Определение № 60355 от 13.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1991/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АХАУ“ ЕООД и „АХАУ 2013“ ЕООД срещу въззивно решение № 72 от 02.02.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2670/2020 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1453 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 4405/2018 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК спрямо касаторите, че А. В. Щ., гражданин на Руската Федерация, е собственик на 1/2 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР, с адрес [населено място], [улица], вх. „*“, ет. *, ап. *, с площ от 77,90 кв.м, ведно с прилежащите му 1,51% ид. части от общите части на сградата, разположена в поземлен имот *****, заедно с паркомясто Р.*, находящо се в сутерен, ниво – 2, в блок *, със застроена площ от 19,5 кв. м., съответстващи на 18,27 кв.м по площообразуване или площ, включваща и идеалните части от общите части на сградата, представляваща самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, от 37,77 кв. м, заедно с 0,1564% ид. части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***, заедно с паркомясто Р.*, находящо се в сутерен, на ниво – 2, в блок *, с площ от 19,5 кв. м., със съответните идеални части от общите части на сутерена, съответстващи на 18,27 кв. м. по площообразуване или площ, включваща и идеалните части от общите части на сградата, представляваща самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, от 37,77 кв. м., заедно с 0,1564 % ид. части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** и е осъдил „АХАУ 2013“ ЕООД на основание чл. 108 ЗС да предаде владението на гореописаните недвижими имоти на ищеца. По делото е установено, че правото на собственост върху процесните имоти е придобито от наследодателя на ищеца в първоинстанционното производство - В. Щ., починал на 18.01.2013 г., по силата на договор за покупко-продажба от 05.11.2008 г., който на 10.04.2010 г. е сключил брак с лицето Л. В. В. На 03.04.2013 г. е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 49, н. д. № 229/2013 г., по силата на които В. Щ., действащ чрез пълномощника си М. А. В., е продал имотите на „Ахау“ ЕООД. С учредителен акт от 09.12.2013 г. „Ахау“ ЕООД е апортирало същите в новоучреденото „Ахау 2013“ ЕООД. Едноличен собственик на капитала на новоучреденото дружество е „Ахау“ ЕООД, а управител е М. В. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че на основание чл. 20, ал. 1, изр. 1 от СК /отм./, вр. с чл. 65, ал. 1 от КМЧП процесните имоти съставляват лично имущество на В. Щ., като съгласно чл. 89, ал. 2 от КМЧП, наследяването им се урежда от правото на държавата, в която се намират. С оглед на това, след смъртта на В. Ш. правото на собственост върху тях е придобито от неговия син и преживяла съпруга, които съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН имат равни права. Съдът е приел, че сключеният на 03.04.2013 г. договор за покупко-продажба е нищожен поради липса на съгласие, а не в състояние на висяща недействителност, тъй като е сключен от пълномощник с прекратена представителна власт, доколкото една от страните по правоотношението /продавача-упълномощител/ е починала и не би могла да изяви воля за сключване на договор. С оглед на това е направен извод, че купувачът „Ахау“ ЕООД не е придобил собствеността върху продадените имоти, а установеното от дружеството владение е обикновено по своя характер. Изложени са съображения, че установеното от „Ахау 2013“ ЕООД владение също е недобросъвестно, тъй като неговият управител и този на „Ахау“ ЕООД е едно и също лице, което означава, че към момента на апортиране на процесните имоти органът, който управлява и представлява дружеството, е знаел, че прехвърлителят не е техен собственик. Съдът е приел за неоснователни доводите на ответниците, че единственият път за защита на ищеца е чрез предявяване на иск по чл. 29 ЗТР, тъй като насрещната страна не твърди порок на процедурата по включване на процесните имоти в капитала на „Ахау 2013“ ЕООД. За неоснователно е прието и възражението на „Ахау 2013“ ЕООД, че е придобил имота по давност, тъй като от момента на установяване на владението от неговия праводател – 03.04.2013 г., до подаване на исковата молба в съда – 30.03.2018 г., не е изминал период по-голям от десет години. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Ако представителят на продавача се е легитимирал при сключване на договор за покупко-продажба с пълномощно, издадено от починало лице, пред каква хипотеза сме изправени – пред договор за продажба, при който липсва съгласие или пред продажба на чужда вещ; 2. Пороците на волята при апортиране на имот в капитала на търговско дружество могат ли да бъдат атакувани директно на основанията по чл. 26 ЗЗД или по иск за отмяна на решение на общото събрание по чл. 74 ТЗ, или нарушенията при изпълнение на процедурата по чл. 72, ал. 2 ТЗ и установяването на други пороци при вписването подлежат на установяване чрез специални искове; 3. Следва ли съдът в решението си да обсъди и да се произнесе по абсолютно всички въпроси, повдигнати от страните в хода по същество, както и да се произнесе по всички, направени от тях искания и възражения, включително и по такива, които противоречат на неговите изводи. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата А. В. Щ. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. С решение № 223 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1160/2019 г., III г.о. е прието, че със смъртта на упълномощителя, настъпила преди сключване на отчуждителната сделка, се прекратява пълномощието – чл. 41, ал. 1 ЗЗД. При тези обстоятелства, доколкото в договора за покупко-продажба е отразено, че упълномощителят чрез пълномощника си продава на последния недвижим имот, по сделката не е изразено волеизявление за продажба на имота. Поради това договорът е нищожен и не настъпва вещнотранслативен ефект. При смърт на упълномощителя, настъпила преди отчуждителната сделка, пълномощието е вече прекратено, не е налице волеизявление от страна на продавача, респективно липсва волеизявление, което да бъде потвърдено по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Не е налице и хипотезата на продажба на чужд имот, тъй като продавачът /пълномощник по отчуждителната сделка и същевременно купувач по същата/ заявява сключването на договора от името на упълномощителя, т.е. той не обективира волеизявление за продажба от свое име. В този случай по договора няма страна – продавач, която да изрази воля за отчуждаване на имота и съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД същият е нищожен, както е приела и въззивната инстанция. Посочената от касатора практика на ВКС – ТР № 5/2014г. на ОСГТК, Р № 483 от 15.07.2010г. по гр.д.№ 991/2009г., І г.о., и Р № 263 от 13.04.2010г. по гр.д.№ 362/2009г., ІV г.о. не се отнася до настоящата хипотеза и противоречие с нея не е налице, нито същият сочи в какво се изразява то. По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият няма отношение към изхода на спора, поради което и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Според установената съдебна практика конститутивният иск по чл. 74, ал. 1 от ТЗ е процесуален способ за защита на съдружниците /и акционерите/ в търговско дружество срещу онези решения на общото събрание на дружеството, които противоречат на повелителни разпоредби на закона или на дружествения договор и нарушават членствените права на конкретния съдружник /решение № 109 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 860/2009 г., II т.о./. В настоящия случай ищецът не е съдружник в „Ахау 2013“ ЕООД и предявен от него иск по чл. 74 ТЗ би бил недопустим. Последният въпрос също е решен в съответствие с константната практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. В допълнение следва да се посочи, че и самият касатор не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото не са налице посочените в т.4 на цитираното ТР № 1 /2009г. на ОСГТК предпоставки за нейната промяна. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,