Определение № 700 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2451/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. Т. и М. А. Т., двамата от [населено място] баня, срещу решение № 955 от 04.07.2025 г. по в. гр. д. № 517/2025 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 138 от 29.11.2024 г. по т. д. № 191/2023 г. на Софийски окръжен съд, предявените от касаторите против ЗД „Лев Инс“ АД обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ са отхвърлени съответно: исковете на всеки от двамата ищци за неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на Д. И. Т. (син на И. Д. Т. и внук на М. А. Т.), настъпила на 21.07.2023 г. в резултат на реализирано на 03.07.2023 г. ПТП, са отхвърлени за разликата над 85 000 лв. до пълния претендиран от всеки от тях размер от по 200 000 лв., а искът на ищеца И. Д. Т. за имуществени вреди – разходи за репатриране на тленните останки и за погребални услуги във връзка със смъртта на сина му Д. И. Т. е отхвърлен изцяло. Касаторите поддържат, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират оплаквания срещу размера на присъденото на всеки от тях обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че същият не съответства на критерия „справедливост“ и при определянето му не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства. Изразяват несъгласие и с извода за съпричиняване на вредите, респ. с приетия обем на съпричиняване (50%) от страна на починалия, като считат, че въззивният съд неоснователно не е кредитирал показанията на свидетеля Г. П., позовавайки се на разпоредбата на чл. 172 ГПК. Според тях, ако съдът приеме за основателно възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с оглед установената съдебна практика за аналогични случаи, приносът на починалия следва да бъде определен в размер на 10 %. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип; Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото; 2. Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение, да вземе предвид, наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените; 3. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела“. В подкрепа на заявеното основание касаторите се позовават съответно на: Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 124 от 09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на I г. о., решение № 317 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на IV г. о., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на III г. о. и мн. др. (за първия въпрос); решение № 31 от 25 март 2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на II т. о. на ВКС, решение № 217 от 20.12.2017 г. по т. д. № 990/2017. на II т. о. на ВКС и решение № 15 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на II т. о. на ВКС (за втория въпрос); т. 7 от ППВС № 17/1963 г., т. 7 от ППВС № 4/1968 г., т. 7 от Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на II т. о. и мн. др. (за третия въпрос). Ответникът по касация – Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 20.10.2025 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за присъдените застрахователни обезщетения за неимуществени вреди на всеки от ищците в размер на сумата от по 85 000 лв., е приел за безспорно установено по делото, че на 03.07.2023 г., по вина на водача Б. К. Чобалигов, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника ЗК „Лев Инс“ АД, е реализирано пътно-транспортно произшествие, вследствие на което Д. И. Т., пътник в процесния автомобил, е получил тежки травматични увреждания и развили се усложнения, от които на 21.07.2023 г. е починал. Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че към датата на произшествието, с оглед социално-икономическите условия в страната, справедливо обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди е сумата 170 000 лв., приемайки за релевантни за определянето на обезщетението обстоятелства: възрастта на починалия и на всеки от ищците; естеството и съдържанието на изградените между тях отношения; фактът, че тримата са живеели заедно в едно домакинство, след като майката на Д. е напуснала семейството, докато той е бил в детската градина; създадената постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка между бабата М. А. Т. и нейния внук, която замествала фигурата на майка му по отношение на грижите по отглеждането му; продължителността и интензивността на страданията на всеки от ищците, включително установената от КСППЕ протрахирана реакция на скърбене със симптоми на депресия и тревожност; назначеното на всеки от ищците медикаментозно лечение, което продължавало и към настоящия момент; констатираните у всеки от тях липса на концентрация, безсъние, трудно заемане с някаква дейност, лесна уморяемост, изтощение и липса на желание за активност. Не е споделен, обаче, изводът за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Въззивния съд, като е обсъдил заключението на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, е приел, че пострадалият е допринесъл за настъпване на процесното произшествие, тъй като, в нарушение на правилата на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, е пътувал без поставен предпазен колан. Този извод е аргументиран с констатацията на вещите лица, че ако предпазният колан при конкретното ПТП е бил правилно поставен, главата, като част от тялото, което се задържа от колана, е нямало как да достигне до тавана на автомобила. В случая най-тежките травматични увреждания, които впоследствие са довели до смъртта на Д. Т., са именно от удара на главата му в тавана на автомобила. По отношение на кредитираните от първоинстанционния съд свидетелски показания на Г. П., пътувал също в процесния автомобил, съдебният състав е посочил, че доколкото между свидетелят и ответното застрахователно дружество тече съдебно производство, неговите показания следва да бъдат ценени съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, като същите са и противоречиви и се опровергават от неоспорената от страните експертиза. Съобразно данните по делото, решаващият състав е преценил, че приносът на пострадалия е 50%, с оглед на което е редуцирал дължимото на всеки от ищците обезщетение 170 000 лв. на сумата от по 85 000 лв., като след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените искове за разликата над този размер. Що се отнася до предявения иск за имуществени вреди, въззивният съд е приел същия за неоснователен поради липсата на доказателства, че твърдените от ищеца И. Т. разходи са именно във връзка с погребението на сина му. Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите трети въпрос, който, конкретизиран в съответствие с правомощията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до определяне приноса на починалия за настъпване на вредите при пътно-транспортно произшествие. За този въпрос е осъществено както общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е решен в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика – задължителна и казуална. По отношение на останалите въпроси касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като същите не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Решаването въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди е обусловено от конкретните факти по делото и преценката им от въззивния съд. Правилността на тази преценка е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. С оглед липсата на поставен въпрос във връзка с претенцията за присъждане на обезщетение за имуществените вреди, в тази му част въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Поради обстоятелството, че касаторите са освободени от заплащане на държавна такса, такава не се дължи и за касационното производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК