Определение № 2298 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 431/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Е. срещу въззивно решение № 400/08.11.2024 г. по в. т. д. № 96/2022 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 260266/15.07.2021 г. на Окръжен съд Пловдив за осъждане на касаторката да заплати в полза на „Юробанк България“ АД сума в размер 55 113, 13 швейцарски франка с левова равностойност 1, 173800 лв. за швейцарски франк към датата на усвояване на кредита 17.05.2008 г. от 64 715, 27 лв., съставляваща част от общо дължима главница за периода от 17.01.2015 г. до 07.01.2020 г. по договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № НL 29019/11.04.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 09.01.2020 г. до окончателното й заплащане.

В касационната жалба се сочат касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „В хипотеза на банков кредит, при който сумата на кредита е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в евро, а задължението за погасяване на кредита е в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ възлага ли валутен риск върху потребителя и неравноправна ли е клауза, по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата валута, в която е бил договорен – швейцарски франкове?“

2. „Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на която дължимата от него сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франк и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, §2 от Директива 93/13? Може ли съдът да запази договора и действието на клаузите, отнасящи се до валутния риск или следва да прогласи целия договор за нищожен?“

Твърди се отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 50011/24 г. по т. д. № 1060/2022 г. на I т.о., решение № 147/2021 г. по т. д .№ 1695/2019 г. на I т.о., решение № 155/2020 г. по т. д .№ 2018 г. на II т.о., както и отклонение от практика на СЕС – определение по дело С-117/23 г. и цитираните в него решения.

При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърли предявеният срещу касатора иск по чл. 430 ТЗ с присъждане на разноски.

От ответника по касация „Юробанк България“ АД е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба и доводите за достъп до касация. Оспорва се твърдението, че съставът на апелативния съд е постановил недопустимо решение, евентуално, че произнасянето му влиза в противоречие с актове на СЕС. Сочи се, че въззивното решение е правилно и в съответствие с формирана практика на ВКС по въпроса за кредитите, предоставяни в швейцарски франкове. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство са предявени от „Юробанк България” АД срещу Д. С. Е. искове с правно основание чл. 430 ТЗ за принудително реализиране на вземания, произтичащи от договор за кредит № НL 29019/11.04.2008 г., сключен с цел покупка на недвижим имот. Пред настоящата инстанция спорът е висящ единствено по отношение на задължение за главница в размер 55 113, 14 CHF, за което ответницата по исковете и касатор в настоящото производство е осъдена. В останалата част спорът е разрешен с влязло в сила решение. Срещу предявения иск за заплащане на главница ответницата, наред с другите възражения, е противопоставила и възражение за нищожност на процесния договор в неговата цялост поради нарушение на Закона за защита на потребителя /ЗЗП/, тъй като клаузите му противоречат на чл. 143 ЗЗП и Директива 93/13.

Съставът на Апелативен съд Пловдив е преценил първоинстанционното решение за валидно и допустимо, съответно за неоснователни твърденията на кредитополучателката, че целият договор за кредит е недействителен. Развил е съображения, че с договора за кредит страните са уговорили престациите си в чуждестранна валута, а именно швейцарски франкове, поради което е потвърдил извода на първостепенния съд, че претендираната от банката сума в лева следва да бъде присъдена във франкове по курса на валутата към българския лев към датата на усвояване на кредита - 17.05.2008 г. Съставът е отчел формираната сила на пресъдено нещо по предходно решение, постановено по спор между страните /решение по в. гр. д. № 4269/2018 г. на СГС/, с което е констатирана неравноправност на отделни договорни клаузи и банката е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да върне на кредитополучателката част от платените вноски. Съдът е приел, че задължението на Е. се ограничава до заплащане на усвоената сума по курса на швейцарския франк към лева към датата на усвояване, а именно 17.05.2008 г. Преценявайки наличие на възможност договорът да бъде изпълнен след премахване на неравноправните клаузи, като се прехвърли валутният риск от промяната на валутния курс лев/франк, респ. промяна в лихвения процент и те се възложат на тежест на банката. Не се констатира от настоящия състав наличието на директното основание за касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Въззивният състав коректно е приложил разрешенията, дадени с ТР № 4/29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК, ВКС. В мотивите на цитирания тълкувателен акт е посочено, че когато е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по същество на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената между страните в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута, не се нарушава диспозитивното начало, защото не се променя предметът на делото – не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. В процесната хипотеза съдът е установил, че банката е предоставила кредит в размер на сумата общо от 63 044 CHF, който е бил изцяло усвоен от кредитополучателя, както следва - на датата 17.05.2008 г. в размер на 60 815 CHF, а на 21.05.2008 г. в размер на 2 229 CHF. Страните са уговорили в чл. 2, ал. 1 „усвояването“ на кредита да стане чрез превод на сумите по конкретно посочена „блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя Д. С. Е.“. При това положение заявената осъдителна претенция в лева и присъждане на сумата в CHF не обосновават хипотеза на недопустимост на атакуваното съдебно решение.

Първият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, не може да послужи за достъп до касационен контрол, тъй като не притежава изискуемата характеристика да е правен и обусловил изводите на въззивния съд. Съставът на Апелативен съд Пловдив не е разглеждал спор, възникнал по повод изпълнение на договор за кредит в швейцарски франкове, по който сумата да е била предоставена в евро. Спорната между страните хипотеза е на сключен договор за кредит в швейцарски франкове, по който сумата е била предоставена на кредитополучателката в лева. Отделно, по този въпрос съдът не е формирал изводи, които са ключови за изхода на делото, а е зачел силата на пресъдено нещо, формирана с решение по в. гр. д. № 4269/2018 г. на СГС.

Вторият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и удовлетворява сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид посоченото от касатора решение № 50011/26.11.2014 г. по т. д. № 1060/2022 г. на I т.о., ВКС, както и служебно известното на състава решение № 50008/05.03.2025 г. по т. д. № 1367/2021 г. на ВКС, II т.о. Настоящата инстанция следва да провери дали по въпроса: „Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13? Може ли съдът да запази договора като неутрализира неравноправния характер на клаузите, отнасящи се до валутния риск, или следва да прогласи целия договор за нищожен?“ въззивният съд е процедирал в съответствие с практика на ВКС, ТК, или в отклонение от нея.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 1 293, 84 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС