Определение № 2800 от 29.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 285/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. М. И. с ЕГН [ЕГН], представлявана от своя баща и законен представител М. П. И., чрез процесуален пълномощник, против решение № 358 от 26.10.2023 г. по в. т. д. № 471/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, ТО, 3-ти състав, с което е потвърдено решение № 1 от 11.01.2023 г., постановено по т. д. № 159/2021 г. по описа на Хасковския окръжен съд в обжалваната му част, а именно – за отхвърляне на иска на Ф. И. срещу ЗК ЛЕВ ИНС АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, настъпило на 07.01.2021 г., за разликата над присъдените от първата инстанция 48 000 лв. до претендираните 100 000 лв. В касационната жалба се излага, че въззивното решение страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. Оплакванията са за неправилна преценка относно наличието на принос на пострадалата за осъщественото увреждане и неговия размер, както и за несправедливо занижен размер на дължимото обезщетение. По подробни съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде уважен в пълния предявен размер, с присъждане на законна лихва, считано от 27.01.2021 г., както и на сторените разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси: „1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да изложи всички мотиви в отговор на всички доводи и възражения на страните и да направи анализ на събраните доказателства по делото относно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД?; 2/ Може ли съдът да приеме съпричиняване от страна на пострадалата при положение, че по делото не са доказани и събрани категорични доказателства за действия или бездействия от страна на пострадалата, които да са способствали и/или допринесли за настъпване на вредоносния резултат?“. В подкрепа на доводите за това, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика и практиката на ВКС се цитират съответни съдебни актове. Ответникът по касация ЗК ЛЕВ ИНС АД в срока по чл. 287 ГПК е изразил писмено становище за неоснователност на искането за селектиране на касационната жалба и моли същото да бъде оставено без уважение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по спорния във въззивното производство въпрос относно механизма на произшествието и наличието на принос на увреденото лице, след пълно съобразяване на показанията на разпитания по делото свидетел, на заключението и обясненията на вещото лице по назначената САТЕ, на оплакванията във въззивната жалба, както и при съвкупен анализ на посочените доказателства, съставът на въззивния съд е приел за безспорно установено, че непосредствено преди настъпването на ПТП детето Ф. си е играело заедно с други деца на пътното платно. С оглед доводите на страната съдът е изложил подробни фактически и правни съображения, защо не приема, че произшествието е настъпило в жилищна зона съгласно чл. 61 ЗДП, както и защо счита за неоснователно оплакването за липса на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка е посочил, че съпричиняване е налице, когато с действия или с бездействия пострадалото лице е допринесло обективно за настъпване на вредоносния резултат, като за установяването му е необходимо да има причинна връзка между неговото поведение и настъпването на вредата, без значение дали пострадалият е действал виновно или не, както и че малолетно дете или невменяемо лице също може обективно да допринесе за настъпване на резултата, независимо че не може да съзнава и ръководи постъпките си. В посочения смисъл съдът е цитирал т. 7 от ППВС № 17/63 г. и се е позовал на константната съдебна практика. С оглед горното съставът на въззивния съд е намерил, че независимо от завишените законови изисквания към водачите на МПС да бъдат внимателни и предпазливи към децата, ползващи се с особена защита, е налице съпричиняване на увреждането от страна на детето Ф., като след извършване на съпоставка между конкретното поведение на виновния водач, включително броя и тежестта на нарушенията му, и това на детето, е определил същото в размер на 20 %. По отношение на получените травматични увреждания и претърпените болки, страдания и негативни последици върху психиката на детето, въззивният съд е обсъдил много подробно заключението на вещото лице по проведената СМЕ, кореспондиращо и на останалите писмени доказателства, както и показанията на разпитаните свидетели. В резултат на това е приел, че детето е получило счупване на дясната бедрена кост, счупване на десен голям пищял, счупване на лява срамна кост на таза; че е било обездвижено (гипсирано) за период от два месеца; след този период е започнало активно раздвижване, като е настъпило пълно възстановяване по отношение на двигателните функции на счупените крайници в рамките на шест месеца; че не са налице неврологични усложнения, нито изгледи да се получат такива занапред, които да са в причинна връзка с травмата; че липсва вероятност да се получат малформации в процеса на израстването на детето, както и че не са налице трайни негативни последици за здравословното му състояние, свързани с травмата от ПТП. Съдът е посочил, че в периода на обездвижване и в последващия период на раздвижване детето е претърпяло силни болки и страдания вследствие на счупванията, не е можело да ходи, да спи, плачело е постоянно; имало е нужда от постоянното присъствие на близките си хора; изпитвало е страх от падане, от коли, който не е отшумял изцяло и към момента на депозиране на свидетелските показания. Относно размера на дължимото обезщетение съдът е посочил, че същият следва да бъде определен съобразно принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД, предвид доказаните по делото болки и страдания като вид, интензивност, продължителност и пр. Конкретно съдът е отчел това, че се касае за получени три счупвания на двата крака на детето, което е предизвикало интензивни болки, особено в периода непосредствено след ПТП, като същите постепенно са отшумявали в периода на възстановяване; че е настъпило пълно възстановяване на детето в рамките на шестмесечен срок след инцидента, без да са налице усложнения, включително неврологични, и без трайни последици за здравословното състояние на детето за в бъдеще; че е налице негативно отражение на случилото си върху психиката на детето, което е продължило и след този шестмесечен срок, за което обаче с оглед ранната му възраст и спецификите на детската психика се очаква да бъде "израстнато", т. е. да се преодолее напълно. В допълнение съдът е взел предвид и икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното ПТП – м. януари 2021 г., като се е позовал изрично и на: нивата на застрахователно покритие по застраховка "ГО" - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица /чл. 492, т.1 КЗ/; размера на средна работна заплата за този месец по даннни на НСИ – 1 454 лв.; общия доход средно на лице от домакинство - 1 830 лв., общия разход средно на лице от домакинство – 1 607 лв. При съобразяване на горепосочените обстоятелства въззивният съд е приел, че размерът на справедливото обезщетение в случая следва да бъде определен на 60 000 лв., а предвид приетия процент съпричиняване и на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД същият подлежи на намаляване до сумата от 48 000 лв., колкото като краен резултат е присъдила и първата инстанция. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. По първия правен въпрос относно критериите за определяне на справедливо обезщетение в хипотезата на чл. 52 ЗЗД не се констатира отклонение от задължителната практика – ППВС № 4/68 г., както и от трайната практика на ВКС по приложението на посочената разпоредба, вкл. цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички конкретно установени по делото обстоятелства от значение за обема на понесените от малолетното дете неимуществени вреди, както и е дал отговор на всички доводи и възражения на страната в тази връзка, поради което по този въпрос не се установява наличието на допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос не съответства на формираната правна воля на съда и поради това не удовлетворява изискването да има правен характер. Относно естеството на правния въпрос като обща селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което правният въпрос като условие за допускане на касационно обжалване следва да има значение за резултата по делото – да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода на делото, но не и правилността на обжалвания съдебен акт. С поставения въпрос в случая се оспорва обосноваността на направените от въззивния съд фактически констатации след извършения от него анализ на събраните по делото доказателства, поради което въпросът е изцяло относим към правилността на обжалваното решение, стояща извън настоящата фаза на процеса. Дори да бъде преформулиран, съобразно правомощията на Върховния касационен съд, то спрямо този въпрос не е налице посочената допълнителна селективна предпоставка, поради липса на противоречие между приетото от въззивния съд и практиката – съответните ППВС, тълкувателни решения на ВКС и решения по чл. 290 ГПК – относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но последното не съдържа никакви обстоятелства, които да са относими към този допълнителен селективен критерий, касаещ точното прилагане на закона, както и развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е също бланкетно посочено и формално обосновано с всички оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, релевирани с касационната жалба. Във връзка с него следва да се обясни, че очевидната неправилност по смисъла на цитираната разпоредба е квалифицирана форма на неправилност, пряко установима от мотивите на обжалвания съдебен акт и изразяваща се в превратно приложение на закона, приложение на несъществуваща правна разпоредба или грубо нарушение на правилата на формалната логика, от каквито пороци обжалваното въззивно решение не страда. По изложените съображения искането за селектиране на касационната жалба се преценява като неоснователно. Ответникът по касация не е представил доказателства за сторени във връзка със защитата му пред настоящата инстанция разноски, поради което и такива не се присъждат. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение