Определение № 2134 от 24.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 540/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и касационна жалба на К. Н. И., чрез пълномощник адв. И. Х. от АК – К., срещу въззивно решение № 1055/08.08.2025 г. постановено по възз. гр.д. № 634/2025 г. по описа на Апелативен съд - София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 321/16.12.2024 г. по гр.д. № 221/2024 г. на Окръжен съд – Кюстендил и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на К. Н. И. сумата 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение по пр.пр. 2930/2017 г. по описа на Районна прокуратура –гр.Дупница за извършено престъпление по чл. 198 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК, по което е бил оправдан с присъда № 260015 от 28.10.2020 г. по ВНОХД № 58/2021 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като иска в разликата над 20 000 лв. до размера 26 000 лв. е отхвърлен. Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с твърдения за необоснованост и нарушения на материалния закон. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, първите два от които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Поставен е и въпросът: „Следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора?“. Счита, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. 19 от ТР 1/04.01.2001 г.; т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. на III г.о.; решение № 66/09.03.2018 г. по гр.д. №2785/2017 г. на IV г.о.; решение № 38/27.02.2020 г. по гр.д. № 2720/2019 г. на IV г.о.; решение № 7/25.02.2021 г. по гр.д. № 2379/2020 г.на III г.о.; решение № 174/12.12.2018 г. по гр.д. № 546/2018 г. на IV г.о.; решение № 295/19.12.2019 г. по гр.д. № 2620/2019 г. на IV г.о. и др. Ищецът К. Н. И. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът за обезщетение за претърпените от него вреди е уважен. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения от него иск за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, в следния смисъл: как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Според жалбоподателя - ищец разрешението дадено от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС: решение №539/09.08.2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г. и решение № 646/12.10.2010 г. по гр. д. № 1210/2009 г. Бланкетно е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, с твърдения, че е налице „предпоставка визирана“ в същата. Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по касационната жалба на ищеца. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. С постановление от 26.10.2017 г. ищецът бил привлечен като обвиняем по ДП №105/217 г. по описа на РУ – Бобов дол, ДП № 918/2017 г. по описа на РП-Дупница и му било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 198 ал. 1 във вр. с чл. 20 ал. 2 от НК. За престъплението, в което бил обвинен се е предвиждало наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 10 години. С определение от 27.10.2017 г. по ЧНД № 1531/2017 г. на РС-Дупница по отношение на И. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която била отменена на 01.11.2017 г., след което спрямо ищеца била взета по-лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 300 лв. По обвинителен акт срещу ищеца било образувано НОХД № 570/2018 г. по описа на PC – Дупница, продължило две години и шест месеца с проведени общо 17 съдебни заседания, приключило с присъда № 260015/28.10.2020 г., с която И. бил признат за виновен в извършване на престъплението, в което е бил обвинен, било му наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, изтърпяването на което било отложено на основание чл. 66 ал. 1 от НК, за изпитателен срок от пет години. Присъдата била ожалвана по ВНОХД № 58/2021 г. на Окръжен съд - Кюстендил, по което били проведени тринадесет открити съдебни заседания. С присъда от 01.03.2023 г. по делото, първоинстанционната присъда била отменена, а ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение. С решение от 26.02.2024 г. по КНОХД № 91/2024 г. на ВКС, оправдателната присъда била потвърдена. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство /над шест години/ и проведените в съдебно производство на пред първата и въззивната инстанции множество на брой открити съдебни заседания; взетата срещу ищеца в периода 27.10.2017 г.- 01.11.2017 г. мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие изменена на „парична гаранция“; посочил е, че ищецът е бил обвинен в престъпление за извършването на което се предвижда наказание от 3 до 10 г. лишаване от свобода; взел е предвид степента на засягане на емоционалния и личния живот на ищеца, като в тази връзка е основал решението си на събраните по делото гласни доказателства /показанията на св. И. И., първи братовчед на ищеца и на св. Д. О., приятел на ищеца/, според които след като бил обвинен в извършване на престъплението, поведението на ищеца се променило – затворил се в себе си, спрял да комуникира с хората, бил видимо притеснен, изпитвал срам от съгражданите си, напълнял. Хората също започнали да го избягват и да показват негативно отношение към него. Ситуацията, в която бил поставен била нова за него и от естество да породи страх от незаконно осъждане. Постановена била първоначално и осъдителна присъда, което засилило страха и притесненията му, което значително утежнявало търпените вреди. Взета е предвид възрастта на ищеца /27 г./ и чистото му съдебно минало. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел и социално икономическите условия в страната, както и че за степента на негативните изживявания на ищеца през процесния период е допринесло и обстоятелството, че животът в малък град значително намалява анонимността, което увеличава риска от разпространение на чувствителна информация за личността. Посочено е, че в условията на ограничена анонимност разгласяването на данни, поставящи под съмнение невинността, може да предизвика негативна обществена оценка. Това логично водело до соченото от свидетелите отдръпване на хората. Социалната изолация засягала основополагаща потребност от принадлежност у индивида и също провокирала страдание. От друга страна е посочено, че по делото няма твърдения и доказателствата за наличие на обективна пречка за възстановяване на психологическото състояние на ищеца. Продължаващата самоизолация при ищеца и след оправдателната присъда, и въпреки потвърждаването й от касационната инстанция разкривало и негов личен принос към негативните преживявания. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобразно конкретните обществено- икономически условия в страната през периода на наказателното производство, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 20 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по воденото срещу него наказателно производство. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Във връзка със соченото от касатора - ищец наличие на предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК: Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора – ищец липсват твърдения в какво се изразява очевидната неправилност. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. Въпросът поставен от ищеца и първият въпрос поставен от ответника, поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес по иска за обезщетение за неимуществени вреди, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ. Въпросите обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената по тях многобройна и непротиворечива съдебна практика. По приложението на понятието „справедливост”, е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр.д. № 1520/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ г.о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ІV г.о. и др., според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Относно релевантните обстоятелства и критерии при определянето на справедливия размер обезщетение за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди, константно е разбирането, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за липса или наличие на предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласа и публичност; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането /т.11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 397/05.04.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о., решение № 834/19.06.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г.о., решение № 156/21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о.; решение № 319/17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015, IV г.о.; решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г., III г.о. и др./. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, ЗОДОВ. Обсъдил е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение, т.е. е налице причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно критериите при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Неоснователно е искането на касатора - ответник за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства, и въз основа на тях да направи своите правни изводи и да изложи собствени мотиви. Въпросът обуславя изхода на делото, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, в т.ч. и цитираната от касатора, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд, в случая е съобразил процесуалните си задължения, че в мотивите на решението си следва да обсъди всички релевантни за спора обстоятелства, доводите и възраженията на страните, както и да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като посочи на кои от тях дава вяра и защо, респ. кои не кредитира, поради което не е налице соченото допълнително селективно основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение