Определение № 83 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3824/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. А. В. от [населено място], чрез пълномощника му адв. А.. Т. от САК, срещу въззивното решение № 1511 от 9.07.20 год. по гр. д. № 5858/19 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 25.02.2019 год. по гр. д. № 6908/2018 год. на Софийски градски съд. С него касаторът е осъден да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на А. И. В. и М. И. В. сума в размер на по 27 708.69 лв. на всеки, или общо 55 417.38 лв., частично предявена от сумата от по 37 500 за всеки от тях, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на притежаваните от всеки един от тях по 31.205 % ид. ч. от апартамент със застроена площ 148.35 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], № 14, на четвърти етаж над партера, заедно с 6/100 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място с площ 441.50 кв. м., представляващо УПИ * в кв. 396 по плана на [населено място], м. „Ц.” за периода от 16.12.2008 год. до 16.12.2013 год., ведно със законната лихва от 16.12.2013 год. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите, с искане за отмяната му и вместо това предявените срещу него искове бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените разноски. Ответниците по касационната жалба, ищци в производството –А. и М. В., чрез пълномощника им адв. К. М., оспорват наличието на основания за допускане на касационото обжалване респ. оспорват жалбата като неоснователна. Претендират присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с оглед критериите по чл. 280, ал. 3 ГПК. Същата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, като в приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. За обосноваване на първото са формулирани въпросите: 1. „Трябва ли неползващият съсобственик да е отправил искане да си служи с вещта, за да се приеме, че ползващият съсобственик от този момент е започнал да пречи на ползването на първия?”, като се сочи противоречие с приетото в ТР № 7 от 2.11.2012 год. по т. д. № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС и решение № 95 от 16.06.2014 год. по гр. д. № 1913/2014 год. на ВКС; 2.”Фактът, че ползващият съсобственик ползва имота единствено съобразно притежаваните от него идеални части от същия равнозначен ли е на това, че същият с фактически действия пречи на неползващия съсобственик да ползва своите идеални части от вещта?” като противоречие в произнасянето се сочи със същото тълкувателно решение и цитираното определение № 76 от 11.02.2016 год. по гр. д. № 5940/2015 год. на ВКС, І г. о. Очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение се аргументира с явна необоснованост, довела до неправилен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Посочено е и определението с № 97 от 30.01.2018 год. по ч. т. д. № 221/2018 год. на ВКС, ІІ т. о. Изложени са и съображения за неправилност на извода на съда, че е налице покана за плащане на обезщетение от неползващите съсобственици към ползващия такъв с цитираната предходна искова молба за заплащане на обезщетение за друг период. Поддържа се наличие на явна необоснованост, довела до неправилно прилагане на закона, с позоваване на определение № 127 от 16.03.2018 год. по ч. гр. д. № 866/2018 год. на ВКС, ІV г. о. в този смисъл. За да се произнесе по релевираните основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд приел, че е установено със сила на пресъдено нещо между страните с източник решението от 16.11.2016 год. по гр. д. № 1626/2016 год. на ВКС, І г. о., че ищците по делото са собственици на по 4 992.50/16 000 ид. ч. от процесния имот, които ответникът е осъден да им предаде по предявения от тях ревандикационен иск. С това решение е приключен спорът, с който съдът е сезиран през 2005 год. за собствеността на възстановения по ЗВСВОНИ апартамент, като е отменен и нотариалния акт от 2006 год. на наследодателя на ответника за частта над притежаваната от него в размер на 3007.5/16 000 ид. ч. Съдът е посочил, че липсва спор и по факта, че М. В. е съсобственик на процесния имот след 4.09.2008 год, като правоприемник на А. М. В.. С влязло в сила решение /гр. д. № 578/2003 год. на СГС, гр. д. № 4569/2012 год. на САС, гр. д. 1557/2018 год. на ВКС, ІV г. о./ М. В. е осъден да заплати на А. и М. В., заместили в производството техния наследодател И. А. В., обезщетение в размер на 37 861.89 лв. за ползване на процесния апартамент в [населено място] в периода от 10.05.98 год. до 10.05.2003 год., ведно със законната лихва от предявяване на иска. За периода от 10.05.2003 год. до 10.05.2004 год. е присъдено обезщетение в размер 8 686.95 лв. с друго влязло в сила решение /гр. д. № 3205/2006 год. СГС, гр. д. № 216/2019 год. ВКС, ІІІ г. о./. Въз основа на показанията на разпитаната свидетелка А. е прието, че касаторът, ответник по исковете, е живял в процесния апартамент и в периода 2008 – 2013 год. Пропуснатите ползи за исковия период, равняващи се на средната пазарна наемна цена на имота, са установени по размер въз основа на неоспореното заключение на приетата съдебно-техническа експертиза и възлизат на сумата 157 554 лв., а за частта от 31.205% - в размер на сумата 49 165 лв. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приел, че са налице предпоставките за уважаване на исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС – ищците са съсобственици на процесния имот и са отправили писмено искане до ответника за заплащане на обезщетение за ползите, от които ги е лишил с оглед ползването от него на имота в исковия период, позовавайки се на разясненията в ТР № 7 от 2.11.2012 год. по т. д. № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС за смисъла на понятието. Въззивният съд отчел и обстоятелството, че ответникът е осъден да предаде владението на ид. ч. от правото на собственост върху имота, принадлежащи на ищците, и непроведеното от него насрещно доказване, че имотът се ползва по друг начин или от другиго, включително, че е бил отдаден за възмездно ползване, което би изключило приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС. Поканата за плащане на обезщетение за ползването на имота е получена от ответника с получаване на исковата молба по предходното дело /гр. д. № 578/2003 год./, предявена от праводателя на ищците, които като негови правоприемници се ползват от тази покана и не е необходимо да канят повторно ответника да им заплаща обезщетение за ползването на имота, в който последният вече е придобил качеството на съсобственик след смъртта на своя наследодател. С оглед на това съдът приел за неоснователен довода на ответника, с който е отричал, че исковата молба за претендирано обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД има характер на „писмено поискване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени частичните искове за заплащане на обезщетение за ползването на съсобствения имот в исковия период. Съобразявайки направените изводи в обжалваното въззивно решение, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението на касатора материалноправни въпроси. Последните са свързани с тезата му за недължимост на обезщетение поради липса на пречене за ползването на имота от другите съсобственици, тъй като не е отправено от тях такова искане, респ. за ползване в рамките на притежаваните от него идеални части от имота. Тези въпроси са неотносими към решаващата воля на съда, тъй като не са въведени в предмета на спора от страна на ответника и не са обсъждани, още по-малко да са обуславящи изхода на спора. Исковете за обезщетение за ползването на съсобствен имот са уважени поради наличието на предпоставките от фактическия състав на правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, предвидени в закона и установени от събраните по делото доказателства – наличието на съсобствен между страните имот, ползван в исковия период от ответника, на който ищците са отправили писмена покана да им заплаща обезщетение за лишаване от ползването на този имот. Този фактическият състав не изисква ищецът да е имал, респ. да е заявил искане за реално ползване на вещта, достатъчно е да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение, каквато в случая е налице с предявената искова молба по гр. д. № 578/2003 год. Без значение е, че към този момент ответникът не е бил съсобственик, тъй като това обстоятелство има значение само за правната квалификация на иска, но не и за ангажиране на отговорността за заплащане на обезщетение – ако участва в съсобствеността той отговаря по чл. 31, ал. 2 ЗС, а ако не е съсобственик дължи обезщетение за ползването на имота на основание чл. 59 ЗЗД /Р № 212 от 10.09.12 год. по гр. д. № 338/11 год. ІV г. о. на ВКС/. Доколкото самият закон не поставя изискване за съдържанието на поканата, няма основание да се изисква в поканата да се съдържа искане за служене с вещта, достатъчно е, че е спазена писмената форма и поканата е достигнала до своя адресат. В този смисъл е съдебната практика - Р 121 по гр. д. № 3230/13 год. ІV г. о., Р 112 по гр. д. № 1011/13 ІІ г. о., както и ТР № 7/2012 год. ОСГК, в което е посочено и, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Дали писмената покана е такава по чл. 31, ал. 2 ЗС е въпрос не на тълкуване на закона, а на анализ на конкретните факти и обстоятелства, поради което и дори първият от поставените въпроси да се приеме като такъв относно съдържанието на поканата, в частност дали следва да съдържа искане за служене с вещта, за да се ангажира отговорността на ползващия съсобственик, не е относим към спора и не може да обоснове наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. В подкрепа на горното е процесуалното поведение на ответника – срещу предявените искове същият може да се защитава само с възражение, че е предоставил достъп на ищците до съсобствения имот или, че им е платил обезщетение, като нито едно от двете не е релевирано в хода на производството. Нещо повече, налице е влязло в сила решение, с което същият е осъден да предаде собствеността върху съответните идеални части от съсобствеността, данни за изпълнение на което липсват, а в интерес на касатора е да се позове на такива. Следователно, въпреки получената покана за обезщетение /каквото е и вече присъдено за предходни периоди/, както и осъдителното решение за ревандикация на частите на ищците, ответникът не се позовава на релевантни за изключване на отговорността му за обезщетение факти. Твърденията за такива, изразени във формулираните в изложението правни въпроси, освен че са преклудирани, не са и относими, поради което не могат да обосноват наличието на правни въпроси като общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради това и сочената съдебна практика не следва да се обсъжда. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като при прочита на обжалваното решение настоящият състав не констатира толкова видимо тежко нарушение на закона, както и твърдяната явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, които да са довели до постановяване на неправилен съдебен акт, постановен „contre legem”. Изложените от касатора съображения касаят правилността на направените в решението изводи, които освен, че не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК, не обосновават и очевидна неправилност на въззивното решение. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответниците в настоящето производство направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.