Определение № 50276 от 30.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1675/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев инс“АД срещу решение №163/29.03.2022г. по т.д.№40/22г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на обжалваната от К. Г. Й. част от решение №260454/07.12.2021г. по гр.д.№636/20г. по описа на Окръжен съд Пловдив, са уважени предявените от въззивника срещу застрахователното дружество искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликата над 40 000 лв. до предявените от него 80 000 лв. и за разликата над 1480 лв. до предявените 2960 лв., представляващи застрахователни обезщетения за причинени му неимуществени и имуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.02.2020г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение на всички посочени в разпоредбата на чл.281 т.т.1-3 ГПК основания, наличието на които се обосновава с липса на обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства съобразно наведените от страните доводи и възражения, което е довело и до необосновани фактически и правни изводи относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, чл.113 и чл.114 ЗДвП. Касаторът оспорва като незаконосъобразен извода на съда за липса на причинна връзка между поведението на пострадалия ищец и настъпилите вреди, който счита за формиран при игнориране на законовите разпоредби, установяващи задължително поведение на пешеходците при пресичането на пътното платно и на свидетелските показания, както и при неправилно интерпретиране на заключението на комплексната експертиза и на дадените от вещите лица обяснения. Счита факта на съпричиняването за доказан с оглед установеното от тези доказателства, че ищецът е имал възможност да възприеме лекия автомобил и да го пропусне, но не го е сторил поради състоянието му на алкохолно опиянение, в което сам се е поставил. По съображения в този смисъл касаторът е поскал решението на въззивната инстанция да бъде отменено и предявените от касатора искове за неимуществени и имуществени вреди бъдат отхвърлени в обжалваната им пред въззивната инстанция част. Претендира направените за трите инстанции разноски. В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл с решението си в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №2/22.12.2016г. по тълк.д.№2/16г. на ОСНК на ВКС по обуславящите изхода на делото въпроси: 1. Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат /смърт или телесна повреда/ от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, в случаите, когато водач на моторно превозно средство е нарушил правилата за движение и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП? и 2. Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, следва ли да се упражнява при спазване правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП? Във връзка с оплакванията,че съдът необосновано не е обсъдил заключението на комплексната експертиза в неговата цялост, както и показанията на водача на автомобила относно състоянието и реакциите на ищеца непосредствено след инцидента, касаторът формулира като имащи значение за крайния резултат по спора процесуално-правните въпроси: 3. Всички събрани по делото доказателства ли следва да бъдат обсъдени от съда поотделно и в тяхната съвкупност или съдът може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства?; 4. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички събрани по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи?; 5. Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона?; 6. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани?; 7. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните? По тези въпроси касаторът счита,че въззивният съд се е отклонил от разрешенията им в постановени по реда на чл.290 ГПК решения по гр.д.№3897/15г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д.№3871/16г. на трето г.о. на ВКС и по гр.д.№4287/15г. на четвърто г.о. на ВКС, с които обосновава приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В депозиран по делото писмен отговор К. Г. Й. е оспорил наличието на разписаните в закона предпоставки за извършване на селекцията, а по същество е изложил съображения за неоснователност на наведените оплаквания срещу правилността на обжалвания съдебен акт. Направено е искане за недопускане на касационния контрол, евентуално – за потвърждаване на решението на апелативния съд с присъждане на основание чл.38 ал.2 ЗА на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника по жалбата. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел, с оглед влязлата в сила част от първоинстанционното решение, за установени фактите,свързани с настъпването на 14.02.2020г. ПТП, вина за което има водачът на застрахования при ответника лек автомобил, поради нарушаване на чл.119 ЗДвП, както и настъпилите в пряка причинна връзка от ПТП средни телесни повреди на ищеца – К. Й., изразяващи се в открито счупване на десните голяма и малка пищялни кости, както и счупване на лявата голяма пищялна кост в горната ѝ част, довели до трайно затрудняване на движенията на двата долни крайника, включително направените от него разходи за оперативно лечение в размер на 2960 лв.Като спорни пред въззивната инстанция съдът е определил въпросите относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, доколкото първата инстанция е приела,че е налице такова в размер на 50%. За установяване справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав е обсъдил свидетелските показания на св.Г. - приятел на ищеца и заключението на комплексната медицинска и авто-техническа експертиза, на базата на които е приел,че в резултат на претърпяното ПТП ищецът е получил внезапно, силно и продължително разстройство на здравето, изразяващо се не само във физически болки и страдания, но и в невъзможност да се придвижва сам, дори с помощни средства за значителен период от време – 10-12 месеца, през което време същият е разчитал на чужда помощ за ежедневното му обслужване; травмите са имали осезаемо отражение върху психиката му и са довели до промяна в начина му на живот дори след възстановяването с невъзможност да полага труд за значителен период от време. С оглед това съдът е намерил като адекватна компенсация на тези неимуществени вреди обезщетение в размер на сумата 80 000 лв. По възражението на ответното дружество за наличие на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на тези вреди съдът е намерил, че липсва установена по несъмнен начин пряка причинна връзка между поведението на ищеца и настъпилото ПТП. Позовал се е на показанията на разпитания като свидетел водач на автомобила – Н. Димитров, който е установил,че пострадалият се е намирал на пешеходната пътека, когато е бил възприет от водача и е предприел пресичане на пътното платно, когато е бил извън опасната зона за спиране; водачът не е реагирал с натискане на спирачката, за да премине пешеходецът, тъй като е бил с впечатлението,че последният е стоял на пътеката без да предприема пресичане. Въз основа на тези показания съдът е приел,че вината за настъпилите вреди е изцяло на водача, поради несъобразяването му с разпоредбата на чл.119 ЗДвП, установяваща задължение за водачите на МПС да пропуснат пешеходците, които са стъпили на или пресичат пешеходната пътека. В тази връзка съдът е отказал да възприеме изразеното от вещото лице П. становище,че ако ищецът не е бил под влияние на алкохолното опиянение, е щял да възприеме адекватно опасността и да пропусне колата, като е посочил,че това негово становище е субективно и не променя факта,че водачът е бил длъжен да спре преди пешеходната пътека, поради което е без всякакво значение дали ищецът е употребил алкохол или не. По тези съображения съставът е приел за неправилно определеното от първоинстанционния съд съпричиняване, с което е намалено дължимото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди и, отменяйки решението му в посочената по-горе част, е уважил предявените искове изцяло. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Предвид горните принципни постановки настоящият състав намира за обосновани с първите два материално-правни въпроса както общата, така и допълнителната предпоставки за допускане до разглеждане по същество на касационната жалба на ответника. Въпросите са били въведени в предмета на спора с направеното от застрахователното дружество възражение за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия ищец за настъпването на вредоносния резултат с неспазването от негова страна на правилата за движение на пешеходците, предвидени в чл.113 и чл.114 ГПК.Решаващият за изхода по спорния въпрос относно съпричиняването извод на въззивната инстанция,че поведението на пешеходеца, стъпил на пешеходната пътека, е без значение, след като водачът е имал обективна възможност да спре преди пешеходната пътека, за да го пропусне на премине, е направен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.6 б.а от Тълкувателно решение №2/22.12.2016г. по тълк.д.№2/16г. на ОСНК на ВКС, с която се приема,че правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП и е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека в случаите, когато водач на МПС е нарушил правилата за движение относно скоростта за движение по ЗДвП и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл.113 и чл.114 ЗДвП. Поради това касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, осъществени с първите два въпроса. Останалите формулирани в изложението процесуални въпроси не покриват общия критерий за допустимост. Същите са обвързани с оплакванията на касатора за липса на обсъждане от състава на апелативния съд на заключението на комплексната експертиза и в частност на устните обяснения на вещото лице П. за влиянието на алкохолното опиянение на ищеца върху адекватността на преценката му при поведението му на пътя, както и на показанията на св. Димитров за състоянието на пострадалия след настъпването на ПТП, тъй като от това,че същият се е смеел, се установява,че е бил повлиян от алкохола. В първата си част тези оплаквания не кореспондират с мотивите на въззивния акт, в който съдът е коментирал становището на вещото лице, изразено в посочения от касатора смисъл, но е отказал да го кредитира, приемайки същото за субективно, а установеното с него – за ирелевантно. Дали отказът е правилен, е въпрос на преценка по същество. Липсата на обсъждане на свидетелските показания в посочената им от касатора част, не би могло да бъде квалифицирано като процесуално нарушение от значение за изхода на делото, доколкото тези показания касаят част от фактическата обстановка, която е безспорна между страните и е установена с останалите доказателства по делото – че ищецът е предприел пресичане на пътното платно в състояние на алкохолно повлияване – обстоятелство, чието наличие нито ищецът е оспорвал, нито съдът е отрекъл, приемайки,че то е без значение за извода му има ли съпричиняване или не. Поради липса на осъществена основната предпоставка за допустимост настоящият състав не следва да обсъжда доводите за приложимост на сочения с въпросите от 3 до 7 включително допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение