Определение № 507 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2347/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 15143/12.06.2020 г., подадена от Ю. Д. Б. срещу решение № 438 от 9.04.2020 г. по гр. д. № 2419/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 4589 от 29.10.2019 г. по гр. д. № 11131/2015 г. на Районен съд – Варна в частта му, с която е определена оценката на делбения имот и същият е възложен на С. Д. Б. по реда на чл. 349 ГПК.

Въззивният съд е изложил, че с влязло в законна сила решение № 4034/4.11.2016 г. по гр. д. № 11131/2015 г. на Районен съд – Варна, отменено частично с решение № 1079/28.06.2017 г. по гр. д. № 19/2017 г. на Окръжен съд – Варна, е допусната делба между съделителите С. Д. Б. и Ю. Д. Б. за недвижим имот, представляващ апартамент № 28, находящ се на 10-и етаж в [жилищен адрес] [населено място], [улица], а по документ за собственост - [улица], с площ от 107.14 кв. м, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, състоящ се от три стаи, хол, кухня и сервизни помещения, при граници на самостоятелния обект по схема: на същия етаж - обекти с идентификатори * и *, под обекта - обект с идентификатор *, над обекта - обект с идентификатор *, заедно с принадлежащото избено помещение № 11, както и с 2.899 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, при квоти: 2/З ид. ч. за С. Д. Б. и 1/3 ид. ч. за Ю. Д. Б..

Визирал е, че С. Б. е направил искане по чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане на жилищния имот с твърдения, че е придобил идеални части от имота по силата на наследствено правоприемство; че е живял в имота към датата на откриване на наследството, както и че не разполага с друго жилище. Искането му за възлагане е било оспорено от насрещната страна по съображения, че в случая е налице смесена съсобственост, възникнала от повече от един юридически факт - наследяване и покупко-продажба, поради което имотът следва да бъде изнесен на публична продан.

По извършването на делбата въззивният съд е направил следните изводи:

Съсобствеността може да бъде прекратена чрез различните способи, указани в ГПК, в зависимост от броя и квотите на съделителите, както и броя, вида, поделяемостта на допуснатите до делба имоти, като водещ принцип е всеки съделител да получи дял в натура.

Съгласно чл. 349, ал. 2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко съделители, отговарящи на условията по изречение първо на чл. 349, ал. 2 ГПК, предявят претенции за поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена.

От това следва, че е необходимо да бъде установено кумулативното наличие на изискуемите предпоставки: делбеният имот да има статут на наследствен; да има качеството на самостоятелен обект (съгласно изискванията на ЗУТ) и да е неподеляем; претендиращият възлагането на имота съделител да е живял в него към момента на откриване на наследството; същият да не притежава друго жилище.

В случая имотът, допуснат до делбата, е неподеляем и представлява жилище. Не се спори между страните и се установява от събраните доказателства, че считано от 10.08.1982 г. С. Д. Б. има адресна регистрация на адрес в [населено място], [улица], ет. 10, ап. № 28, и че към датата на откриване на наследството е живял в делбения имот. Същият не разполага с друг имот, освен процесния.

Спорният въпрос между страните е дали собствеността върху имота произтича от различни юридически факти, т.е. дали е налице смесена съсобственост по смисъла на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д.№ 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че под хипотезата на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), респ. чл. 349, ал. 2 ГПК, попада само възникналата в резултат на наследяване съсобственост. В т. 8 на това тълкувателно решение от приложното поле на посочената норма е изключена всяка друга съсобственост, освен тази, която е възникнала от наследяване. Комбинирана (смесена) съсобственост следва да се разбира, че е тази, която е възникнала от осъществили се повече от един юридически факт, като напр. наследяване и прекратена семейна имуществена общност, наследяване и сделка с част от имота и пр.

Въззивният съд е посочил, че впоследствие в практиката на ВКС е доразвито становището, че извършени разпоредителни сделки между сънаследници не водят до смесена съсобственост, което означава, че и в тези случаи е приложима нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК. Това е така защото разпоредителните сделки между сънаследниците водят до концентрация правото на собственост в лицето на един от наследниците, при което се променят дяловете на сънаследниците, но това не променя наследствения характер на имота. Смисълът на закона е наследственият имот да остане в патримониума на един от наследниците.

Съдът е визирал, че с влязлото в сила решение по допускането на делбата със сила на пресъдено нещо е установено между страните, че към момента на откриване на наследството на починалия наследодател Д. Д. Б. делбеният имот е бил негова лична собственост. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН и предвид броя на наследниците - преживяла съпруга и двама низходящи, същият е бил придобит при равни квоти от тримата. С договор за продажба от 6.08.2014 г. съпругата на общия наследодател - М. Б., се е разпоредила в полза на сина си С. Д. Б. с притежаваната от нея 1/3 ид. ч. от съсобствения имот. Ето защо, Окръжен съд - Варна е заключил, че извършената прехвърлителна сделка е между сънаследници и касае наследствен дял, т.е не е налице хипотезата на комбинирана съсобственост. Затова няма пречка делбата да бъде извършена по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, като в дял на С. Д. Б. бъде възложен делбеният имот, като на съделителя Ю. Д. Б. се присъди сума за уравнение, съответна на квотата му от 1/3 ид. ч. от действителната пазарна оценка на имота.

По отношение размера на сумата за уравнение въззивният съд е възприел заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза, основано на няколко метода и изготвено непосредствено преди устните състезания в първоинстанционния съд. Счел е, че не се налага изготвянето на актуална оценка с оглед пазарната конюнктура към момента и липсата на съществени промени в цените на имотите.

Що се отнася до наведените във въззивната жалба оплаквания относно начина, по който е бил определен размерът на действителната пазарна стойност на делбения имот, Окръжен съд – Варна е посочил, че съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредбата за площите и елементите на жилищата (обн. ДВ, бр. 101/21.12.1973 г., отм. ДВ, бр. 70/6.09.1977 г.), при определяне пазарната оценка на имотите 40 % от площта на балконите и лоджиите е била включвана в застроената площ. По тази причина апартаментът е бил описан с по-малка площ в нотариалния акт – 107.14 кв. м. При определяне на застроената площ на имота едноличната съдебно-техническа експертиза е взела предвид посочената в документа за собственост от 1974 г. площ – 107.14 кв. м. Видно от заключението на тричленната експертиза, застроената площ в нея е коригирана с 16 кв. м, като площта по нотариалния акт е увеличена с още 60 % за балконите и е станала 123.43 кв. м, като са отчетени новите нормативни изисквания, посочени в § 2 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове зони и устройствени територии (обн. ДВ бр. 3/13.01.2004 г.), и в застроената площ е включена цялата площ на лоджиите и балконите, измерена по външните им конструктивни очертания. Въззивният съд е кредитирал заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, а не на единичната такава.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно, поради нарушения на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ю. Б. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Налице ли е комбинирана (смесена) съсобственост тогава, когато част от неподеляемото жилище е придобито по наследство, а другата част е придобита чрез правна сделка между част от наследниците.

Твърди, че посоченият материалноправен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС: т. 8 от Тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 387/3.11.2011 г. по гр. д. № 1477/2010 г. на ВКС, I г. о.

2. Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне повторна тройна експертиза, когато в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е допуснал такава експертиза и във въззивната инстанция е направено искане за експертиза.

По този процесуалноправен въпрос жалбоподателят твърди противоречие с възприетото в т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, когато в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е допуснал определено доказателство и във въззивната инстация има искане за допускане на същото доказателство, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд е длъжен да допусне това доказателство; когато изслушването на експертизата е необходимо за служебното приложение на императивна материалноправна норма, въззивният съд е длъжен и служебно да назначи такава; съдът е длъжен да постави допълнителна задача на експертизата, когато нейното заключение е непълно или неясно.

Позовава се на решение № 34/28.03.2017 г. по гр. д. № 2858/2016 г. на ВКС, I г. о., в което е прието, че когато в нарушение на процесуалните правила първоиинстанционният съд не е допуснал определено доказателство и във въззивната жалба има искане за допускане на същото доказателство, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд е длъжен да допусне това доказателство.

От С. Б. е постъпил отговор на касационната жалба, в който същият изразява становището си, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В т. 8 от ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) е недопустимо. В този случай делбата следва да се извърши с изнасяне на неподеляемия жилищен имот на публична продан. В мотивите на решението е изложено, че комбинирана (смесена) съсобственост е съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт: прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Тъй като само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание цитираната разпоредба. Делбата следва да се извърши на основание чл. 288, ал. 1 ГПК (отм.), чрез изнасяне имота на публична продан. Вложеното от законодателя ново виждане във формулирането на нормите в чл. 288 ГПК (отм.), че пазарният икономически критерий е определящ при избор на способа за извършване на делбата, цели да осигури на съсобственика, който е лишен от дял в натура, да получи най-справедливото парично възмездяване. След приемане на въпросното тълкувателно решение е налице съдебна практика по чл. 290 ГПК, която без да му противоречи, конкретизира хипотезите, при които не е налице смесена съсобственост и при които е приложим чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), респ. чл. 349, ал. 2 от действащия ГПК: решение № 18/27.02.2013 г. по гр. д. № 572/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 158/25.11.2016 г. по гр. д. № 2233/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 143/8.02.2017 г. по гр. д. № 1693/2016 г. на ВКС, ІІ г. о. и др. Съгласно тази практика, която се споделя от настоящия съдебен състав, сделките, сключени между сънаследници с части от делбения имот, макар и да сочат на хипотеза на смесена съсобственост, поради предмета на разпореждане - а именно в рамките на наследствения имот, не са пречка да се възложи сънаследственият неподеляем недвижим имот в полза на сънаследника, който е заявил в срок възлагателната си претенция и отговаря на изискванията на закона, като се избегне изнасянето имота на публична продан. В тези случаи имотът остава наследствен и в съсобствеността нe участват трети за наследството лица, а и в духа на закона е имотът да остане в патримониума на един наследниците. Предвид изложеното, по първия въпрос от изложението не е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. Същият, така както е формулиран, предполага, че първоинстанционният съд в нарушение на нормите на ГПК не е допуснал изслушването на тройна експертиза по делото. В случая, такова процесуално нарушение не е налице. Видно от делото, Районен съд – Варна е допуснал и изслушал тройна съдебно-техническа експертиза, като след оспорването й от процесуалния представител на Ю. Б., е отказал повторна тройна експертиза, като надлежно се е мотивирал. Същият е действал съобразно правомощията си по чл. 200, ал. 3, във вр. с чл. 201 ГПК и не е допуснал процесуално нарушение. Ето защо, за въззивния съд не е имало задължение да уважи искането във въззивната жалба за назначаване на нова експертиза.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответникът по жалбата има право на 1 000 лв. разноски за адвокат, направени пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,