Определение № 921 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2133/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба и частна касационна жалба на ПП „Българска социалистическа партия“, [населено място], подадена чрез адвокат А. С., срещу въззивно решение № 1187 от 02.10.2023 г. по в.гр.д. № 2123/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1897 от 01.05.2023 г. и определение № 6413/06.06.2023 г. и двете по гр.д. № 10902/2022 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение са уважени предявените от И. Н. А. обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – уволнението ѝ, извършено със заповед № 34ЧР-032/09.06.2022 г. на председателя на БСП, е признато за незаконно и е отменено и ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. Ответницата по касационната жалба И. Н. А., със съдебен адрес [населено място], в срока по чл. 287 ГПК е депозирала писмен отговор чрез адвокат К. Г., с който се оспорва допустимостта по подадената жалба, а по същество и основателността ѝ. Претендира се присъждане на деловодни разноски, за което е представен списък на разноските и договор за правна защита и съдействие, съдържащ отбелязване, че договореното възнаграждение е платено в брой. На 18.12.2024 г. във ВКС е постъпила молба от касатора с искане за прекратяване на образуваното касационно производството по отношение на подадената касационна жалба на основание чл. 264, ал. 1, във вр. с чл. 296, т. 2 ГПК поради оттеглянето ѝ. Настоящият състав на Върховен касационен съд, с оглед направеното искане от касатора с нарочна молба и на основание чл. 264, ал. 1 ГПК, предоставяща възможност на страната да оттегли жалбата си във всяко положение на делото, намира, че образуваното по подадената касационна жалба производството следва да бъде прекратено, а обжалваният въззивен акт да бъде обявен за влязъл в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Производството по гр.д. № 2133/2024 г. на ВКС е образувано и по подадената от страната частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 6413/06.06.2023 г. по гр.д. № 10902/2022 г. на Районен съд – Пловдив. С последното е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските чрез намаляване на присъдените по реда на чл. 38 ГПК на пълномощника на ищцата разноски до сумата от 780 лв. В жалбата се поддържа, че решението в тази му част е неправилно, като в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и са разрешени в противоречие с решение от 29.10.2021 г. по гр.д. № 5260/2021 г. на СГС: 1. „Когато от представените по делото доказателства – договор за защита и представителство – е видно, че страните са договорили адвокатско възнаграждение общо, а не поотделно за защита на всяка от претенциите /чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения/, то следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата?“; 2. „Длъжен ли е съдът служебно да приложи чл. 20 ЗЗД, респ. да тълкува действителната воля на страните в договор за правна помощ?“; 3. „Нищожен ли е, респ. недействителен ли е договор за правна помощ, сключен при условията на чл. 38 ЗА, ако страните в него са уговорили/посочили, че възнаграждението по него е в по-голям от минималния, предвиден в Наредбата, размер, респ. съдът длъжен ли е да се съобрази с тази договорка?“. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е отказано намаляването на присъдените на ищцата разноски, въззивният съд е посочил, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА съдът следва да отчете действителната правна и фактическа сложност на делото, като не може да определи по-малко от минималното съобразно чл. 36 ЗА. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други релевантни обстоятелства. Приел е, че възнаграждението от 1000 лв. за защита по предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ не е прекомерно, тъй като делото е усложнено, както и че присъждането на допълнително 250 лв. на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата за проведените три открити заседания и на 400 лв. на основание чл. 9, ал. 1 от Наредбата за представителство по ч.гр.д. № 3354/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив е законосъобразно. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС като общо основание за допускане на въззивното решение /определение/ до касационен контрол касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Предвид изложените мотиви, поставените в изложението въпроси са неотносими към решаващите изводи на съда. Съдът не е приел, че възнаграждението следва да се определи поотделно за двата обективно съединени иска, което да обуслови и евентуалното тълкуване на представения договор за правна защита и съдействие. Основният му мотив е, че действително минималният размер на възнаграждението е в размер на 780 лв., но фактическата и правна сложност на делото, както и конкретно извършените действия по защита на интересите на страната, обуславят увеличаването му и присъждане на претендирания от страната размер. Предвид посоченото, първите два въпроса не обосновават допускането на касационното обжалване. Третият въпрос също е неотносим към решаващите изводи на въззивната инстанция, тъй като подобно възражение за недействителност на представения от насрещната страна договор за правна защита и съдействие е направено за пръв път в изложението, поради което съдът не го е разглеждал и не се е произнасял по него. Допълнително следва да се посочи, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В конкретния случай липсва такава обосновка. Също така посоченото решение на СГС не би могло да обуслови наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не покрива изискванията на разпоредбата коя съдебна практика е релевантна за преценката за противоречие. В заключение не са налице предпоставките за допускането на касационното обжалване на въззивното решение в частта му имаща характер на определение, с която съдът се е произнесъл по частната жалба на страната във връзка с присъдените на насрещната страна разноски в първоинстанционното производство. С оглед изхода на спора предвид оттеглянето на касационната жалба на основание чл. 81 вр. чл. 78, ал. 1 вр. ал. 3 ГПК на ответницата са дължими направените от нея разноски във връзка с депозирания отговор на касационна жалба в размер на 2000 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.