Определение № 4254 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 727/2026 г.

Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Г., срещу въззивното решение № 1255/04.11.2025 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1672/2025 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Н. Н. Н. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато му обвинение, по което бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД №С-5/2017 г. на Софийски градски съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2021 г. до окончателното ѝ плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът Н. Н. Н., с писмен отговор чрез адв. А. М.,оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението в посочената му част, тъй като липсва ясно и конкретно формулиран въпрос, който да е рзрешен в противоречие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. 2/ от Н. Н. Н., чрез адвокат А. М., срещу въззивното решение № 1255/04.11.2025 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1672/2025 г. в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане разликата над присъдените 50 000 лв. до претендираните 200 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато му обвинение, по което бил оправдан с влязла в сила присъда по НОХД №С-5/2017 г. на Софийски градски съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2021 г. до окончателното ѝ плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – София потвърдил решението на първостепенния съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Н. Н. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания претърпени от незаконно повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 282 ал. 2, във вр. ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, по което ищецът бил оправдан с влязла в сила Присъда № 3/02.07.2019 г., постановена по НОХД № С-5/2017г. по описа на Софийски градски съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2021 г. до окончателното ѝ плащане, и искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 200 000 лв. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени (включително чрез препращане по реда на чл.272 ГПК) следните факти: На 16.11.2016 г. Н. Н. Н. бил привлечен към наказателна отговорност за престъпление по чл. 282 ал. 2, във вр. ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. С присъда № 3/02.07.2019 г. по НОХД № С-5/2017 г. постановен от Софийски градски съд, ищецът Н. бил признат за невиновен и на основание чл. 304 НПК оправдан по повдигнатото му обвинение. Присъдата била потвърдена с решение № 18/13.07.2020 г., постановено по ВНОХД № П12/2020 г. на Апелативен съд – София, потвърдено с решение от 10.05.2021 г. по к.н.о.х.д. № 678/2020 г. на ВКС. Оправдателната присъда влязла в сила на 10.05.2021 г., а воденото срещу ищеца наказателно производство продължило около 4 години и половина. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, по което бил оправдан. По отношение размера на следващото не на пострадалото лице обезщетение, съдът приел следното: Към датата на образуване на наказателното производство ищецът Н. Н. бил известен общественик и политик, заемал висша длъжност в изпълнителната власт – министър на отбраната. Повдигнатото му обвинение било за тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл.93, т.7 НК, което представлявало „особено тежък случай“ (квалифициран състав на престъплението по чл.282, ал.3 НК), за което се предвиждало лишаване от свобода от 3 до 10 години и лишаване от правото по чл.37, ал.1,т.6 – заемане на длъжност. Повдигнатото обвинение било във връзка с професионалната дейност на пострадалия. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели А. (като обективни и безпристрастни) и Н. (по реда на чл.172 ГПК, предвид съответствието им с останалите събрани по делото доказателства). От същите приел за установено, че по време на цялото наказателно производство ищецът Н. Н. изпитвал страх, че ще бъде постановена ефективна осъдителна присъда и ще се наложи да търпи наказание за престъплението, в извършването на което бил обвинен. Споделял, че бил отчаян и не знаел как ще преживее осъждането си. Изпитвал притеснения и тревога от широката медийна разгласа на производството, обществената му известност и публичното му обсъждане, което се отразило във всички аспекти от живота му. Съдът приел, че преди процеса Н. Н. бил харизматичен тип лидер, човек, който горял в каузата, успявал да мотивира цялата организация, дори съмишлениците в Реформаторския блок. Бил определян като “емблематично лице“, което давало нов повей в политиката, но след обвинението той изгубил доверието на съпартийците си. Много от тях били убедени, че ще се достигне до осъдителна ефективна присъда и се притеснявали за имиджа на организацията поради повдигнатото срещу ищеца обвинение; не му вярвали в чисто политически план, отдръпнали се и спрели да общуват с него, а колегите му отказвали да работят с него и да изпълняват това, което им казва. Според свидетелката А., дори „стари николапетковисти“, живеещи в чужбина, останали с впечатления, че се касае до национално предателство от страна на ищеца, който се чувствал засрамен от „цялата ситуация“. След образуване на производството Н. Н. се затворил, отказвал публични изяви, спрял да излиза и да спортува. Станал раздразнителен и мнителен към всички, изпаднал в депресивно състояние, не можел да спи, плачел и не издържал на напрежението. Съдът приел, че повдигнатото обвинение се отразило и в личен план на Н. Н., тъй като съседите, с които Н. живеели от близо 20 години, спрели контактите със семейството, което било отбягвано от всички околни, включително колегата му Л., с когото били в приятелски отношения и били заедно на Нова година, напуснал министерството и престанал да контактува с ищеца. Съдът приел, че Н. Н. държал изключително много на семейството си и искал да бъде пример и гордост за него, но обвинението довело до разрив в семейните връзки и недоверие, защото никой от близките му не вярвал в неговата невинност. Най-тежко обвинението се отразило на отношенията на ищеца с неговия син, който изгубил уважение и отказвал и към настоящия момент да общува с него. Според свидетелката Н. съмнението за невинността на ищеца от страна на близки и съседи продължавало и към настоящия момент, като доверието към него не било възстановено. Въззивният съд развил съображения, че широката медийна разгласа била установена от представените по делото редица публикации, като воденото производство станало достояние и на съучениците на дъщерята на Н. Н., която научила за него от медиите. Приел, че същата е в причинна връзка с обвинението и от нея пострадалото лице търпяло вреди. Съдът отчел и обстоятелството, че в публикациите се съдържали твърдения, че професионалното поведение на ищеца довело до вреди за Държавата милиони лева, а неизпълнението на служебните му задължения като министър на отбраната застрашило авиационната безопасност, респ. националната сигурност. Съдът съобразил наложената на ищеца най-лека мярка за неотклонение – „подписка“, липса на отстраняването му от длъжност, която била мандатна и през 2016 г. цялото правителство подало оставка. Отбелязал още, че медийна разгласа получила и оправдателната присъда на Н., като приел, че тези публикации били повече от свързаните с обвинението му. Направил извод за липса на доказателства, че в резултат на водетото срещу Н. Н. наказателно производство същият бил „политически труп“, предвид данните по делото за назначаването му за посланик в У. и продължаващото му членство в БЗНС. Въззивният съд приел, че по делото не е установено и наличието на причинна връзка между сочените от ищеца здравословни проблеми и повдигнатото обвинение. Отбелязал, че визираните в амбулаторен лист от 11.01.2019 г. оплаквания за неприятни усещания в краката: „Синдром на неспокойните крака“, датирали от около 10 години, а наказателното преследване започнало през 2016 г. В заключение, съдът направил извод, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие незаконно повдигнатите му обвинения възлизало на 50 000 лв. и съответствало на социално-икономическите условия в страната. Намерил, че същото било в рамките определяните от касационната инстанция обезщетения за неимуществени вреди на публични личности по аналогични казуси. Присъдил същото ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на влизане в сила на оправдателната присъда. Касаторът Прокуратурата на Република България претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.53 от ЗЗД. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС №4/23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3/2004 г. на ОСГК на ВКс и т.19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за причинно-следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и претърпените вреди. 2/ за начина на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ. По този въпрос твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №15/04.02.2020 г. по гр.д.№1510/2019г. на ІІІ г.о.; решение №159/09.10.2019 г. по гр.д.№89/2019г. на ІІІ г.о.; решение №356/09.12.2014 г. по гр.д.№2946/2014г. на ІV г.о. Повдигнатите от страната въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ЗОДОВ и обстоятелствата, които подлежат на преценка при определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди. Същото е включено в предмета на спора и е от значение за резултата по делото. Предвид спецификите на касационното производство и обвързаността на съда от конкретно наведените от страната доводи, поставеният въпрос следва да се разглежда в рамките на посочените от касатора оплаквания за допуснатите от въззивния съд нарушения при преценка на установените по делото факти, относими към определяне размера на присъденото обезщетение. В конкретния случай са наведени твърдения за несъобразяване от въззивния съд на всички обективно съществуващи обстоятелства (липса на трайни и вредни последици за психическо и физическо здраве и за професионалното развитие на пострадалия; интензивността на наказателното производство и мерките на процесуална принуда – подписка; възрастта на ищеца, която му давала по-голяма устойчивост към стреса от наказателното преследване и по-бързото му възстановяване; обстоятелството, че същият бил публична личност, която следвало да търпи по-засилен медиен интерес и обстоятелството, че разгласата не била по вина на прокуратурата; обществено-икономическите условия), както и за неправилната оценка на част от тях. При постановяване на обжалваното решение и определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнатото му обвинение, въззивният съд обсъдил всички обстоятелства, за които касаторът твърди, че не са взети предвид. Съдът отчел продължителността на наказателното производство, наложената на ищеца мярка за неотклонение, заеманата от него длъжност, начина, по който воденото производство се е отразило в личните, професионалните и семейни отношения на пострадалия. Съдът изрично формирал мотиви и за наличие на причинна връзка на обвинението и медийната му разгласа. Искането по естеството си представлява оплакване за необоснованост на решението, подлежащо на разглеждане след допускане на касационното обжалване (ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това по поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът Н. Н. Н. претендира допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди, поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат значение при определяне на неговия размер; 2/ Какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер; 3/ Какви са критериите, по които съдът определя обема на негативни преживявания предвид спецификата на професионалната сфера на дейност на увреденото лице, ако за упражняване на същата има критерии за по-висока степен на почтеност, морал и спазване на законовите разпоредби. Навежда довод за противоречие на въззивното решение с ППВС №4/1968г., ТР №3/2005 г. на ВКС и с решенията касационната инстанция по приложението им: решение №113/12.11.2020 г. по гр.д.№90/2020 г. на ІІІ г.о.; решение №236/19.10.2016 г. по гр.д.№1543/2016 г. на ІV г.о.; решение №229/15.07.2013 г. по гр.д.№1179/2012 г. на ІV г.о.; решение №114/24.07.2013 г. по гр.д. №1328/2012 г. на ІІІ г.о.; решение №115/05.04.2012 г. по гр.д.№593/2011 г. на ІV г.о.; решение №708/14.01.2011 г. по гр.д.№1389/2009 г.; решение №267/26.06.2014 г. по гр.д.№820/2012 г. на ІV г.о.; решение №388/02.12.2013 г. по гр.д.№1030/2012 г. на ІV г.о.; решение №480/23.04.2013 г. по гр.д.№85/2012г. на ІV г.о.; решение №184/2015 г. по гр.д.№7127/2014 г. на ІV г.о.; решение №138/2013 г. по гр.д.№637/2012 г. на ІV г.о.; решение №48 по гр.д. №3537/2015 г. на ІV г.о.; решение №389/08.08.2014 г. по гр.д.№40/2013 г. на ІV г.о.; решение №127/21.05.2019 г. по гр.д.№1881/2018 г. на ІІІ г.о.; решение №16/06.03.2012 г. по т.д.№461/2011 г. на ІІ т.о.; решение №532/24.06.2010 г. по гр.д.№1650/2009г. на ІІІ г.о.; решение №344/24.11.2014 г. по гр.д.№2378/2014г. на ІV г.о.; решение №6/08.02.2017 г. по гр.д.№2666/2016 г. на ІV г.о. Поставените от страната въпроси също са свързани с приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и начина на определяне размера на обезщетението, който справедливо възмездява претърпените от пострадалото лице неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство. Както беше посочено, от значение при преценка налице ли са основания за допускане на обжалването, този въпрос следва да се разгледа с оглед въведените в производството доводи. В конкретния случай касаторът посочил, че въззивният съд не е съобразил следните обстоятелства: продължаващите болки и страдания и към настоящия момент; негативните последици от воденото наказателно производство за физическото състояние на ищеца; отдръпването на голяма част от неговите познати, политически съмишленици, приятели и колеги; негативните последици от воденото наказателно производство за ищеца – съпругата и децата му, които са рефлектирали и у ищеца; спецификата на професионалната дейност на ищеца и обществените очаквания към него; отражението в професионалната му сфера; както и практиката на ВКС при определяне на обезщетенията по отношение на определени професии и публични длъжности. В конкретния случай, разрешението на въззивния съд, дадено в обжалваното решение, противоречи на трайно установената съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е взел предвид формираната практика по сходни случаи. Поставените от касатора въпроси следва да бъдат обобщени и уточнени от съда (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) до един по-общо формулиран правен въпрос: за задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази формираната съдебна практика по сходни случаи. По този въпрос касационното обжалване на въззивното решение в частта, с която предявения иск е отхвърлен за разликата над присъдените 50 000 лв. до претендираните 200 000 лв. следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът Н. Н. Н. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 2, 56 евро, на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, съдът