Определение № 917 от 30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 4211/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Областен кооперативен съюз – Б.”, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Е. срещу определение № 556 от 20.06.2013г. по т. дело № 85/2013г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на „Областен кооперативен съюз – Б.” /погрешно посочено [фирма], [населено място]/ срещу решение № 884/22.05.2012г. по в. т. дело № 4418/2011г. на Софийски апелативен съд, 3 състав в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 200/2011г. по гр. дело № 43/2010г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която „Областен кооперативен съюз – Б.” е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 866,60 лв., представляваща направените необходими разноски – платени данъци и такси за недвижимите имоти, предмет на договор за продажба, материализирани в нотариален акт за покупко-продажба № 11, том ІІ, рег. № 1655, нот. дело № 189/2004г. на нотариус Е. Я., рег. № 287 на НК с район на действие РС П., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от влизане в сила на решението до окончателното изплащане. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и моли същото да бъде отменено, а делото да се върне на същия състав на ВКС за произнасяне по касационната жалба на „Областен кооперативен съюз – Б.”. Релевира доводи, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че допустимостта на иска за заплащане на необходимите разноски зависи от допустимостта и основателността на иска за разваляне на договора. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на делото. Разгледана по същество, тя е неоснователна. В обжалваното определение на ВКС, ТК съдебният състав е приел, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта относно иска за заплащане на 1 866,60 лв. - направени необходими разноски – платени данъци и такси за недвижимите имоти, предмет на договор за продажба, ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на влизане в сила на съдебното решение, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като е подадена срещу въззивно решение по иск под определения минимален размер. Определението на ВКС, ТК, състав на Първо отделение е правилно, тъй като е налице обективният критерий по чл. 280, ал. 2 ГПК, изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г. за ограничаване достъпа до касационно обжалване. С разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./ са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. за търговски дела. Обжалваното решение на Софийски апелативен съд е въззивно и с него въззивната инстанция се е произнесла по правилността на първоинстанционното решение по предявени в обективно съединение искове, един от които е в размер 1 866,60 лв., т. е. под определения в чл. 280, ал. 2 ГПК минимален размер. В настоящия случай се касае за търговско дело, тъй като претендираното вземане произтича от правоотношения, породени и отнасящи се до търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ /покупко-продажба на недвижими имоти между кооперация и търговско дружество, свързана със занятието на търговеца/, цената на иска е под 10 000 лв. и касационна жалба е подадена след 21.12.2010г. - на 11.07.2013г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за частни жалби, постъпили до 21.12.2010г. Д. на частния жалбоподател за неправилност на определението поради това, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че допустимостта на иска за заплащане на необходимите разноски зависи от допустимостта и основателността на иска за разваляне на договора, е неоснователен. Въпросът за допустимостта на иска е свързан с допустимостта на решението и същите подлежат на касационен контрол, ако въззивното решение в съответната част подлежи на касационно обжалване. Въз основа на изложените съображения се налага извод, че обжалваното определение на ВКС, ТК, състав на Първо отделение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение