Определение № 1717 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 516/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260455/07.02.2022 г. по гр. д. № 12701/2020 г. Софийският градски съд е отхвърлил предявения от Е. Р. Иконописова срещу А. Р. И., Е. Р. Т. и Руси А. И. иск за прогласяване нищожност на делба, сключена с одобрена от съда спогодба по протокол от 16.05.1972 г. по гр. д. № 1259/1972 г. на Кирковския народен съд, както и предявения от Е. Р. Иконописова срещу А. Р. И. положителен установителен иск за собственост по приращение на гараж с идентификатор ......., находящ се в [населено място],[жк], [улица].

В първата част решението е влязло в сила като необжалвано.

С решение № 1277/30.10.2022 г. по в. гр. д. № 1200/2022 г. Софийският апелативен съд е отменил решението в останалата му част и е уважил иска.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска с оплаквания, че същото е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответницата по касация - ищца по делото, е подала писмен отговор, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че с н. а. № 187/18.07.1968 г. ищцата е придобила в своя собственост празно дворно място, понастоящем ПИ с идентификатор ........ На 18.08.1969 г. е издадено разрешение за строеж по одобрени строителни книжа на жилищна сграда със сутерен, два жилищни етажа и таван, и вътрешно стълбище /позволителен билет № 307/18.08.1969 г., протокол за дадена строителна линия и ниво № 38/27.08.1969 г. и одобрен архитектурен проект от 14.08.1969 г./, като в сутеренния етаж е предвидено да бъдат построени гараж и две обслужващи /складови/ помещения.

С н. а. № 120/04.03.1970 г. ищцата е учредила на своята майка Л. Н. Иконописова безвъзмездно право на строеж за втория етаж.

С н. а. № 45/05.04.1972 г. ищцата е дарила на Л. Н. Иконописова 60/100 ид. ч. от празно дворно място без сградата.

На 16.05.1972 г. между ищцата и Л. Н. Иконописова е постигната спогодба по гр. д. № 1259/1972 г. на Софийския народен съд, К. район, за делба, по силата на която Л. Иконописова е получил в дял освен друго, и един гараж, построен в суров вид /карабина/ в построената в суров вид жилищна сграда.

Л. Н. Иконописова е била в брак с Р. Л. И., сключен на 19.04.1947 г. и прекратен на 14.07.1981 г. със смъртта на съпруга, който е оставил за наследници по закон преживяла съпруга и три деца Е. Р. Иконописова, А. Р. И. и Е. Р. Т., последните две от които са се отказали от наследството на баща си.

Със саморъчно завещание от 12.08.2016 г. Л. Н. Иконописова, която е починала на 23.05.2018 г. и е оставила за наследници по закон трите си деца Е. Р. Иконописова, А. Р. И. и Е. Р. Т., е завещала на внука си Руси А. И. собствената си идеална част от фамилната къща.

Въззивният съд е приел за установено от показанията на разпитаните свидетели, писмените доказателства и приетата техническа експертиза, че строителството на сградата е започнало веднага след издаването на 18.08.1969 г. на строителното разрешение и се е осъществявало интензивно, поради което е обосновал извод, че в рамките на 2-годишния срок по пар. 198 ППЗПИНМ грубият строеж на сградата е бил завършен - т. е. до 18.08.1971 г., преди сключването с н. а. № 45/05.04.1972 г. на договора за дарение на 60/100 ид. ч. от празното дворно място без сградата, от ищцата на Л. Иконописова.

Въззивният съд е приел, че при завършването на строителството на сградата на етап „груб строеж“ са възникнали като самостоятелни обекти на собственост гараж в сутерена, самостоятелно жилище на първия жилищен етаж и самостоятелно жилище на втория жилищен етаж, както и две обслужващи складови помещения в сутерена и таван - в режим на етажна собственост. При изключителна собственост на ищцата върху дворното място, по силата на приращението същата е придобила собствеността върху гаража и самостоятелното жилище на първия етаж, а по силата на учредената суперфиция Л. Иконописова е придобила изключителната собственост върху самостоятелното жилище на втория жилищен етаж. Възникналата съсобственост върху несамостоятелните обекти в сградата - двете обслужващи /складови/ помещения в сутерена и таванския етаж, е била прекратена със сключената съдебна спогодба за делба от 16.05.1972 г. по гр. д. № 1259/1972 г. Договорът не е имал вещно-транслативен ефект по отношение на гаража в сутерена, тъй като той не е възникнал като обект в режим на съсобственост, а като обект - изключителна собственост на собственика на терена - ищцата, а договорът за съдебна спогодба, по силата на който се уговаря този обект да стане изключителна собственост на Л. Иконописова, не е сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма за действителност - нотариален акт.

Въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че сградата е била завършена на етап „груб строеж“ след сключването на договора за дарение от 05.04.1972 г., и самостоятелните обекти в сградата /в т. ч. гаражът в сутерена/ са възникнали като самостоятелни обекти на собственост в момент, в който дворното място вече е било съсобствено между ищцата и Л. Иконописова, отново не може да се приеме, че гаражът е възникнал като съсобствен между собствениците на дворното място, защото в нотариалния акт от 1972 г. страните изрично са уговорили, че обект на дарението са идеални части от празно дворно място без сградата. Тълкувайки по реда на чл. 20 ЗЗД общата воля на страните, изразена в нотариалния акт, въззивният съд е намерил, че договарящите изрично са се съгласили правомощието на собственика на терена за застрояването му, оставащо извън обхвата на учреденото вече право на строеж на втория жилищен етаж, да се запази изцяло за прехвърлителката, т. е. с прехвърлянето на собствеността върху част от дворното място, без сградата, прехвърлителката е запазила изцяло за себе си правото на суперфиция за съответната част от останалите обекти /извън жилището на втория жилищен етаж/ от предвидената за построяване сграда, която съответства на отчуждаваната идеална част от дворното място.

Съобразно изложеното въззивният съд е приел, че ирелевантно за правото на собственост върху гаража е обстоятелството на коя точно дата преди 16.05.1972 г. е бил завършен грубият строеж на жилищната сграда, тъй като и в двете възможни хипотези се обосновава извод, че към датата на сключване на спогодбата Л. Иконописова не е притежавала вещни права върху този самостоятелен обект, поради което спогодбата не е произвела вещно-транслативен ефект по отношение на собствеността върху него и ищцата е собственица на основание приращение по чл. 92 ЗС, както и поради частична нищожност на делбата-спогодба относно спорния гараж.

Като е приел, че собствеността не е била придобита по силата на съдебната делба-спогодба, въззивният съд е разгледал противопоставеното от ответника възражение за собственост, произтичаща от осъществявано от Л. Иконописова явно, спокойно и непрекъснато давностно владение върху този обект в периода след сключването на спогодбата от 16.05.1972 г. до смъртта й през 2018 г. В тази насока съдът е съобразил факта на саморъчното завещание от Л. Иконописова в полза на Руси И. - син на ответника, а последният, макар и неин наследник по закон, не е твърдял да е правоприемник на притежаваните от завещателката права върху спорния имот, от което е заключил, че ответникът не е активно легитимиран да упражни правата й да релевира посоченото придобивно основание, поради което и не го е разгледал по същество. Съображенията са свързани с това, че позоваването на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС следва да бъде осъществено от владелеца на вещта, респективно - от правоприемника му, тъй като правото на позоваване на това придобивно основание се включва в наследственото имущество и преминава към наследниците на владелеца, а в случая не се спори, че вещните права на наследодателката са били завещани на нейния внук, поради което по силата на завещателното разпореждане именно на заветника е било предадено упражняваното от нея владение върху самостоятелните обекти на собственост в сградата, както и правото й на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, тъй като счита обжалваното въззивно решение за недопустимо.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че в разглеждания случай не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, като съображенията за това са следните:

Неизгодното за ищцата първоинстанционно решение е обжалвано с въззивна жалба само в частта по отхвърления положителен установителен иск за собственост, ответник по който е касаторът А. Р. И., и само в тази част спорът е пренесен за разглеждане от въззивната инстанция. По иска за прогласяване нищожност на делбата-спогодба с ответници А. Р. И., Е. Р. Т. и Руси А. И., въззивна жалба не е подадена, поради което с изтичане на срока за обжалване първоинстанционното решение в тази част е влязло в сила. А щом това е така и ответниците по този иск не са страна във въззивното производство, то влизането в сила на определението от 29.09.2022 г., с което производството спрямо тях е прекратено по причина на неправилното им конституиране, не е предпоставка за допустимост на въззивното решение по иска за собственост с ответник касатора, ответници по който Е. Р. Т. и Руси А. И. не са.

Искът за нищожност е основан на две твърдения: за неучастие в делбата на съделител - съпруга на Л. Иконописова, придобила право на собственост върху втория жилищен етаж по време на брака си, и за липса на съсобственост към момента на делбата върху гаража, възложен в дял на Л. Иконописова. Съответно на така изложените обстоятелства е отправеното до съда искане за прогласяване нищожност на делбата-спогодба. В условията на кумулативно съединяване на искове е предявен положителен установителен иск за собственост на основание приращение. С първоинстанционното решение е прието, че хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗНсл не е налице, с което съображение искът е отхвърлен. Твърдението за липса на съсобственост, а оттам - и на форма за действителност за прехвърляне правото на собственост върху гаража, не е разгледано като основание на иска за нищожност, а е преценявано от първоинстанционния съд във връзка с положителния установителен иск за собственост. Така е разгледано и от въззивния съд, като произнасянето му е мотивирано от факта, че по самостоятелен иск, основан на такова твърдение, няма произнасяне с първоинстанционното решение, при което изводите на първостепенния съд във връзка с това твърдение, определено като „реплика“ /неправилно вместо като довод/, не обвързват въззивния съд, и няма пречка за въззивния съд, а той е и задължен да формира самостоятелни изводи по този релевантен за спора въпрос. Определеният по този начин предмет на въззивното дело е ясен и е съобразен с правомощията на съда, който според приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Не води до извод за вероятна недопустимост на въззивното решение позоваването от касатора на решение № 152/05.04.2021 г. по т. д. № 2336/2019 г. на ВКС, I-во т. о., тъй като в разглеждания случай не се констатира да е нарушено изискването на процесуалния закон исковата молба да представлява единство на обстоятелствена част и петитум, така че искането за защита да се намира в логическа връзка с изложените фактически твърдения, обуславящи нуждата от тази защита. Не се разкрива противоречие и с решение № 238/06.04.2020 г. по гр. д. № 4277/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., относно поредността на произнасяне при евентуално съединяване на искове за нищожност, доколкото в случая предмет на делото пред въззивния съд е друг вид иск. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение е вероятно недопустимо като постановено по неясен предмет на делото, неуточнен с исковата молба и с последвалите й уточнения, и при некореспондиращ петитум, относно претенцията за нищожност на делбата и връзката на тази нищожност с установителния иск за собственост.

Не може да обоснове вероятност обжалваното решение да е недопустимо и доводът за постановяване на решението след разглеждане и с уважаване на недопустимо оспорване на съдебен акт, притежаващ сила на пресъдено нещо относно собствеността на страните, сключили съдебната делба-спогодба, направено от подписала го страна-съделителка и сезирала съда с искане за одобряването му. Д. е обоснован с позоваване на съдебна практика /решение № 401/11.01.2013 г. по гр. д. № 15/2012 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 192/13.12.2017 г. по гр. д. № 4439/2916 г. на ВКС, IV-то г. о./, според която съгласно чл. 234, ал. 3 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение, поради което в последващ съдебен процес между същите страни или между техни правоприемници ще се ползва със сила на пресъдено нещо по разрешения правен спор. Тази съдебна практика се споделя от настоящия съдебен състав на ВКС, I-во г. о., но от нея не произтича изводът, който касаторът застъпва, а именно, че е недопустимо сключената съдебна спогодба да се оспорва относно правата на собственост на съделителите. Както е посочено в решение № 192/13.12.2017 г. по гр. д. № 4439/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., при съдебната спогодба се напластяват три акта - договор за спогодба, определението, с което тя се утвърждава, и определението, с което делото се прекратява; всеки от тези актове е с различно естество и способите за атакуването им при порочност са различни; спогодбата е подчинена на режима на договорите и когато договорът за съдебна спогодба е опорочен, порочността следва да се разкрие по исков ред. От изложеното следва, че законът не ограничава възможността на сключилата съдебната спогодба страна да оспорва както действителността, така и правните последици на договора, тъй като не се касае за отричане на силата на пресъдено нещо на съдебен акт.

На последно място касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено в нарушение на чл. 269 ГПК, по непредявено с въззивната жалба оспорване на първоинстанционното решение относно разглеждането по същество на възражението за изтекла придобивна давност, както и при незаявено от ищцата в двете инстанции оспорване на възражението по същество по съображения, че след завещанието от 12.08.2016 г. ответникът /сега касатор/ не е правоприемник на собственост от майка си. Видно от мотивите към първоинстанционното решение, искът за собственост е отхвърлен по съображения, че по силата на приращението, след завършването на сградата в груб строеж гаражът е станал съсобствен на съсобствениците на земята - ищцата и нейната майка Л. Иконописова, поради което е бил годен предмет на спогодбата за делба и същата е произвела по отношение на него вещно-прехвърлително действие, а след смъртта на съделителката Л. Иконописова е преминал в собственост на заветника Руси И.. Заявеното в условията на евентуалност правопрекратяващо възражение за придобивна давност, изтекла в полза на Л. Иконописова, не е разгледано. По тази причина и въззивната жалба, подадена от ищцата, не е съдържала съображения във връзка с посоченото оригинерно придобивно основание. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част; по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Правомощията на въззивния съд да се произнесе по спора, с който е сезиран, не могат да бъдат ограничавани с изискване за навеждане във въззивната жалба на оплаквания и доводи по въпроси, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл, както е в разглеждания случай, още повече, че преценката на въззивния съд дали ответникът по един иск е процесуално легитимиран да въведе в защитата си по същество правопрекратяващо възражение не е обусловена от становището на ищеца по този въпрос.

На следващо място в касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като счита обжалваното въззивно решение за очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., не констатира въззивното решение да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон /такова нарушение, което да е довело до приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл/, нито извън закона /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика- пороци, които, ако бяха налице, биха довели до очевидна неправилност на обжалваното решение.

Предмет на въззивното производство в разглеждания случай е първоинстанционно отхвърлително решение по положителен установителен иск за собственост, предявен срещу касатора. Лицата, спрямо които производството по въззивното дело е прекратено, не са ответници по този иск, поради което решението по иска за собственост не може да бъде определено като очевидно неправилно, дори да е постановено преди влизане в сила на прекратителното определение.

Тезата, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като с него се преразглеждат и отричат правните последици на влязъл в сила съдебен акт за одобряване на съдебна спогодба, е в противоречие с трайната и безпротиворечива съдебна практика, както и с правната теория, че спогодбата в делбения процес е договор, всяка от страните по който разполага с правната възможност да оспорва както действителността, така и правните му последици.

Както е изяснено в трайната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване следва да е установима пряко от съдържанието на мотивите към въззивното решение, без анализ на извършените от страните и от съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, т. е. без навлизане в съществото на спора.

Прегледът на мотивите към обжалваното решение налага извод, че при определяне на предмета на делото съдът е изхождал от твърденията в исковата молба и от уточнението на същата, направено с молба вх. № 5097594 /29.07.2020 г. /последната изрично посочена на л. 3 от мотивите/. Преценката дали съдът е тълкувал исковата молба вместо да изиска от ищцата да уточни предмета на делото, както поддържа касаторът, може да бъде направена след запознаване и анализ на извършените от ищцата и от съда процесуални действия, което влиза в противоречие с вече изясненото съдържание на основанието за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност. Същият извод се налага и по отношение тезата на касатора, че очевидно неправилно е да се тълкува договор за прехвърляне на собственост върху земя, върху която все още не е възникнала сграда, и в който договор липсва надлежно запазено право на строеж на сграда или на обекти в нея, като договор със значението на суперфиция, както и че е очевидно неправилно да се тълкува завещание със значение на завет на идеална част от сграда, като завещание на всичко в тази сграда, притежавано от завещателката, включително на обекти /например процесния гараж/, които е възможно да са нейна индивидуална собственост, а не съсобствени - произнасянето по тези доводи изисква запознаване с посочените доказателства и изясняване на техния действителен смисъл и съдържание. Тезата, че въззивното решение е очевидно неправилно по причина, че една архитектурно и конструктивно неделима част от сграда в строеж - гаражът в нейния сутерен, е достигнал етап „груб строеж“, защото е излята плочата върху него, въпреки че самата сграда не е стигнала до „груб строеж“, е развита в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, поради което и тя не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Действително, въззивният съд е приел, че в периода до края на 1970 г. е бил построен сутеренният етаж, както и е била отлята плочата над първия жилищен етаж, но оттук не е направил извод в поддържания от касатора смисъл, а е приел, че гаражът в сутерена, жилището на първия етаж и жилището на втория етаж са възникнали като самостоятелни обекти на собственост при завършване на строителството на сградата на етап „груб строеж“, при което е обсъждал правните последици на установените по делото правнорелевантни факти в хипотеза на завършен груб строеж на сградата както преди сключването на 05.04.1972 г. на договора за дарение, така и след тази дата.

Касаторът твърди още, че очевидно неправилно е съдът да откаже разглеждането на възражение за изтекла придобивна давност в полза на наследодател, предявено от наследник по закон, без да бъде дадена възможност на наследника за защита на неговото право на възражение, без събиране на доказателства и без установяване на реалните правни последици от завещанието, при незаявена от въззивницата и необсъждана в първоинстанционния процес недопустимост на такова възражение. И това твърдение не обосновава очевидна неправилност на въззивното решение. Оспорване на завещание или тълкуване на завещание в смисъл дали същото се отнася до идеална част или до всички права, които завещателят е притежавал, не може да се разгледа без участието на ползващото се от завещанието лице. В разглеждания случай лицето, в чиято полза е оставено завещание, е участвало в съдебното производство с предмет нищожност на делбата-сгоподба, от която завещателката черпи права, като в това производство завещанието не е оспорено, нито е поискано тълкуването му. В настоящото производство обаче това лице не участва, поради което съдът според практиката на ВКС не разполага с правомощието да се произнесе по направените оспорвания, включително и когато те са предпоставени от твърдение за изтекла в полза на завещателката придобивна давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите:

1. Задължен ли е съдът в последващ процес да зачете силата на пресъдено нещо относно собствеността на страните на влязъл в сила съдебен акт, с който е одобрена съдебна спогодба, или е допустимо в последващия процес да се преразгледат тези правни последици по искане на страна, участвала в спогодбата, и да се постанови друго по въпроса за собствеността на съделителите - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 401/11.01.2013 г. по гр. д. № 15/2012 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 192/13.12.2017 г. по гр. д. № 4439/2016 г. на ВКС, IV-то г. о.

Поддържаното противоречие не е налице, тъй като съдебната спогодба, макар да има значението на влязло в сила съдебно решение и делбеният протокол да се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността подобно на съдебното решение /решение № 401/11.01.2013 г. по гр. д. № 15/2012 г. на ВКС, I-во г. о./, от друга страна представлява договор, а законът признава възможността на сключилата договора страна да го оспорва - както действителността, така и правните му последици /решение № 192/13.12.2017 г. по гр. д. № 4439/2016 г. на ВКС, IV-то г. о./. Въззивното решение съответства на тази съдебна практика.

2. Трябва ли всяко твърдение в исковата молба /включително в молбите за нейните уточнения и допълнения/ за нищожност на договор за спогодба да има кореспондиращ петитум на конкретно основание за прогласяване на нищожност и липсата на кореспондиращ петитум в този случай представлява ли ненадлежно упражняване на /правото на/ иск и неизяснен предмет на делото - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 152/05.04.2021 г. по т. д. № 2336/2019 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 238/06.04.2020 г. по гр. д. № 4277/2018 г. на ВКС, IV-то г. о.

Според касатора въззивният съд се е произнесъл в полза на това, че «реплика, релевирана в исковата молба», за частична нищожност на делбата, без кореспондиращ петитум в исковата молба и дори разминаваща се с наличия петитум за цялостна нищожност на делбата, е допустима, следва да бъде разгледана, да бъде приета за основателна само в мотивите към съдебното решение и благодарение на това да бъде уважен предявеният положителен установителен иск за собственост. Така обоснован, въпросът не съответства на мотивите към въззивното решение и в този смисъл не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая твърдението за липса на съсобственост, а оттам - и на форма за действителност за прехвърляне правото на собственост върху гаража, не е разгледано от първоинстанционния съд като основание на иска за нищожност, а е преценявано във връзка с предявения положителен установителен иск за собственост. Така е разгледано и от въззивния съд. Трайната съдебна практика приема, че когато по предявен иск за собственост ищецът е въвел твърдение за нищожност като преюдициален за собствеността въпрос, без да е формулирал искане за прогласяване на нищожността, съдът дължи произнасяне с изричен диспозитив само по заявения петитум, но не и по преюдициалния въпрос - по него следва да се произнесе само в мотивите към съдебния акт. С тази съдебна практика въззивният съд в разглеждания случай изцяло се е съобразил.

3. Има ли записът „без сградата“ в договора за дарение на идеална част от дворно място, инкорпориран в нотариален акт от 05.04.1972 г. № 45, т. IX, дело 1499/1972 г., правната последица „запазено право на суперфиция“ за ищцата, или пък правната последица „запазена собственост върху обекти в сграда“, щом към датата на дарението в дворното място не е имало сграда поне на етап „груб строеж“, установен с безспорни доказателства - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 865/30.12.2005 г. по гр. д. № 628/2005 г. на ВКС, I-во г. о., и ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС.

Хипотезите, разгледани в посочената съдебна практика- придобиване право на собственост въз основа реализация на учредено право на строеж, са различни от хипотезата за обема права върху обект в сграда, които се придобиват въз основа на договор за дарение на идеални части от дворно място, без сградата, поради което не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това в случая следва да се съобрази и трайната съдебна практика, според която при разпореждане с имот, в който има построена сграда, се счита, че се прехвърля собствеността и върху сградата, макар това да не е изразено в договора; запазването на собствеността върху сградата отделно от земята трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт или установено с положителни доказателства, за да се счита оборена презумпцията на чл. 92 ЗС /решение № 659/1966 г. на ВС, I-во г. о.; решение № 120/22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ВКС, II-ро г. о.; решение № 529/09.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 293/21.02.2000 г. по гр. д. № 1275/1999 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 98/27.07.2015 г. по гр. д. № 521/2015 г. на ВКС, II-ро г. о./. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил.

Искането на ответницата по касация за присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд не може да бъде уважено, тъй като договорът за правна защита и съдействие серия А, № 499885 /1/ от 31.01.2023 г. не удостоверява договореното адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лева да е било заплатено в брой или по сметка /т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.