Определение № 224 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3137/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. И. В., чрез адвокат Ю. Д., срещу въззивно решение № 1975/11.03.2020 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 3673/2019 г. Касаторът излага доводи за недопустимост, в евентуалност - за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна П. С. Б., чрез адвокат М. Р., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявените обективно съединени искове от Л. И. В. против П. С. Б., както следва – по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 9537,41 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в законна лихва върху неоснователно удържани от Л. В. суми от трудово възнаграждение в общ размер на 24344,13 лв., за периода 12.12.2012 г. – 24.07.2017 г. по изп. дело № ..., образувано по заповед за незабавно изпълнение, издадена по гр.д. № 44940/2012 г. на СРС, за сумата 1500 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело, частичен иск в размер на 2 500 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от ползван нередовен запис на заповед от ответника П. Б. по гр.д. № 44940/2012 г. на СРС; по чл. 86 ЗЗД – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от 15.11.2015 г. до окончателното издължаване. Ищецът Л. В. е осъден да заплати на ответника по иска П. Б. съдебноделоводните разноски по делото, сторени в двете инстанции. Предявените и разгледани искове са граждански, облигационни, оценяеми. Въззивното решение по претенциите за 1500 лв. и 2 500 лв., както и лихвата за забава върху тях, считано от 15.11.2015 г., е изключено от касационен контрол, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК. Без значение е, че искът по чл. 45 ЗЗД за сумата от 2 500 лв. е заявен като частичен, защото цената на иска се определя от размера на сумата, която е потърсена. Тя определя родовата и функционална подсъдност, като и размера на държавните такси. Ето защо, в посочената част касационната жалба, като недопустима, е върната, а образуваното въз основа на нея производство – прекратено с влязло в сила определение № 46/19.02.2021 г., постановено от състава на ВКС по настоящото дело. Касационната жалба е допустима в частта й срещу въззивното решение по иска с правно осн. чл. 45 ЗЗД за 9537,41 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в законна лихва върху неоснователно удържани от Л. В. суми от трудово за периода 12.12.2012 г. – 24.07.2017 г. по изп. дело № ..., образувано по заповед за незабавно изпълнение, издадена по гр.д. № 44940/2012 г. на СРС, и по иска с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 15.11.2015 г. до окончателното издължаване, както и относно съдебноделоводните разноски. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявеният от Л. И. В. против П. С. Б. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 9537,41 лв.,, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в законна лихва върху неоснователно удържани от Л. В. суми от трудово възнаграждение за периода 12.12.2012 г. – 24.07.2017 г. по изп. дело № ..., образувано по заповед за незабавно изпълнение, издадена по гр.д. № ... г. на СРС, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 15.11.2014 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че по издаден от Л. В. и Е. В. запис на заповед от 06.06.2008 г. лицата са се задължили безусловно да заплатят на “Фриком“ ООД сумата от 11320 евро. С джиро от 24.09.2012 г. “Фриком“ ООД е прехвърлил всички свои права по записа на заповед на П. Б.. На 27.09.2012 г. в полза на кредитора Б. е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по гр.д. 44940/2012 г. на Софийски районен съд за сумата от 22140 лв. Въз основа на заповедта, на 22.11.2012 г. е образувано изпълнително дело № ... на ЧСИ Н. М. за събиране на сумите по издадения изпълнителен лист. Наложен е запор върху трудовото възнаграждение на Л. В., запор върху банкови сметки, както и възбрана върху недвижим имот. По изпълнителното дело за периода 20.12.2012 г. – 30.06.2014 г. е събрана сума в размер на 24 344,13 лв. На 09.08.2016 г. с влязло в сила решение е установено, че вземането по записа на заповед не съществува, поради нищожност на последния, като издаден с два различни падежа. На 25.07.2017 г. удържаната по изпълнителното дело сума е възстановена на Л. В., а наложените обезпечителни мерки са вдигнати. От правна страна съдът приел, че в случая не е налице неправомерно поведение на кредитора Б., а упражняване на субективни права, насочени към удовлетворяване на вземане – подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, искова молба по чл. 422 ГПК, молба за образуване на изпълнително дело. Приел още, че не е налице и злоупотреба с право от страна на кредитора, доколкото в случая не е доказано последният да е действал с ясно съзнание, че изложените обстоятелства са неверни, представените документи са неистински, негодни и депозирането им е с цел да се увредят чужди интереси, вкл. и обществен такъв. Когато правата се упражняват с ясно съзнание, че съществуват, независимо от това дали предприетата защита е адекватна, злоупотреба с право не е налице. Приел още, че кредиторът не разполага със специални знания и умения, за да прецени сам дали записът на заповед е нищожен, същият е бил приет като действителен както от заповедния, така и от първоинстанционния съд в развилото се производство по чл. 422 ГПК, като нищожността е установена едва във въззивното производство. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: следва ли въззивният съд да разреши повдигнатия пред него правен спор в рамките на предмета на делото, очертан с исковата молба и възраженията на ответника; при какви предпоставки и на какво правно основание може да бъде ангажирана отговорността на привиден (мним) кредитор за вредите, причинени на длъжника по изпълнителното производство от предприето материално незаконосъобразно принудително изпълнение въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 и сл. от ГПК, когато съдът в исковото производство е установил, че материалното право (вземането) по издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение не съществува, поради което изпълнителното производство е било прекратено; приложима ли е презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД за наличие на вина в хипотезите на отговорност за вреди от материално незаконосъобразно принудително изпълнение; как се разпределя, с оглед на тази презумпция, тежестта на доказване в производството по такъв иск; елемент ли е от състава на отговорността за вреди изискването за наличие на недобросъвестност; извършената от съда преценка за наличието на предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист освобождава ли взискателя от отговорността за вреди от проведеното от него въз основа на тези актове материално незаконосъобразно принудително изпълнение; достатъчна ли е липсата на изпълняемо материално право или трябва от ищеца да се установи отделно и недобросъвестно (с намерение да се вреди) упражняване на процесуални права; ако делото е погрешно докладвано и на страните са били дадени неточни, непълни указания относно подлежащите на доказване факти и/или с дадените указания е неправилно разпределена доказателствената тежест между страните, следва ли въззивният съд да даде възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване и събиране на относимите доказателства, като даде нужните указания във връзка с доклада; .налице ли е задължение на въззивния съд, като инстанция по същество, при проверката по чл. 269 ГПК в рамките на оплакванията във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства и като отговори на доводите и възраженията на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК; длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички възражения, съдържащи се във въззивната жалба. Обосновава противоречие по повдигнатите въпроси с решение № 150/03.01.2018 г. на ВКС по гр.д. № 5017/2016 г.; решение № 73/08.07.2020 г. на ВКС по гр.д. № 322/2019 г.; ТР № 1/17.07.2001 на ВКС, ОСГК; ТР № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК; определение № 11/08.01.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 520/2009 г.; определение № 314/30.12.2011 г. на ВКС по т.д. № 450/2010 г.; определение № 243/10.05.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2012 г.; определение № 716/23.10.2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 3863/2013 г.; ТР № 4/2017 г. на ВКС, ОСГТК; т. 13 на ТР № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г.; решение № 5/05.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 3583/2014 г. и ТР № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС; определение № 551/01.10.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 483/2010 г.; определение № 492.09.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1763/2016 г.; определение № 734/29.10.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 680/2012 г.; определение № 28/23.01.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 497/2011 г.; определение № 679/26.11.2015 г. на ВКС по ч.т.д. №2473/2015 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросите, свързани с оплакванията за произнасяне извън предмета на спора от съда, са неотносими към постановеното в обжалваното решение. Доводите, развити от състава на СГС относно необходимостта от установяване противоправно поведение на ответника по иска, изразяващо се в злоупотреба с право, съставляват съобразителна част за извода, че такава злоупотреба задължително следва да е налице, за да се присъди обезщетение за причинени вреди от материално незаконосъобразно предварително изпълнение. Не е налице хипотеза на произнасяне извън предмета на иска по чл. 45 ЗЗД. Въпросите, свързани с тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК са от значение по всяко исково производство, като в случая не се установява поддържаното противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Несъгласието с правните изводи на въззивния съд не обуславя наличие на основание за допускане на касационно обжалване поради необсъждане на всички доводи и възражения на страните. От останалите правни въпроси, поставени от касатора, от значение за постановения резултат и разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд са следните: при какви предпоставки и на какво правно основание може да бъде ангажирана отговорността на привиден (мним) кредитор за вредите, причинени на длъжника по изпълнителното производство от предприето материално незаконосъобразно принудително изпълнение въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 и сл. от ГПК, когато съдът в исковото производство е установил, че материалното право (вземането) по издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение не съществува, поради което изпълнителното производство е било прекратено и трябва ли ищецът да установи недобросъвестно (с намерение да се вреди) упражняване на процесуални права от страна на взискателя по материално незаконосъобразното принудително изпълнение по предявен иск за обезщетение за вреди, причинени от това принудително изпълнение на длъжника по него. Съставът на Върховния касационен съд намира също, че касационно обжалване следва да бъде допуснато и за служебна проверка евентуалната недопустимост на въззивното решение. Мотивиран от горното, съдът