Определение № 2007 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3538/2025 г.

Производство е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на А. А. А. и П. К. С. от [населено място] чрез процесуалния представител адв.Й. касационна жалба с вх.№ 76272 от 23.06.2025 г. срещу решение № 2816 от 08.05.2025 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 6018/2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 20070982 от 12.12.2022 г., постановено по гр.д. № 48987/2020 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждане на касаторите на основание чл.109 ЗС да премахнат желязната врата на входа към стълбището за достъп до имота на Д. С. С. - апартамент с идентификатор *, находящ се [населено място], [улица], ет. 3, до таванското помещение към него и до общия таван, както и да се въздържат от действия, с които препятстват достъпа на Д. С. до имотите й в сградата; отхвърлен е предявеният от П. С. иск за осъждане на Д. С. да премахне незаконно изградена пристройка с приблизителна разгърната площ от 40 кв.м. към двуетажна жилищната сграда в поземлен имот с идентификатор № *.

Касаторите считат, че изводите на въззивния съд за наличие на само една сграда в имота и за характера на стълбището като обща част са необосновани и противоречат на доказателствата; необоснован е и изводът, че ответниците са поставили процесната врата на стълбището. Неправилен и незаконосъобразен бил изводът за липса на негативно въздействие на пристройката и за неоснователност на насрещния негаторен иск, предявен от П. С.. Счита, че след като постройката е изградена без строителни книжа, тя трябва да бъде премахната без нужда от доказване дали създават пречки за ищеца.

В изложението към касационната жалба са формулирани следните процесуално правни въпроси, по които се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационен контрол: 1. Извършване на пристройка към съществуваща сграда, чрез която сградата достига и визуално се свърза с друга сграда, означава ли, че двете сгради се обединяват в една сграда и общите им части стават общи части за всички лица, които имат право на собственост върху обекти в някоя от двете сгради?;

2. Представлява ли неоснователно действие по смисъла на чл. 109 от Закона за собствеността (ЗС) изграждането/държането на незаконен строеж в поземлен имот от съсобственик, има ли то негативно въздействие върху възможността на другите съсобственици да упражняват в пълен обем своето право на собственост и пречили им да упражняват своето право?;

3. Подлежи ли на премахване част от сграда, за която е установено, че съставлява незаконен строеж, построен без строителни книжа и без да е учредено право на строеж, когато премахването ще доведе до разрушаване на целостта и конструктивни елементи от сградата?;

4. Длъжен ли е съдът служебно да възложи извършването на допълнително заключение от вещо лице, когато от вече извършеното по делото заключение и останалите събрани доказателства се установява, че е налице неизяснен въпрос, за които са необходими специални знания, когато този въпрос е от значение за изхода на делото?

Считат, че въпросите са от значение за точното прилагане на материалния закон и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба я оспорва в писмен отговор.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Въззивният съд е разгледал насрещни искове с правно основание чл.109 ЗС, предявени от Д. С. срещу А. А. и П. С.: за осъждане на ответниците да преустановят действията си, с които препятстват достъпа на ищцата до собствения й ап.9 в сграда № 1 в поземлен имот с идентификатор ***, до таванското помещение към него, както и до общия таван, като премахнат поставена желязна врата, както и да се въздържат занапред от извършването на действия, препятстващи достъпа до имотите; иск от П. С. срещу Д. С. за осъждането й да премахне пристройка съм двуетажната жилищна сграда в имота. Прието е следното от фактическа страна: Ищцата и ответниците притежават вещни права върху самостоятелни обекти в жилищна сграда в [населено място]. Достъпът до двата апартамента на третия етаж на сградата, единият от които е собственост на ищцата, е по дървено стълбище, което било затворено със заключваща се метална врата. Сградата в поземления имот е една и дървеното стълбище е част от нея. Строителството в имота е осъществено през 1921 г., когато са изградени две къщи (външна и вътрешна), между които през 1924 -1927 г. е изградена пристройка. Понастоящем т.нар. вътрешна къща представлява северната част от единствената сграда в имота и в нея се намират обектите на ищцата. Като една сградата е нанесена във всички планове след 1927 г. Въз основа на приетото съдът направил извод, че дървеното стълбище представлява обща част на сградата и ограничаването на достъпа до него препятства упражняването на правата на ищцата върху апартамента си.

Прието е за установено, че ответниците са поставили металната врата, поради което на основание чл.109 ЗС следва да бъдат осъдени да я премахнат и да не създават други пречки.

По насрещния иск, предявен от П. С., въззивният съд е посочил, че процесната пристройка съществува в сегашния си вид от 1927 г., а праводателите на ищеца са придобили обект в нея през 1956 г. Отклонението от одобрения проект от 7,40 кв.м. не препятства упражняване правото на ползване на дворното място, а искането за премахване на незаконната част не съответства на евентуалното накърняване правата на С., затова неговият иск е отхвърлен.

С оглед изложените решаващи мотиви поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият поставен въпрос не е правен, а фактически и отговорът му зависи от конкретните доказателства.

По втория въпрос е налице задължителна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Съгласно приетото в т. 3 на ТР № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че преченето не се доказва при такова нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него, като например превишаване на определените в националното законодателство или нормалните за живота в модерния град нива на шум и произтичащите от тези действия пречки за нормалното ползване на собственото на ищеца жилище. В тези случаи нарушението е от такова естество, че предполага наличие на пречене. Извън тези случаи незаконното строителство само по себе си не обосновава пречене за ищеца да ползва общото дворно място.

Третият въпрос не е обуславящ, тъй като мотивите на съда за несъответствието между исканото премахване на пристройката и евентуалните неудобства за ищеца С. са изложени само като допълнително съображение за отхвърляне на иска. Освен това и този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със съществуваща практика на ВКС, посочена в решението.

Последният въпрос също не удовлетворява специалната предпоставка за селектиране на решението, тъй като не е разрешен в отклонение от трайната практика на ВКС. Въззивният съд е посочил, че пред първоинстанционния съд е било изслушано заключение на съдебно-техническа експертиза, което не е било оспорено от страните, ноти е била поискана допълнителна или повторна експертиза; изложил е, че не е налице основание за служебно назначаване на съдебно-техническа експертиза с оглед указанията, дадени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, поради което е отхвърлил искането, направено във въззивната жалба, за допускане на нова експертиза.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

При този изход касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата направените от нея разноски за касационното производство в размер на 1022,58 евро (равностойност на 2000 лева).

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение