Определение № 2272 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1320/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ТЕХНОПОЛИС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. К. против решение № 5427 от 25.08.2025 г. по гр. д. № 13972/2023 г. на Софийски градски съд, IV-Е въззивен състав в частта, имаща характер на определение. С последното частично е отменено определение №17844 от 18.05.2023 г. по гр.д. № 45250/2022г. на Софийски районен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК – за оставяне без уважение молбата на ищеца А. Ш. за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските чрез намаление на присъденото на ответното дружество адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция - за разликата над 2 000 лв. до присъдените 7 048. 20 лв. и вместо това е изменено решение № 5088 от 31.03.2023 г. по гр. д. № 45250/2022 г. на СРС в частта за разноските, като А. П. Ш. е осъден да заплати на „ТЕХНОПОЛИС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД сумата от 2 000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено с присъждане в полза на жалбоподателя на разноски за платен в производството пред първата съдебна инстанция адвокатски хонорар в пълния му претендиран размер.

Ответникът по жалба А. П. Ш., чрез адв. В. С. с отговора в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК взема становище за нейната неоснователност.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен от А. П. Ш. против дружеството – частен жалбоподател осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 2 КТ и цена от 65 293. 72 лв. Изложил е съображения, че макар и претендираното адвокатско възнаграждение от ответника да се явява съобразено с минималните размери по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1/2004 г., същото не кореспондира с действителната правна и фактическа сложност на делото, както и с реално извършената от процесуалния представител работа в първата инстанция. При тези мотиви е обоснован решаващ извод, че възнаграждението следва да бъде намалено съгласно постановките на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, като на ответника бъде присъдена сумата от 2 000 лв. Затова е прието от СГС, че обжалваното определение по чл. 248 ГПК на първостепенния съд е частично незаконосъобразно – за отказа да бъде удовлетворена молбата на ищеца за изменение на решението на СРС в частта за разноските за разликата над 2 000 лв. до присъдените 7 048. 20 лв. и следва да бъде отменено в тази част, а първоинстанционното решение в частта за разноските (с характер на определение) да бъде изменено като в полза на ответника бъде присъдена сумата от 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да мотивира изрично кои конкретни обстоятелства обуславят извод за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, когато то надвишава минималните размери по Наредба № 1/2004 г.?“;

2. „Допустимо ли е съдът да намали адвокатското възнаграждение под минималния размер на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г., когато няма данни за злоупотреба с права или несъразмерност на положения труд спрямо цената на иска и сложността на делото?“;

3. „Длъжен ли е съдът при преценка за прекомерност на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК да отчете икономическата стойност на предмета на спора и резултата от делото, включително изхода на спора и степента на удовлетворяване на претенциите?“.

Настоящият състав на ВКС счита, че сочените основания за допускане на обжалването не са налице.

Повдигнатите от жалбоподателя питания обобщено се свеждат до въпроса относно съдържанието на критериите, които съдът е длъжен да съобрази по повод възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и дали е допустимо да се намали адвокатското възнаграждение под минималните му размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Така поставено, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – т.е няма претендираното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроса е налице трайна и последователна съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава. Съгласно дадените разяснения в т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се установи несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Възприетите в тази съдебна практика правни разрешения извеждат като решаващ критерий за преценката относно наличието или не на прекомерност на хонорара фактическата и правна сложност на спора, според особеностите на всяко дело. Отделно от изложеното, създадената след постановяване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС съдебна практика на ВКС приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда и че за да намали отговорността за разноски съдът следва да установи, че заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност, т. е., че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая въззивният съд не се е отклонил от дадените по – горе правни разрешения, като е формирал извод, че претендираното адвокатско възнаграждение не кореспондира с действителната правна и фактическа сложност на делото, отчитайки обстоятелството, че производството пред първата инстанция е образувано по осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 2 КТ с цена от 65 293. 72 лв. Съобразил е още, че реално извършената от процесуалния представител работа не обосновава разход за адвокатски хонорар в претендирания размер от 7 048. 20 лв. Именно при тези конкретни обстоятелства второинстанционният съд решаващо е приел, че макар и претендираното адвокатско възнаграждение от ответника да е съобразено с минималните размери, посочени в Наредба № 1/2004 г., то размерът, който следва да се възложи в тежест на ищеца по делото, е сумата от 2 000 лв. Наличието на установена съдебна практика на ВКС, с която обжалваното решение в частта му с характер на определение - с която е отменено частично определение по чл. 248 ГПК на първоинстанционния съд и е изменено решението на последния в частта за разноските с присъждане в тежест на ищеца на сумата от 2 000 лв., съставляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС - е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед на изложеното се налага, че отсъстват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

При извършената служебна проверка, настоящият състав констатира несъответствие в мотивите и диспозитива на обжалваното решение – в частта му с характер на определение, при посочване на номера на първоинстанционното дело, по което е постановено определението по чл. 248 ГПК, предмет на частната жалба, с която СГС е бил сезиран. Това налага след произнасяне от касационната инстанция делото да се изпрати на градския съд за преценка наличието на очевидна фактическа грешка в съдебния му акт и евентуалното й отстраняване по реда на чл. 247 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,