Определение № 165 от 25.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2476/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. И. К. против определение № 1057 от 16.04.2022 г. по ч.гр.д.№ 2998/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение подадената от нея частна жалба против определение № 270205 от 10.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 1194/2021 г. на СГС, с което е оставено без уважение възражението й за местна подсъдност. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност поради неправилно тълкуване и прилагане на чл. 115, ал.1 ГПК и приравняване на местоизвършване на деликта, изразяващ се в разпространение на изявления в интернет на местото, където са настъпили вредите, каквато възможност закона не предвижда и това не може да бъде критерий за определяне на местната подсъдност. Тъй като не може да се определи нито къде е извършен деликта, когато се изразява в разпространение на изявления в интернет нито къде е настъпил вредоносния резултат, респективно къде той е най-интензивен то единствения сигурен критерий е местоживеенето на ответника. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.3 и ал.2 пр.3 ГПК по въпроса: В производството по предявен иск за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД следва ли да се приеме, че местоизвършване на деянието по смисъла на чл. 115, ал.1 ГПК е по постояния адрес на ищеца, когато деликта се изразява в разпространяване на изявления и информация в интернет пространството. Позоваването на очевидна неправилност се свърза от касаторката с приетото от съда, че местоизвършването на деликта е местопребиваването на пострадалия, с което се пренебрегва общата подсъдност по чл. 105 ГПК – по местожителството на ответника, а възприетия критерий – местопребиваване на ищеца, който твърди, че е увреден противоречи както на чл. 115, ал.1, ката и на чл. 105 ГПК. Ответникът по касация оспорва допускането до касационно обжалване, тъй като не са обосновани и двете основания, налице е съдебна практика както на СЕС / Решение на Съда на ЕС по съединени дела С-509/09 и С-161/10 и Решение на Съда на ЕС от 17.10.2017 г. по дело С-194/16/, така и на ВКС – Определение № 59 от 09.06.2015 г. по ч. н.д.№ 559/2015 г. на ВКС, ІІІ н.о., с която въззивното определение е съобразено Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: Софийски градски съд е сезирана с иск по чл. 45 ЗЗД, предявен от М. К. Б. против частната жалбоподателка М. И. К. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от нейни публикации в интернет в размер на 26 000 лв., ведно със законната лихва. В отговора на исковата молба, ответницата е направила възражение за местна подсъдност, като е посочила, че е приложим чл. 105 ГПК и делото следва да се разгледа от Пловдивски окръжен съд, тъй като тя живее в [населено място], а подсъдността по местоживеене на ищеца, предвидена в чл. 115, ал.2 ГПК е неприложима, тъй като предявеният иск не е между изброените в този текст. СГС е оставил без уважение възражението за местна подсъдност, като е приел, че подсъдността се определя от мястото, където са настъпили непосредствените вреди, които са завършващият елемент от фактическия състав на деликта. Съдът се е позовал и на практика на Съдът на ЕС - Решение на Съда на ЕС по съединени дела С-509/09 и С-161/10 Въззивната инстанция е възприела този извод, като е посочила, че поради спецификата на електронната среда, единственото конкретизирано пространство е мястото на настъпване на вредата, което в случая съвпада с местопребиваването на пострадалия към момента, когато е възприел направените изявления в интернет. Формулираният въпрос е относим към мотивите на обжалваният акт и е определящ за изхода от настоящия спор. По него няма съдебна практика на ВКС относно подсъдността по ГПК на искове за вреди от деликт, изразяващ се в публикация в интернет пространството. Цитираното определение на ВКС е по НПК. Затова съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Съгласно чл. 105 ГПК "искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника.", а според чл. 115, ал.1 ГПК "Иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършването на деянието". Следователно исковете за обезщетение от непозволено увреждане са подсъдни на съда по постоянния адрес на ответника или по местоизвършване на деянието. Изборът между тези две възможности е на ищеца. Под „местоизвършване на деянието“ по смисъла на чл. 115 ГПК законът има предвид мястото, където е извършено деликтното деяние (неправомерното действие или бездействие), а не мястото, където са се проявили последиците от това деяние – вредите, които са елемент на деликта, но той е различен от деяние. Настъпването на вредата обаче е завършващият елемент на непозволеното увреждане. Когато деликтното деяние се изразява в разпространяване на изявления или информация в интернет пространството, това деяние се отличава от обичайните деликти. При него липсва пространствена връзка между деянието и точно определено географско място. Разпространените изявления или информация стават достъпни веднага от всички географски точки с достъп до мрежата на интернет, а те са почти неограничени по брой и на територията на целия свят. Поради особеностите на електронната среда и многобройните възможности за намеса в нея чрез публикации, единствената сигурна връзка на такива деяния с определено физически конкретизирано пространство, е мястото на настъпване на вредите от него, което най-често и обичайно съвпада с местопребиваването на пострадалия - там където той е възприел направените в интернет изявления на ответника или разпространената в тази виртуална среда информация. Тази връзка е изведена и в Решение на съда на ЕС (голям състав) от 25.10.2011 г. по съединени дела C-509/09 и C-161/10 mри тълкуване на чл.5, т.3 от Регламент 44/2021, според който по дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт, специална компетентонст притежават съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие; Нормата на аналогичния член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012 г. /в сила от 10 януари 2013, а се прилага от 10 януари 2015 година/ гласи: „по дела относно непозволено увреждане, деликт или квазиделикт — в съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие“. При тълкуване на тази норма, в отговор по преюдициално запитване, в Решение на Съда на ЕС от 17.10.2017 г. по дело С-194/16/ е посочено, че „мястото където е настъпило или може да настъпи вредоностното събитие“ се свързва едновременно с настъпването на събитието и настъпването на вредата и е обосновано с това, че там ще се улесни събирането на доказателства, а и интензивността на въздействие е най-голяма, т.е. вредата е настъпила в най-голяма степен. При това тълкуване е отречена възможността лице, което твърди, че неговите права, свързани с личността му, са били нарушени чрез публикуването на отнасящи се до него неверни данни в интернет и чрез незаличаването на коментарите за него, да може да предяви претенция пред юрисдикциите на всяка държава членка, на чиято територия е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация, а такава претенция следва да бъде предявена само пред компетентната юрисдикция, т.е. пред съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие, което ако е публикация в интернет е там където засегнатият, твърдящ увреждане, е възприел направените в интернет изявления на ответника или разпространената в тази виртуална среда информация. В настоящия случай, ищецът е избрал и е предявил иска си пред Софийски градски съд. Като се съобразят данните по делото и твърденията на страните, и предвид отговора на правният въпрос, обусловил допускането до касационно обжалване, местно компетентен да разгледа спора по критерия по чл. 115, ал.1 ГПК е избраният от ищеца Софийски градски съд. Възражението на частната жалбоподателка за неподсъдност на делото предвид нормата на чл. 105 ГПК е неоснователно, а тази норма - неприложима с оглед предоставената възможност за избор на ищеца и даденото тълкуване на понятието „местоизвършване на деянието“. Затова въззивното определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение