Определение № 1847 от 15.04.2024 г. на ВКС по д. № 3719/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. Х., лично и като законен представител на малолетното дете К. Х. и на В. Х., подала жалбата като непълнолетна, със съдействието на майка си Н. Х., срещу въззивното решение на Апелативен съд Бургас /АС/ по гр.д. №459/22 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение са отхвърлени за размера над 126 хиляди за Н. Х. и над 90 000 лв. – за всяко от децата до пълния предявен от всеки от ищците размер от 150 000 лв., исковете им срещу ЗД „Бул инс“ АД, гр. София по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на К. Т., настъпила при ПТП. Загиналият е живял в дългогодишно съпружеско съжителство с първата ищца и е полагал грижи за останалите две от самото им раждане като за свои деца. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторите се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора /групирани от ВКС смислово и по основание/: І. Въпроси, свързани с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД: Следва ли при формиране на мотиви относно справедливия размер на парична сума за обезвреда на неимуществени вреди по претенции на лице, живеещо във фактическо съжителство с пострадал /починал/ при деликт и на отглежданите от починалия деца, съдът да обсъжда сключен ли е между първите двама граждански брак и произхода на децата и това да обуслови размера на паричната сума? Как се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД в случая и кои са основните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на пряк иск, предявен от посочените по –горе лица срещу застрахователя? Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД с действително търпените болки и страдания и всички факти от значение в тази връзка, представлява ли нарушение на принципа на спраделивост при определяне на обезщетението? Необходимо ли е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от съда да се извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства на случая, с оглед на точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и на обществено –икономическия критерий за справедлив размер на обезщетението, съобразно указаното в ППВС №4/68 г. Касаторите твърдят, че тези въпроси са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС, като е определен занижен размер на обезщетенията. Въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед на реализирането на справедливо овъзмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, при прилагане на общественото възприемане на критерия за справедливост, съотнесено с конкретните обстоятелства на случая и икономическата конюнктура в страната. ІІ. Въпрос, свързан с намаляване на обезщетението на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД/ в случая е прието наличие на 10 процентно съпричиняване на вредите от страна на пострадалия/: При недоказана предпазна функция на обезопасителния колан с оглед на конкретния механизъм на настъпване на произшествението, следва ли да се прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като се редуцира пропорционално размерът на обезщетението за неимуществени вреди? Касаторите сочат, че този въпрос е разрешен в противоречие с цитираната трайна практика на ВКС, според която за определянето на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия е от значение дали са установени конкретни действия, с които обективно е допринесено за настъпване на резултата. Нарушаването на правилата за движение / в случая – на задължението за поставянето на обезопасителен колан/ само по себе си не представлява основание за намаляване на обезщетението, ако не е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. По допускане на обжалването ВКС намира следното: При определяне на размера на обезщетенията въззивният съд е приел, че съгласно дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания, относно критериите, относими към определянето на обезщетение за морални вреди, при настъпили в резултат на деликт телесни увреждания или смърт, определянето на обезщетението по справедливост е свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление в случая обстоятелства. Такива при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, посочени неизчерпателно. Преценката следва да е индивидуална във всеки конкретен случай, но не абстрактна, а почиваща на установените в производството обстоятелства, имащи значение за постигане на пълна обезвреда на настъпилите вследствие на увреждането отрицателни въздействия. Трайно формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика утвърждава това разбиране. В допълнение, прибавено е и изискването при определяне на обезщетението, като проявление на общественото разбиране за справедливост – чл. 52 ЗЗД, да се държи сметка и за общественоикономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането, ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" – Решение № 95 от 24.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 916/2011 г., І т. о. Въззивният съд при съобразяване на конкретните за случая обстоятелства – възрастта на въззивниците/ сега касатори/ и техния починал родственик; естеството на техните отношения и интензитета на претърпените от загубата вреди, както и общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на увреждането, е приел, че справедлив стойностен еквивалент на претърпените вреди се явява сумата от 140 000 лв. за първата ищца и по 100 000 лв. за всяко от децата – ищци, родени съответно през 2005 и 2016 г.. По въведеното е от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в неизползване на предпазен колан към момента на инцидента, въззивният съд е приел, че на осн. чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Приносът се изразява в дължимо действие или бездействие. Съгласно ППВС № 17/1963 г., изследва се наличието на причинна връзка между него и увреждането, без да е необходимо виновно поведение от страна на пострадалия. Когато пострадалият създава възможност за настъпване на вредата, той я съпричинява. В конкретния случай се установява, че починалият, като пътник в автомобила, не е изпълнил задължението си да постави правилно обезопасителния колан, с който превозното средство е било снабдено, в разрез с разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Това обстоятелство се установява от приетата пред първата инстанция съдебна автотехническа експертиза, която е констатирала, че получените от пострадалия множество травматични увреждания, дължащи се на удари в различни части от вътрешността на автомобила и повреждането на предното стъкло на автомобила от главата му, се дължат на това, че той не е бил с правилно поставен предпазен колан. Вещото лице от съдебно – медицинската експертиза в допълнение е потвърдило при разпита му в съдебно заседание, че установените при починалото лице травми не се дължат на лентите на колана. Изразеното становище от този експерт в същото съдебно заседание относно потенциалната възможност за настъпване на летален изход и при правилно поставяне на колана според въззивния съд не следва да се възприема, като неконкретизирано, произволно и неподкрепено от фактическата установеност по делото, още повече, че самото вещо лице при разпита е подчертало хипотетичния му характер. При така преценените доказателства по делото АС е приел, че непоставянето от починалия на обезопасителен колан е допринесло за неговото увреждане. Този извод почива на вида и степента на уврежданията, съпоставени с установения механизъм на настъпване на произшествието, при отчитане на функцията на колана, като пасивно обезопасително средство, да осигурява фиксация на пътника към седалката. Следва да се приеме, че пропускът на пострадалия да се обезопаси с колан е оказал принос към собственото му увреждане. Този релевантен каузален принос въззивният съд е определил на 10 %, с които е намален размерът на определените на ищците обезщетения – на първата ищца са присъдени 126 000 лв., а на останалите две – по 90 000 лв. Изводите на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС по въпросите, свързани с прилагане на принципа за справедливост. Въззивният съд е приел, че отношенията между починалия и въззивниците – ищци са били на сплотено и изградено с обич и привързаност семейство, родителите са полагали грижи за децата си, споделяли са ежедневието си, празнували са семейните празници.Позовал се е и на ППВС №5/69 г., според което „ и в тези случаи, когато между пострадалия при непозволено увреждане и други лица извън кръга на тези по т. 2 са се създали отношения, напълно сродни с тези, посочени в постановлението /ППВС №4/61 г./, е справедливо да се присъжда обезщетение за вредите от неимуществен характер, които им са причинени със смъртта, последвала от непозволено увреждане на близкия им. Естествено в тази група трябва да бъдат включени отглежданите и неосиновени деца, когато това отглеждане е било трайно и е създало връзка и чувства между пострадалия и ищеца, каквито са отношенията между родител и дете, както и когато пострадалият и преживелият го са били във фактическа семейна съпружеска връзка, която е била продължителна и трайна, от която може да има и деца“. Разпитаните свидетели убедително проследяват и разкриват пред съда значимата промяна в душевния живот и самочувствието на въззивниците - ищци, причинена от загубата, намерила израз в отдръпване от социални контакти, депресия, ангажираност в послесмъртни ритуали.Според заключението на експерта по депозираната пред първата инстанция съдебно – психологическа експертиза, внезапната смърт на фактическия съпруг и баща на ищците е преживяна от тях като травматично събитие и отключващ фактор за изявила се тревожно – депресивна симптоматика, детерминираща настъпили изменения в личността и психичното им състояние в дългосрочен план, включително и при изследването. С това са установени материалните предпоставки ищците да получат обезщетение поради смъртта на техния фактически съпруг и баща.Към датата на деликта през 2020 г., загиналият е бил на възраст 39 г., а ищците съответно на 36, 15 и 4 години. Размерът на обезщетението е определен при отчитане на конкретните обстоятелства на случая – установените дългогодишни семейни отношения на ищците с пострадалия, шоковият характер и невъзвратимостта на загубата му за тях, трайните й последици за психиката и личния им живот. Така решението на въззивния съд не противоречи, а напротив – съответства на практиката на ВКС – ППВС №4/68 г. и решения по чл.290 ГПК – р. по т.д. №795/08 г. на второ т.о., р. по т.д. №3586/15 г. на второ т.о., р. по т.д. №299/11 г. на второ т.о. на ВКС и др. По други, цитирани от касатора дела наистина са присъдени по-високи обезщетения, но при различни конкретни обстоятелства на случая, разкриващи други по изражение, обем и интензитет морални вреди – така напр.по т.д. №2410/19 г. на първо т.о. на ВКС обезщетеното дете е загубило баща си още преди да се роди и е било подложено на „ и зключително неблагоприятното въздействие, което отсъствието на бащата може да има върху съзряването на малолетното дете в емоционален и социален план“. В р. по т.д. №2306/19 г. на второ т.о. на ВКС са отчетени изключително силната връзка на ищцата/ на 19 г./ с починалата й при ПТП майка, близките им отношения и че ищцата, след раждането на очакваното и от двете нейно дете, вместо да се зарадва, се почувствала по-зле. Не се установява противоречие с цитираната практика на ВКС и по втория въпрос/ зададен съответно на защитната теза на ищците/, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД – въззивният съд е мотивирал с преценка на доказателствата наличието на необходимата пряка причинна връзка между непоставения в нарушение на ЗДвП от пострадалия пътник в л.а. предпазен колан и настъпилия вредоносен резултат / р. по т.д. №1858/13 г. на първо т.о. на ВКС/. Приносът е конкретен – посочено е в какво се изразява, и е доказан /р. по т.д. №525/08 г. на второ т.о. и по т.д. №35/09 г. на второ т.о./. Поради изложеното не са налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на обжалването. Въззивното решение не противоречи на задължителната и трайна практика на ВКС по поставените въпроси; наличието на подробна и последователна практика по въпросите пък изключва наличието на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Затова ВКС на РБ, трето г.о.