Определение № 60323 от 27.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3752/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 260 714 от 23.09.2020 г., подадена от Г. С. В. и К. С. В. чрез адвокат Е. М. от САК против въззивно Решение № 261 от 07.08.2020 г. на Софийски окръжен съд, г.о., І възз.с-в, постановено по в.гр.д. № 213/2019 г. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответникът по касация Н. Г. Г., чрез адвокат П. Ш. от АК – Т., е депозирал отговор, като счита, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е отменено Решение № 9 от 18.01.2019 г. по гр.д.№ 762/2017 г. по описа на Районен съд – гр. Своге и вместо това е постановено, че се отхвърля предявения от Г. С. В. и К. С. В. против Н. Г. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание законово наследствено правоприемство от С. Г. В. на част от имот ***, находящ се в землището на [населено място], м. „Б.”, [община], с площ на процесната част 169 кв.м., която част е изобразена графично с червен щрих и е заключена в контура 1-2-3-4-1 върху комбинирана скица - приложение № 1 към заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Г. Г. от 14.05.2019 г. (приподписана от съдебния състав и неразделна част от решението), и за осъждане на ответника да им предаде владението на тази част. Въззивният съд е приел за установено, че ищците (сега – касатори) са наследници по закон на С. Г. В.. Сестра на последния е Б. Г. И.. С н.а.№ 75/1978 г. С. В. е признат за собственик на основание давностно владение върху дворно място, извън регулационния план, находящо се в землището на [населено място], м. „Б.”, състоящо се от 1 200 кв.м., заедно с построената в същото място къща на площ от 16 кв.м., при граници: Н. Г., Г. Л., шосе С. – М. и В. С. С.. С н.а.№ 150/1992 г. С. В. е признат за собственик на основание давностно владение върху селскостопански имот в [населено място], целият от 4 180 кв.м., находящ се извън строителните граници на населеното място, м. „Б.”, заедно с построената в същото място през 1975 г. паянтова едноетажна сграда на площ от 16 кв.м., при граници на имота: шосе С. – М., дере, Л. и Е. Г., Ю. Б. М., Г. Л., Б. Г.. С н.а.№ 151/1992 г. сестрата на С. В. - Б. Г. И., която е праводател на ответника Н. Г. Г., е призната за собственик на основание давностно владение върху два имота, вторият от които е селскостопански имот в [населено място], целият от 980 кв.м., находящ се извън строителните граници на населеното място, м. „Б.”, при граници на имота: С. Г., шосе С. – М., Н. И., Н. Г., Г. Л.. През 1998 г., с н.а.№ 43/1998 г., С. Г. В. и съпругата му М. Б. В. продали на М. Х. Б. дворно място с площ от 1 090 кв.м., находящо се в землището на [населено място], м. „Б.”, попадащо извън строителните граници на населеното място, м. „Б.”, заедно с построената в същото място през 1975 г. сграда, строена върху един етаж и площ от 102 кв.м., при граници на дворното място: път, дере и имот на продавачите. С договор за покупко-продажба (н.а.№ 125 от 18.11.2005 г.) Б. Г. И. прехвърлила на ответника правото на собственост върху поземлен имот в [населено място], целият от 980 кв.м., находящ се извън строителните граници на населеното място, м. „Б.”, при граници на имота: С. Г. В., шосе С. – М., Г. Л., Н. Г. и Н. И.. Обсъдени са показанията на разпитаните пред районния съд свидетели: М. Б. Х. (майка на ищците), Х. Ц., Л. И. и К. И.. Отчетена е евентуалната заинтересованост на свидетеля М. Х., независимо от което показанията й са кредитирани. Прието е за установено, че през 2016 г. ответникът премахнал съществуващата ограда (мрежа с метални колове) между своя имот и този на ищците и поставил нова паянтова ограда от метални платна, с която според твърденията на ищците завзел част от техния имот. Обсъдени са експертните заключения – както изслушаните от СОС в.л. арх. Г. Г. и инж. А. И., така и изслушаните от РС – Своге в.л. П. Д. и Л. М.. Прието е за установено, че спорната територия с площ 169 кв.м. попада в имот № * по КВС, респ. – ПИ с идентификатор *** по КККР, записан на името на С. Г. В.. Поставената понастоящем ограда между имота на ищците и този на ответника е изградена от колове и отпадъчни ленти и бодлива тел. Имотът на ответника не е отразен като самостоятелна единица. Имотът с площ 1 200 кв.м., предмет на н.а.№ 75/1978 г., с който С. Г. В. е признат за собственик на основание давностно владение, е част от по-голям имот, целият с площ от 4 600 кв.м., изобразен графично върху скица № 705 от 11.11.1991 г. При съпоставка между тази скица и скица № 113 от 12.08.1992 г., изобразяваща графично имота, предмет на н.а.№ 150/1992 г. (селскостопански имот в [населено място], целият от 4 180 кв.м., находящ се извън строителните граници на населеното място, м. „Б.“, заедно с построената в същото място през 1975 г. паянтова едноетажна сграда на площ от 16 кв.м.), арх. Г. е установила, че към 1991 г. целият имот, за части от който през 1992 г. са съставени н.а.№ 150/1992 г. в полза на наследодателя на ищците и н.а.№ 151/1992 г. в полза на праводателя на ответника, е бил с площ от 4 600 кв.м. От този имот 420 кв.м. са удостоверени заедно с още 560 км.в. в н.а.№ 151/1992 г., издаден на името на Б. Г. И.. Това място не е било индивидуализирано нито в КВС, нито в действащите понастоящем кадастрална карта и регистри, но очертанията на имота според схемата за застъпване от 20.04.2016 г. близко съответстват на скица № 114 от 12.08.1992 г. (представена в делото по н.а.№ 151/1992 г.) и ситуационна скица от 15.11.2005 г. Съответствието е изобразено графично на комбинирана скица, приложение № 1 към заключението (понастоящем – неразделна част от въззивния акт). За остатъка от 4 180 кв.м. е издаден н.а.№ 150/1992 г. на името на наследодателя на ищците, който, след като се разпоредил с част от 1 090 кв.м. през 1998 г., е останал собственик на имот с площ от 3 060 кв.м., отразен като поземлен имот № * по КВС, идентичен понастоящем с имот *** с площ от 3 059 кв.м. по КККР. Вещото лице дава заключение, че очертанията на този имот по КВС се различават от очертанията на имота, изобразени в скица № 113 от 12.08.1992 г. и скица № 705 от 11.11.1991 г., като несъответствието е изобразено графично на комбинирана скица, приложение № 1. Вещото лице е дало категорично заключение, че спорната част от 169 кв.м. не се е включвала в обхвата на имота на наследодателя на ищците, а е част от имота, за който е съставен н.а.№ 151/1992 г. на името на Б. Г. И., и който е изобразен на скица № 114 от 12.08.1992 г. При графичната съпоставка на скиците, арх. Г. е приела за ориентир съществуващите в изследваните имоти сгради. Съгласно заключението на в.л. И., в КВС и КК имотите са отредени след геодезическо заснемане. Съдът е кредитирал заключението на арх. Г. и не е кредитирал заключението на в.л. И. в частта относно индивидуализацията на имота на праводателя на ответника. Мотивирал се е с това, че при обосноваване на своето заключение арх. Г. е извършила графична съпоставка между всички представени от страните скици, като при липса на координати и координатни кръстове е приела най-логичният ориентир за изготвяне на комбинираната скица – построените още през седемдесетте години сгради. За сметка на това в.л. И. е извършил единствено описание на наличните по делото скици и схема за застъпване, без да мотивира въз основа на какви изследвания и съпоставки достига до заключението за това кои са границите на имота на праводателя на ответника. От правна страна е прието, че по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е да установят, че са титуляри на правото на собственост върху спорния имот на основание законово наследствено правоприемство от баща им, както и че ответникът я владее или държи. Съответно – ответникът да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобил спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца. В случая ответникът твърди, че спорната зона е част от имота, предмет на договора за покупко-продажба от 2005 г., сключен между него като купувач и Б. Г. И. като продавач. Въз основа на заключението на вещото лице Г. въззивният съд е обосновал категоричен извод за наличие на идентичност между спорните 169 кв.м., върху които ответникът осъществява понастоящем фактическа власт, и част от имота, за удостоверяване на правото на собственост върху който при сключване на договора за покупко-продажба през 2005 г. Б. Г. И. се е легитимирала с н.а.№ 151/1992 г. При изготвяне на заключението вещото лице Г. е извършила индивидуализация на недвижимия имот по местонахождение, граници, статут, проследяване на съседите на имотите и е извършила съпоставка между имотите на страните според отразеното по представените документи за собственост, всички скици по делото, както и схема за застъпване. С оглед доказаната идентичност между процесния имот и този, собственост на праводателя на ответника, съдът е посочил, че не следва да обсъжда наведеното от него в условията на евентуалност възражение за придобивна давност. Искането за допускане на обжалването се поддържа по съображения, че въззивното решение е процесуално недопустимо (основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК), тъй като е постановено по нередовна искова молба (в обстоятелствената част се твърди, че имотът на ищците се владее от Н. Г. Г., а петитума е насочен срещу Г. С. В.), а също така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства, включително и тези пред първоинстанционния съд, и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди задълбочено останалите и да се мотивира защо ги отхвърля, както и да посочи причините, поради които не възприема друга част от тях ? - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в изброени в изложението актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Текстът вменява служебното извършване на проверка за евентуално наличие на такива пороци преди да се пристъпи към обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тази причина, както и с оглед изричния довод в изложението, съставът на ВКС най-напред извърши проверка за евентуалното наличие на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. В резултат от проверката не се констатират данни, които да поставят под съмнение валидността на въззивното решение. Същото е и процесуално допустимо – постановено в отговор на надлежно сезиране, в рамките на сезирането, при наличието на изискуемите положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки за упражняване правото на иск по чл. 108 ЗС от страна на Г. С. В. и К. С. В. срещу Н. Г. Г.. Исковата молба е редовна - съдържа твърдения, че ищците са собственици на конкретно посочено придобивно основание, както и твърдението, че имотът се владее от ответника. Действително в петитума на исковата молба, след текста „да постановите решение, по силата на което да признаете по отношение на ответника”, вместо името на Н. Г. Г. (надлежно индивидуализиран съобразно чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК в титулната част на исковата молба) е изписано името на ищеца Г. С. В., но няма никакво съмнение, че се касае за допусната от ищците техническа грешка. Същата не се е отразила на преценката за редовност на исковата молба, което ясно личи от текста на постановеното от РС – Своге по реда на чл. 140 ГПК Определение № 114 от 23.03.2018 г. и проекта на доклад (л. 34-36 от делото на РС – Своге), видно от които е прието, че претенцията по чл. 108 ЗС е насочена именно срещу Н. Г. Г.. Делото е докладвано по този начин в о.с.з. 05.06.2018 г. и никоя от страните не е възразила срещу окончателния доклад, включително досежно индивидуализацията на насрещните страни. Довод в тази насока отсъства във въззивната жалба. Повдигането на този въпрос за първи път с касационната жалба и изложението към нея свидетелства единствено за опит да се черпят права от собствено небрежно поведение, което е в противоречие с основния принцип за добросъвестност, регламентиран с чл. 3 ГПК и не може да обоснове допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК. Не се констатира въззивното решение да е очевидно неправилно, тъй като прочита му не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. Въпросът, формулиран в изложението в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обобщава оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая изложеното от касатора в подкрепа на питането не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършен задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Задължението на съда е да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, като се обоснове кои кредитира и защо. Именно по този начин е процедирал въззивният съд, излагайки съображенията си, поради които е възприел като обосновано заключението на в.л. Г. за разлика от останалите, изслушани по делото, включително в производството пред РС – Своге. С това са удовлетворени изискванията на закона и константната практика по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, а несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените разноски за защита в настоящото производство, а именно сумата 1 000 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно чл. 3, ал. 1 във връзка с чл. 1, б. „а” от ДПЗС от 20.10.2020 г., представен с молба вх.№ 447 от 19.01.2021 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.