Определение № 3224 от 13.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1475/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД срещу решение № 38 от 26.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 563/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра. С това решение е отменено частично решение № 649 от 18.10.2024 г., постановено по гр.д. № 509/ 2024 г. по описа на Районен съд – Силистра, и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД искове за признаване за установено, че всеки от ответниците Г. К. К. и С. А. К. дължи на ищеца сума в размер на 9 410, 22 лв., представляваща 1/6 част от задължението за главница, ведно със законната лихва върху тази сума от 25.07.2023 г. до окончателното плащане, сума в размер на 2 447, 68 лв., представляваща 1/6 част от задължението за възнаградителна лихва, начислена за периода от 26.07.2020 г. до 06.02.2023 г., сума в размер на 392, 10 лв., представляваща 1/6 част от задължението за неустойка за забава, начислена за периода от 07.02.2023 г. до 24.07.2023 г., всяко от които задължения е възникнало по договор за кредит от 24.08.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и наследодателя на ответниците А. П. К.. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 649 от 18.10.2024 г., постановено по гр.д. № 509/ 2024 г. по описа на Районен съд – Силистра в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД искове за признаване за установено, че всеки от ответниците Г. К. К. и С. А. К. дължи на ищеца сума в размер на 123, 56 лв., представляваща 1/6 част от задължението за неустойка за забава, начислена за периода от 24.10.2015 г. до 06.02.2023 г., сума в размер над 392, 10 лв. до 512, 17 лв., представляваща 1/6 част от задължението за неустойка за забава, начислена за периода от 07.02.2023 г. до 24.07.2023 г., сума в размер на 332, 50 лв., представляваща 1/6 част от задължението за такса за управление, начислена за периода от 22.08.2016 г. до 24.08.2022 г., сума в размер на 147, 63 лв., представляваща 1/6 част от задължението за такса за подновяване на ипотека, сума в размер на 60 лв., представляваща 1/6 част от задължението за такса изискуемост и сума в размер над 2 447, 68 лв. до 6 188, 40 лв., представляваща 1/6 част от задължението за възнаградителна лихва, начислена за периода от 24.10.2015 г. до 25.07.2020 г., всяко от които задължения е възникнало по договор за кредит от 24.08.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и наследодателя на ответниците А. П. К.. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че изводът на въззивния съд, че предявените в процеса вземания са погасени по давност, е неправилен. Той не е съобразен с това, че те представляват 1/3 част от вземанията на банката, възникнали по договор за кредит, сключен на 24.08.2007 г., която част се е припадала на един от наследниците по закон на починалия кредитополучател, който се е отказал от наследство на 07.06.2022 г. Предвид липсата на направено от този наследник изявление за приемане или за отказ от наследството на починалото лице за периода от смъртта му до 07.06.2022 г., то към 17.09.2016 г. тази част от наследството представлявала незаето наследство и следователно не е било ясно кой субект е длъжник по включените в нея задължения, които са и тези възникнали по процесния договор за кредит. С оглед на това касаторът намира, че към тази дата банката не е можела валидно да упражни правото си за обявяване на задълженията по договора за кредит, включени в това наследство, за предсрочно изискуеми, поради което и изявлението за това, което се съдържа в искова молба от 17.09.2016 г., по която е образувано друго дело, не поражда целените с него правни последици и давността за погасяване на тези задължения не може да започне да тече от 17.09.2016 г., както е приел въззивният съд. Касаторът счита, че кредиторът е имал възможност да обяви за предсрочно изискуеми задълженията по кредитната сделка, които са част от незаетото наследство, едва след извършения отказ от наследство от призования към наследяване наследник, в резултат на който се уголемяват дяловете на останалите двама наследници, които са ответниците по предявените в процеса искове, което е станало на 07.06.2022 г. Позовава се и на това, че при произнасянето си по направеното възражение за погасителна давност въззивният съд не е съобразил, че за периода от 17.09.2016 г. до 29.11.2017 г. и от 21.09.2018 г. до 03.03.2020 г. такава не е текла по отношение на предявените вземания, тъй като е имало образувани и висящи дела за тяхната дължимост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответниците по касация Г. К. К. и С. А. К. оспорват касационната жалба. Изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Силистра е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Банка ДСК“ АД срещу Г. К. К. и С. А. К. обективно и субективно съединени искове по чл. 422 ГПК за установяване, че всеки от ответниците дължи на ищеца по 1/6 част от задължения за заплащане на главница, възнаградителна лихва, неустойка за забава, такса за управление, такса за подновяване на ипотеката и такса изискуемост, възникнали по договор за кредит, сключен на 24.08.2007 г., между „Банка ДСК“ АД и А. П. К., като кредитополучател, който е починал и е оставил три лица за наследници по закон, двама от които са ответниците, а третият е М. К.. Счел е, че частта от задълженията по кредитната сделка, която е предмет на предявените искове, е тази, припадаща се на наследника М. К., която на 07.06.2022 г. се е отказала от наследството на починалото лице, с което са се уголемили наследствените дялове на двамата ответници и всеки от тях отговаря за изпълнение на половината от частта от задълженията, включени в този дял от наследството. Въззивният съд е намерил за установено в производството, че преди настоящото дело е имало образувано друго - т.д. № 135/ 2016 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, по подадена от „Банка ДСК“ АД на 17.09.2016 г. искова молба, с която са предявени искове за реално изпълнение на задълженията по договора за кредит, включително на тази част от тях, която е предмет на настоящото дело. В това производство като ответници са участвали всички наследници на А. К. - Г. К. К., С. А. К. и М. К.. Към датата на сезиране на съда с тази искова молба и тримата наследници са били процесуално легитимирани да отговарят пред кредитора за задълженията на своя наследодател, тъй като не е имало данни кой от тях е приел наследството и кой не. С оглед на това въззивният съд е заключил, че всички тези лица са били надлежни адресати и на волеизявлението на банката, обективирано в исковата молба, за обявяване на задълженията по договора за кредит за изцяло предсрочно изискуеми. Счел е, че към момента на образуване на това дело и докато то е било висящо наследството, което по закон се припада на наследницата М. К., е имало статута на незаето, доколкото от това лице не е изявена воля нито за неговото приемане, нито за отказ от него. Наред с това въззивният съд е взел предвид и фактите, че ответниците по настоящото дело са били единствените други възможни длъжници на частта от задълженията, включени в незаетото наследство, и че те са взели участие в образуваното производство по исковата молба от 17.09.2016 г., в хода на което до тях е достигнало изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост, направено с тази искова молба. Ето защо е изведено, че по отношение на тези лица задълженията, които са включени в незаетото наследство и за изпълнението на които те отговарят в резултат на направения по-късно отказ от наследство от третия наследник, са станали изцяло предсрочно изискуеми с предявяване на исковата молба от 17.09.2016 г. От тази дата е започнала да тече погасителната давност по отношение на частта от задължението за главница по договора за кредит, която е предмет на предявения иск. Тя е изтекла преди сезиране на съда, поради което това задължение е погасено по давност. По същите съображения погасени по давност са и останалите задължения, които са предявени в настоящия процес. Въззивният съд е заключил, че това прави неоснователни всички предявени установителни искове и те трябва да се отхвърлят. Поради частично разминаване на изводите на първата и въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която предявените искове са уважени и вместо него е постановено друго, с което те са отхвърлени. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която са отхвърлени част от предявените в процеса искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя три въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение, като по два от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по третия – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Ето защо настоящият съдебен състав трябва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първият от формулираните въпроси е: Прилага ли се чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД по отношение на вземане, за което е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако искът е процесуално допустим, но е отхвърлен като неоснователен?. По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение. В него въззивният съд изобщо не е излагал мотиви за приложението на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, като не е посочил и да са установени факти, които да са предвидени в закона като основание за спиране на погасителната давност за предявените в производството вземания. Въззивният съд не е отрекъл приложението на тази правна норма по отношение на висящ процес, който да е образуван по искове, имащи за предмет същите вземания, като тези, предявени по настоящото дело, по които длъжници са същите лица, които се сочи, че отговарят за тяхното изпълнение и в настоящото производство, защото не е направил извод да е доказано образуването на такъв процес. Той е приел, че се установява образуването само на едно друго дело по искова молба от 17.09.2016 г., което има за предмет вземания, които въпреки че съвпадат по вид, размер и правопораждащ факт с тези, предявени в настоящото производство, се различават от тях по лицето, което се сочи, че е длъжник, което не е някой от ответниците, а друго лице – третият наследник по закон на починалия кредитополучател, който се е отказал от оставеното от него наследство. Липсата на произнасяне в обжалваното решение по поставения от касатора въпрос означава, че той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следващият въпрос, който е поставен от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: Може ли да тече погасителна давност за наследствено задължение, когато наследството не е било прието от всички наследници и ако да – от кой момент започва да тече? Този въпрос е формулиран много общо, без да е свързан по някакъв начин с конкретните факти по делото. В акта си по същество на спора въззивният съд е изложил съображения за това от кой момент тече давностният срок за погасяване на част от задълженията по процесния договор за кредит, но това е направено, като са съобразени няколко специфични обстоятелства, установени в процеса. Първото от тях е, че предявените задължения, които представляват 1/3 част от тези, възникнали за кредитополучателя по договора за кредит, са обявени за предсрочно изискуеми. Другите обстоятелства са свързани с момента, в който от кредитора е упражнено правото за обявяване на предсрочната изискуемост и те са следните: - че изявление за упражняване на това право е отправено от кредитора след смъртта на кредитополучателя по договора за кредит, като е адресирано до неговите наследници по закон; - че това е станало в период от време, в който 1/3 част от наследството на кредитополучателя, в която са включени задълженията, предмет на предявените искове, е имала характера на незаето наследство, защото от един от наследниците по закон не е направено изявление за приемане или за отказ от наследството; - че това изявление е достигнало до останалите двама наследници по закон на починалия кредитополучател, които са приели оставеното от него наследство и чиито дялове в него са се уголемили в резултат от направения впоследствие от третия наследник отказ от наследство. Нито един от тези факти не е взет предвид при формулиране на правния въпрос, поради което не може да се приеме, че той е такъв, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение. Освен това поставеният от касатора въпрос не е разрешен и в актовете, на които тази страна се позовава при обосноваване на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от тях е Тълкувателно решение № 1/ 23.01.2024 г., постановено по тълк.д. № 1/ 2021 г. на ОСГТК на ВКС, в диспозитива на което изобщо няма произнасяне по въпрос за погасителната давност при наследствени задължения, като в мотивите му също липсват относими към този въпрос указания. Вторият акт е Решение № 101/ 08.10.2019 г., постановено по гр.д. № 2260/ 2018 г. по описа на ВКС, IV гр.о., в което е дадено разрешение по въпросите за това как се приема наследство и как следва да процедира съдът, пред който е висящо дело по предявен иск срещу наследник на починал в хода на делото ответник-длъжник, но няма произнасяне по възражение за погасяване по давност на задължение, което е част от наследството на починалия длъжник. Ето защо трябва да се заключи, че поставеният втори въпрос не покрива нито общото, нито допълнителното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на въззивното решение. Третият въпрос, формулиран от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: В хипотезата на починал длъжник по договор за кредит редовно ли е обявлението за предсрочна изискуемост до наследник, ако към датата на връчването му наследството е било незаето?. Този въпрос също се поставя по общ начин, без да е свързан с конкретните специфични факти, които са приети за установени в производството от въззивния съд и с оглед на които той е направил извода си, че е породило действие обявлението за предсрочна изискуемост на тази част от дълга по договора за кредит, която се включва в наследството на кредитополучателя, което за определен период от време е имало статута на незаето наследство, поради липса на изявление от единия от наследниците по закон дали го приема или се отказва от него. Както беше посочено, тези факти са, че това обявление, въпреки че е отправено от кредитора в периода от време, през който наследството е било незаето, е достигнало точно до лицата, които са останалите двама наследници по закон на починалото лице, които са приели неговото наследство и които след отказа от наследство, направен от третия наследник, стават титуляри и на правата и задълженията, които се включват в тази част от наследството, с която се уголемяват техните дялове. Ето защо и по третия въпрос така, както е зададен, не може да се приеме, че има произнасяне в обжалваното решение, поради което той също не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 38 от 26.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 563/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра. По отговорността за разноски: Oтветниците по касационната жалба са заявили искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат В. В., осъществил безплатната им адвокатска защита пред касационния съд. В производството обаче не са представени доказателства, от които да е видно, че упълномощеният адвокат се е задължил да окаже на тези лица безплатно адвокатска защита в касационното производство. В исковия процес са ангажирани доказателства за сключени между ответниците по касационната жалба и адвоката два договора за правна защита и съдействие, като с единия те са постигнали съгласие за извършване на правни действия само в първоинстанционното производство и то възмездно, а с втория е постигнато съгласие, че адвокатът ще извършва правни действия по защита безплатно, но изрично е подчертано, че това касае само защитата във въззивното производство. Ето защо за адвокат В. не е възникнало правото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационния съд в размер, определен от съда. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение