Определение № 295 от 22.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4285/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от И. Ц. Н., чрез пълномощник адв. М. Г., срещу въззивно решение 129/03.07.2024 г. по в. гр. д. № 180/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, в която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 34/15.02.24 г. по гр.д.№ 777/22 г. на Районен съд-Тетевен, е допусната делба на поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], [улица], с площ 498 кв.м. при посочени съседи, заедно със попадащата в него сграда № **** - жилищна сграда-еднофамилна, застроена площ 67 кв.м., на два етажа, между съделители и при квоти: за ищцата Ц. Ц. Н. 1/ 2 ид.ч. и за ответника И. Ц. Н. 1/ 2 ид.част. Касаторът твърди, че въззивното решение в тази част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост, и очевидно неправилно, иска се отмяната му и отхвърляне иска за делба на този имот, евентуално допускане делбата при дялове 1/ 4 ид.ч. за ищцата и 3/4 ид.ч. за ответника. Ответната страна по касационната жалба Ц. Ц. Н., чрез пълномощник адв. П. К., с писмен отговор оспорва жалбата и сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че процесният делбен имот в [населено място], е съсобствен между двамата съделители, по наследство - чл.5 ЗН и при равни права, по силата на наследяване от родителите им Ц. Ц. /починал 22.04.2016 г./ и Т. Ц. /починала 01.02.2005 г./. В рамките на проверката по чл.269 ГПК по пренесения пред въззивната инстанция спорен въпрос дали ответникът И. Н. е придобил процесния имот по давност поради упражнявано от него владение от 2005 г. – смъртта на майка му, нататък, въззивният съд е приел, че това придобивно основание спрямо ответника, изключващо съсобственост, не е доказано. Прието е, че от събраните по делото писмени доказателства и от разпитаните по делото свидетели не може да се направи обоснован извод, че съделителят И. Н. е манифестирала спрямо сестра си по недвусмислен начин владението и на нейните идеални части и по този начин да е превърнал държането им във владение. Установено е, че на 14.12.2022 г. ищцата отправила до ответника нотариална покана за заплащане на наем за ползване на нейната част от процесния имот, тъй като не била допусната в него от 3.04.2022 г. и предупредена да не стъпва в имота, на която ответникът отговорил писмено на 19.01.2023 г., че претенцията за наем е неоснователна, защото имотът е негов. Посочени са в установителната част на въззивното решение и дадените от разпитаните свидетели показания относно това къде са живеели ищцата и ответникът от смъртта на майка им през 2005 г. нататък и кой от тях е живял в процесния имот, какви пререкания са имали страните по делото. Свидетелите на ищцата Д.Д., Цв.М. и Т.Д. е посочено да заявяват, че до 2010 г. семейството на ищцата е живяло в процесния имот, и през м.октомври 2021 г. ищцата е разговаряла с племенника си Ц.-син на ответника И., който поискал разрешение да живее на втория етаж на имота, защото половината е неин. Свидетелите на ответника Л.С. и Ив.Л. твърдят, че ищцата не е живяла в процесния делбен имот, като свид.Л. я е виждал само 2005 г. по повод смъртта на майка й, когато се скарала с брат си и тръгнала, и после я е виждал 2022 г. – когато започнал ремонт на къщата и дошла тогава да претендира. Свид.М. сочи още при преразпит за среща между страните по повод погребение на майката на свидетелката на 17.04.2023 г. в коридор на къща, когато двамата си говорили кой етаж от къщата на кого да остане, а свид.Д.М.- който е организирал погребението на майката на предходния свидетел, сочи, че на същото това погребение ответникът И. не е влязъл в къщата на свидетелката М., макар да бил поканен за това от свидетелката и от ищцата, като този последен свидетел не знае къде живее ищцата и е чувал от своя баща, че ищцата и ответникът имат проблеми, но не знае подробности. От анализа на тези доказателства съдът е формирал извод, че спор между страните по отношение на имота е възникнал едва през 2022 г. след когато синът на съделителя И. Н. се е върнал от [населено място] да живее при него и са започнали строителни дейности, и тогава по повод покана от ищцата ответникът да й плаща наем, последният отказал и отговорил, че имотът е само негов, при което до този момент ответникът не е заявявал позиция, че владее имота за себе си и не е отблъсквал владението на ищцата. Прието е за безспорно, че ответникът живее в процесния имот, но ползването на съсобствената вещ е счетено да не изразява намерение за своене до 2022 г., едва когато ответникът е оспорил правата на ищцата и да не я допускал до имота. Посочил е още въззивният съд, че след като до знанието на ищцата през 2022 г., е достигнало намерението на ответника и сина му да завладеят целият съсобствен имот при започване на ремонтните дейности, тя предявява иск за делба и отправя нотариална покана за заплащане на наем, но до този момент според съда не е изтекла 10 годишната придобивна давност по смисъла на чл.79 от ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните формулирани въпроси като решени в разрез с практиката на ВКС: 1/ Длъжен ли е съдът при формиране на правните си изводи да обсъди свидетелските показания поотделно и в тяхната съвкупност, след което да съпостави тези показания с останалите доказателства по делото и наведените от страните възражения и изложи мотиви кои факти приема за установени от събраните гласни доказателства по делото и защо? Съставлява ли неизпълнението на това задължение съществено процесуално нарушение обуславящо извод за неправилност и незаконосъобразност на постановеното съдебно решение? - противоречие с Решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на ВКС, II г.о.; 2/ Длъжен ли е съдът при формиране на правните си изводи да извърши съвкупен анализ на всички доказателства по делото, по отделно и в тяхната съвкупност? - противоречие с Решение № 108/25.06.2020 г. по гр.д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 65/ 30.07.2014 г. по търг.д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение№ 84/23.05.2014 г. по гр.д. № 3361/2017 г. на ВКС, III г.о., Решение № 210/19.09.2016 г. по гр.д. № 861/2016 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д.№ 513/20101 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 69/24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 22/19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г. на ВКС, IVг.о.; 3/ Допуска ли съдът съществено процесуално нарушение на принципа установен в чл. 9 ГПК за осигуряване на равна възможност на страните да упражняват процесуалните си права, като отказва да разпита един от допуснатите по делото свидетели? - противоречие с Решение № 50040/29.05.2023 г. по гр.д. № 2438/2022 г. на ВКС, I г.о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси № № 1 и 2 от изложението, обобщено свеждащи се до задължението на въззивния съд по обсъждане на доказателствата и мотивиране на решението. В съответствие с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в практиката на ВКС, въззивният съд обсъжда тези от събраните доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Въззивният съд в случая е концентрирал изводите си върху спорния въпрос дали ответникът-въззивник И. Н. е придобил по давност наследствената на ищцата идеална част от делбеният имот в [населено място], махала М., въз основа на осъществявано от него владение на имота от 2005 г. нататък. Произнасянето на въззивния съд по въпроса относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, чиито права в съсобствеността са възникнали въз основа на наследствено правоприемство, е в съответствие с практиката на ВКС. Веднъж придобито по силата на наследствено правоприемство, правото на собственост върху наследствената идеална част от имуществото на наследодателя може да се изгуби само с акт на разпореждане на носителя на същото или ако друго лице придобие собствеността по оригинерен способ – чл. 99, вр. чл.77 ЗС, т.е сънаследник, който не живее в наследствения имот, не загубва само поради това правото си на собственост. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта, е доведена до знанието на невладеещите съсобственици. В случая въззивният съд е приел, че събраните доказателства не установяват наличието на такова поведение от страна на И. Н. спрямо неговата сестра и сънаследник Ц. Н. преди 2022 г., с което да е манифестирал своенето на процесния жилищен имот. Направен е и извод, основан на преценка на събраните и посочени в мотивите на решението гласни доказателства, че е безспорно установено, че ответникът живее в делбения имот, но това обитаване е прието да е обикновено ползване на съсобствена вещ до 2022 г., когато е заявил на сестра си, че имотът е само негов, т.е. мотивите не сочат, че въззивният съд е игнорирал показанията на свидетелите на ответника, описани в установителната част на решението. Въззивният съд не е формирал извод дали и докога ищцата Ц. Н. е живяла в сънаследствения имот след смъртта на майка си през 2005 г., както се посочи по-горе тези обстоятелства сами по себе си нямат отношение към изгубване правото на собственост върху наследствения дял на ищцата, поради което необсъждане показанията на свидетелите относно тези обстоятелства и на писмените доказателства за адресна регистрация на ищцата и нейната дъщеря, не може да обуслови допускане касационното обжалване по тези въпроси. Оплакванията на касатора в изложението за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение относно характера на осъществяваната от ответника фактическа власт до 2022 г., по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение по въпроси № № 1 и 2. По въпрос № 3 не е налице нито общото, нито специфичното основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията по т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът, първо, не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото на ВКС, защото въззивният съд е отказал разпит на третия допуснат свидетел на ответника по съображения, че е настъпила процесуална преклузия за това и не е налице хипотеза на чл.266, ал.3 ГПК. Второ, соченото от касатора по въпроса решение № 50040/29.05.2023 г. по гр.д. № 2438/2022 г. на ВКС, I г.о. е неотносима практика на ВКС, тъй като е постановено по различен въпрос и различни факти – а именно по приложението на принципа на непосредственост при разпита на свидетелите, а не по делегация, в контекста на осигуряване равна възможност на страните да упражнят процесуалните си права, а настоящият случай е различен. При извършената от касационния състав служебна проверка не се констатират пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на разноски, а насрещната страна не е поискала такива в касационното производство с отговора на касационната жалба. Предвид изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК