Определение № 1022 от 09.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3861/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Р. И. И. срещу решение № 1797/08.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 10936/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 20079633/29.03.2021 г. по гр. дело № 58282/2020 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу „ОББ интерлийз“ ЕАД, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на задължение за предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена на 02.12.2013 г. по гр. дело № 48669/2013 г. на СРС; в тежест на касатора са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото поради нарушение на процесуалния и материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец Р. И., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) липсата на постановено разпореждане или постановяването на устно такова, с което се уважава подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, и издаването на такава заповед за изпълнение на основание това разпореждане, без същото да е последващо инкорпорирано в самата заповед (доколкото в императивно уреденото съдържание на заповедта липсва разпореждане за издаването ѝ) за изпълнение, води ли до нищожност на последната, доколкото не е ясна волята на съда относно уважаването на внесеното заявление за издаване на заповед за изпълнение, или доколкото самата заповед за изпълнение е издадена на основание нищожен съдебен акт; и 2) липсата на постановено разпореждане или постановяването на устно такова, с което се уважава подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, и издаването на такава заповед за изпълнение на основание това разпореждане, когато същото е последващо инкорпорирано в самата заповед за изпълнение, води ли до нищожност на същата, поради противоречието му с разпоредбата на чл. 412 от ГПК; или доколкото предходно – преди издаването на заповед за изпълнение не е ясна волята на съда относно уважаването на внесеното заявление за издаването ѝ, а същата се проявява впоследствие, в самата заповед, но в противоречие с разпоредбите относно нейното съдържание, води ли до нищожност, с оглед на неспазването на императивните норми на заповедното производство. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответното „ОББ интерлийз“ ЕАД в отговора си на касационната жалба излага доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите по същество на касатора-ищец за нищожност на процесната заповед за незабавно изпълнение, а именно, – че преди издаването ѝ заповедният съд не е постановил нарочно, отделно мотивирано разпореждане за нейното издаване. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения и разяснения, че съгласно изискванията на ГПК заповедният съд се произнася с нарочно мотивирано разпореждане в случаите, когато отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение (чл. 413, ал. 2, във вр. с чл. 411, ал. 2, пр. 2 от ГПК), а когато уважава това искане, правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която имено представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Позовавайки се и на практика на ВКС, въззивният съд е приел също, че в последния случай преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение, съответно – че липсват пречки за издаването ѝ, е обективирана в самата заповед. СГС е посочил и че съдебната практика е наложила разбирането, че в заповедта за незабавно изпълнение имплицитно се включват и трите акта – разпореждане за издаване на заповед и за допускане на незабавното ѝ изпълнение, самата заповед и разпореждане за издаване на изпълнителен лист. Съдът е изтъкнал още, че именно поради липсата на изискване за издаване на отделно (нарочно) разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение, законодателят е предвидил в чл. 411, ал. 3 от ГПК, че на длъжника се връчва препис от заповедта, а не друг акт, с който да е разпоредено нейното издаване. Въззивният съд е установил, че в процесната заповед за незабавно изпълнение се съдържат ясно указания за проведеното разпоредително заседание, за допуснатото незабавно изпълнение на заповедта на основание чл. 418, ал. 1 от ГПК и за основанията за разпореждането на съда длъжникът да предаде определена вещ, за разпореждането за издаване на изпълнителен лист, за възможността длъжниците да подадат възражение в двуседмичен срок, да подадат частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение и срока за това, както и за възможността да обжалват заповедта в частта ѝ за разноските и срока за това. По-натам градският съд е изложил още съображения и отново е подчертал, че когато е необходимо издаването на разпореждане като самостоятелен съдебен акт, това е изрично посочено в закона – чл. 413, ал. 2, във вр. с чл. 411, ал. 2, пр. 2 от ГПК – при неоснователност на искането за издаване на заповед за изпълнение; отново е изтъкнал и че при уважаване на това искане, проверката на съда от проведеното разпоредително заседание се обективира в самата заповед за изпълнение. По така изложените съображения, въззивният съд е приел, че в случая не е налице хипотеза на нищожен съдебен акт, като в тази връзка е извършил и служебна преценка относно валидността на процесната заповед за незабавно изпълнение, при което е установил, че тя е постановена в изискуемата писмена форма; подписана е от надлежен съдебен орган, който функционира в законен състав; постановена е в рамките на правораздавателната власт на съда; волята на съда е изразена по начин, който позволява тя да се изведе ясно и разбираемо; заповедта не съставлява акт, който да е несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което да е престъпление, или такова противоречащо на добрите нрави. Настоящият съдебен състав намира, че горните правни съображения и изводи на въззивния съд са в пълно съответствие с трайно установената и непротиворечива многогодишна (още от въвеждането на заповедното производство с действащия ГПК от 2007 г.) съдебна практика (включително на ВКС), съгласно която издаването на заповедта за изпълнение (включително в случаите на незабавно изпълнение) не е необходимо да се предхожда от постановяване на нарочно, отделно и самостоятелно разпореждане на съда, с което да се уважи заявлението за издаването на заповедта. Изрично изискване в такава насока процесуалният закон не установява (за разлика от хипотезата на отхвърляне на заявлението), поради което това постановление на съда за уважаване на заявлението се счита инкорпорирано и обективирано в самата заповед за изпълнение; респ. – необособяването на такова разпореждане като самостоятелен, отделен и предходен писмен акт, само по себе си по никакъв начин не води до каквато и да било незаконосъобразност (неправилност, недопустимост или нищожност) на издадената съдебна заповед за изпълнение. Съдът намира също, че не е налице никаква обективна причина – съществена промяна в обществените отношение или значителни законодателни изменения, които да налагат изоставяне, промяна или осъвременяване на тази константна и трайно установена съдебна практика, като и самият касатор не сочи такива причини. Поради това, формулираните в изложението към касационната му жалба два правни въпроса, които изразяват единствено неговото становище по делото по тълкуването и приложението на процесуалния закон, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В смисъла на изложеното са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъди осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 720 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение