288 ГПК (т.1 от цитираното тълкувателно решение). Освен това определението, на което според касатора въззивното решение противоречи, е постановено в производство по чл.288 ГПК и не формира съдебна практика, релевантна за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (в този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК очевидна неправилност не е тъждествена с неправилността, произтичаща от наличието на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно, решението на въззивния съд трябва да е постановено при тежки нарушения на материалния и процесуалния закон или при грубо противоречие с правилата на логиката, като посочените пороци следва да са видими - да могат да се установят въз основа на мотивите към решението. В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност с доводи, относими към обосноваността и материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд за автоматично продължаване на действието на сключения между страните договор и за начален момент на погасителната давност, съвпадащ с датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Поддържаните доводи се припокриват с оплакванията в касационната жалба за наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 23/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград. С оглед недопускане на касационното обжалване и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,