Определение № 3238 от 14.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1317/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата К. Д. Х. срещу решение № 256 от 11.03.2025г. по в.гр.д.№ 2206/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 9217/2023г. на СГС за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ срещу ЗАД „ОЗК застраховане“ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на Х. като пътник в автобус от столичния градски транспорт на 07.04.2023г. по вина на водача на автобуса, за разликата над 5 000 лв. до претендираните 30 000лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че не са обсъдени относимите за определяне на справедлив размер на обезщетението факти, мотивите са лаконични и несъдържателни, отсъства обосновка за конкретно определения размер на паричната компенсация. Възразява се, че не са съобразени всички аспекти на увредата – закрито счупване на долния край на лявата лъчева кост с остатъчни последици, не е отчетено отражението й върху всички аспекти на живот на пострадалата и настъпилата негативна промяна в ежедневието й. Касаторът сочи, че обжалва и решението в „частта по отношение на присъдената законна лихва върху обезщетението от 03.08.2023г ., вместо от 03.05.2023г. - датата на уведомяване на застрахователя“ и излага съображения за неправилност и в тази насока. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите при посочена допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД? Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливо обезщетяване на претърпените вреди по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС N 4/1968 г.? Относно обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер (чл.52 ЗЗД) обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на телесни повреди? Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?. Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?“ Сочи се, че произнасянето на въззивната инстанция по тези въпроси не съответства на задьлжителната съдебна практика, а именно - ППВС №4/23.12.1968 г., както и с трайната практика на ВКС, обективирана в цитирани решения по чл.290 ГПК. Иска се допускане на обжалването и по въпроса „От кой момент застрахователят по ЗЗГОА дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение по предявен пряк иск на увреденото лице?“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК, обоснована с цитирана практика на ВКС. В писмен отговор ответното застрахователно дружество излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане на обжалването и за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ищцата срещу първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000лв. до претендираните 30 000лв. и в частта, с която законната лихва е определена от 03.08.2023г., вместо от 03.05.2023г. Като спорен е очертан единствено въпросът за размера на обезщетението за разликата над сумата 5 000лв. предвид частичното влизане в сила на първоинстанционното решение и установената поради това безспорност относно наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на увредата и наличието на елементите на деликтното поведение на водача на застрахованото превозно средство. По делото е установено от приетата медицинска експертиза, изготвена от ортопед-травматолог, че в резултат на падането в салона на автобуса при внезапно задействане на спирачната система от водача, на ищцата на 07.04.2023г. е причинено закрито травматично счупване на долния край на лявата лъчева кост, довело до трайно затруднение на движенията на левия й горен крайник за около 3-4 месеца. Лечението е консервативно домашно - амбулаторно - на 07. 04. 2023 г. е направено безкръвно наместване на счупването и обездвижване на крайника с гипс, след 35 дни гипсът е свален и е предприето раздвижване на ръката. Проведена е рехабилитация и физиотерапия в санаториум от 29 май до 5 юни 2023г. Пострадалата е търпяла болки с голям интензитет непосредствено след счупването за 7 - 8 дни и след свалянето на имабилизацията и започване раздвижване на ръката за около 13-14 дни; с умерен интензитет за около 2 месеца, след което интензитетът на болките е намалявал постепенно. Ищцата би могла да изпитва болки и понастоящем, при влажно и студено време, при по-голямо и по-продължително натоварване на ръката до около 1 г. след датата на получаване на увредата; при този тип травматично увреждане, обичаният срок за възстановяване е около 3 -4 месеца. Налице са следните остатъчни явления: лявата гривнена става е по-дебела 2 см.; видимо изкривяване на оста на левия горен крайник с отклоняване на лявата ръка навън с 10 градуса; лявата гривнена става извършва движения в обем по - малък от нормата с 18 %; намален е захватът на лявата ръка. При направената на 31.01.2024г. рентгенова снимка е установено, че счупването на лявата лъчева кост е зараснало в неправилно положение. С оглед характера, степента и местоположението на травматичната увреда на ищцата, която е родена 1959г., давността на получаването й, вида на проведеното лечение, сегашното й състояние и възрастта на пострадалата не се очаква съществена промяна. Ищцата може да се самообслужва с лявата ръка. След обсъждане на установените от експертизата данни въззивната инстанция е акцентирала на обстоятелството, че счупеният крайник е лява ръка, която се предполага, че е неактивна, тъй като отсъства твърдение, че тя е левичар. Преценила е, че лечението е било консервативно и относително краткотрайно чрез едномесечна имобилизация; че раздвижването е било в лечебни условия, което е предпоставка за съкращаване на възстановителния период след сваляне на имобилизационната превръзка. Обсъдила е наличието на срастване на увредената кост, макар и с малък остатъчен козметичен дефект. Изложила е, че ищцата не навежда доводи и доказателства за това, как установените 18 градуса намален обем движение, се отразява на функционирането на ръката; че не е посочила трудовата й дейност да е свързана с ползването на специфични умения на ръцете или други причини, които да обосноват по-тежки затруднения извън тези от битово естество докато е била с обездвижена ръка. Мотивирала е, че засягането на горен крайник не е изисквало спазване на постелен режим и чужда помощ, че травмата е получена през пролетта, след приключване на снежния период, поради което излизането с обездвижена ръка не е криело допълнителен риск за статиката на ищцата. По тези съображения съставът се е солидаризирал с изводите на първоинстанционния съд, че обезщетение в размер на 5 000 лв. е справедлив паричен еквивалент за понесените от ищцата неимуществени вреди. Настоящият състав счита за обосновано искането за допускане на касационното обжалване по първата група въпроси за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и съобразно правомощията си съгласно ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, ги обобщава и свежда до правния проблем „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания на пострадалото лице?” за преценка съответствието на обжалваната част от решението със задължителната съдебна практика - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и постановените в приложението му съдебни актове по реда на чл.290 ГПК. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по въпроса за момента, от който застрахователят по ЗЗГОА дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение по предявен пряк иск на увреденото лице. Обжалващата страна не отчита обстоятелството, че въззивното решение съдържа диспозитив за отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 03.05.2023г. - 03.08.2023г. В този смисъл съставът е споделил извода на въззивника-ищец, че искът за присъждане на законната лихва от датата 03.05.2023г. е основателен, като отсъствието на диспозитив за уважаването му може да бъде предмет на искане по чл.250,ал.1 ГПК. Касаторката е освободена от заплащане на държавна такса. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.