Определение № 272 от 23.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2697/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 08.04.2024г. по гр.д.№9203/2022г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и 3 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр/. Жалбоподателят – А. Г. П.,чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпрси в противоречие с практиката на ВКС. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът –Столична община, чрез процесуалния си представител,в писмен отговор дава заключение, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлени предявените от А. П. срещу Столична община, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр и чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр за признаване на установено в отношенията между страните, че спрямо ищеца е извършено дискриминационно отношение по признак „лично положение“ и под формата на „преследване”, като спрямо него не са прилагани еднакви критерии от органа по назначаването при осъществяване на правото му за едностранно прекратяване на служебното му правоотношение в периода от 01.09.2016г. до 18.10.2016г., и за осъждане наответника за заплати на ищеца сумата в размер на 46 463,74 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца вреди в резултат на проявеното срещу него дискриминационно отношение, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2019г. - дататана подаване на исковата молба в съда до окончателно изплащане на вземането. По делото е установено, че по силата на трудов договор № РД-15- 09-386/28.09.1987г. ищецът е заемал при ответната община длъжността „старши експерт в отдел „Благоустройствени дейности и природни ресурси” към Дирекция „Териториално планиране”, като през годините е преназначаван на различни длъжности. От Заповед СОА16-РД15-8959/01.09.2016г. се установява, че въззивникът П. на основание чл. 16а и чл. 12 от Закона за държавния служител е бил назначен на длъжност „Главен експерт ВИК“ в отдел „Благоустройствени дейности и природни ресурси, зелени политики и градска мобилност” към Дирекция „Териториално планиране” при СО със срок за изпитване една година, при определено шест часово работно време и възнаграждение в размер на 1500,00 лева. Установено е от приета по делото молба с вх. № САГ16-ДР00-12800/18.10.2016г. до арх.Б. К. - директор на Дирекция „Териториално планиране”, направление „Архитектура и градоустройство” при СО, че ищецът П. е поискал разяснение във връзка е поставената му оценка „0“ за изпълнената от него дейност, както и че със Заповед № СОА16-РД15-10192/18.10.2016г. на Кмета на СО е прекратено служебното правоотношение на ищеца на основание чл. 12, ал.1 от ЗДСл, без предизвестие в срока за изпитване. От молба от 19.10.2016г. се установява, че ищецът е поискал от Кмета на СО, преразглеждане на издадената заповед, а от прието писмо - отговор на Кмета на СО е изх. № СОА16-ГР94- 6952/02.11.2016г., е видно, че е отказана отмяна на процесната Заповед, с мотива, че разпоредбата на чл. 12, ал.1 от ЗДСл дава право на органа по назначаване служебно да прекрати правоотношението без да посочва фактическите обстоятелства, обуславящи оценка за качествата на служителя, необходими за изпълнение на длъжността, при прекратяване в срока за изпитване. Установено е от решение № 4347/27.06.2018г. на Административен съд - София град, Второ отделение, 41 състав, постановено по дело № 4886/2018г., потвърдено с Решение № 2058/13.02.2019г. на ВАС, постановено по адм.дело № 12226/2018г., че Заповед № СОА16-РД15-10192/18.10.2016г. на Кмета на СО за прекратяване на служебното правоотношение на въззивника ищец е отменена и с молба с вх. № СОА19-ГР94-917/22.02.2019г., П. е отправил искане да бъде възстановен на заеманата от него длъжност, като видно от Заповед № СОА19-РД151593/22.02.2019 г. се установява, че ищецът е възстановен на длъжност Главен експерт в Отдел „Благоустройствени дейности и публични пространства” към Дирекция „Териториално планиране”, считано от 22.02.2019г. на непълно работно време - шест часа дневно, 30 часа седмично при петдневна работна седмица с основно месечно възнаграждение от 1500,00 лева. Установено е, че със Заповед СОА19-РД15- 2430/28.02.2019г. на ищеца е определено работно време от 09:00 часа до 15:30 часа, с обедна почивка от 30 минути и работно място на [улица], направление „Архитектура и градоустройство” и със Заповед № С. 19-РД15-5039/25.04.2019г. на основание чл. 107, ал.1,т.10 от ЗДСл служебното правоотношение на ищеца е прекратено. С Решение № 2668/20.04.2021г., постановено по адм.дело № 6602/2019г. на АС-София град, I отделение, 14-ти състав е отхвърлена жалбата на П. срещу горепосочената заповед. Според ищецът спрямо него е осъществено дискриминационно правоотношение по признак „лично положение” под формата на „преследване”, като твърди, че служебното му правоотношение е прекратено не защото не се е справял с работата, а защото гл. архитект З. е имал негативно отношение спрямо него. Счита, че вследствие осъщественото спрямо него дискриминационно отношение е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в неполучено възнаграждение в периода от прекратяване на служебното му правоотношение - 18.10.2016г. до възстановяването му на длъжност по силата на влязлото в сила съдебно решение - 22.02.2019г. Съдът ,с оглед установените факти по делото, е приел, че изложените фактически твърдения, въз основа на които ищецът твърди да е станал жертва на дискриминация, освен че не са доказани не сочат на конкретен признак, отличаващ въззивника ищец като личност, въз основа на които би могло да се възприеме, че е налице защитеният признак „лично положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Прието е, че по делото следва да се установи значим, обективен, същностен за човека - като индивид или личност, белег, който позволява да бъде прилаган еднакво, като например ръст, цвят на косата и очите, тегло, стаж, професионален опит, съдимост и много други черти, които отличават един човек или група хора от останалите. Посочено е, че съгласно практиката на ЕСПЧ тук се включват характеристики, които могат да се определят като лични в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи и характеризиращият личността белег следва да има траен, постоянен, изграждащ личността като такава характер, а не да е свързан с моментно състояние или отношение към някого или нещо. Прието е, че изпълнението, респективно неизпълнението на конкретни задължения от работника или служителя не сочат на притежавани характерни белези, индивидуализиращи личността и при липсата на посочен и установен конкретен, присъщ, иманентен белег на личността на въззивника, който да изпълва съдържанието на признака „лично положение, поради което при липсата на установено неблагоприятно третиране на основата на защитен признак и пряка причинно-следствена връзка между третирането и признака, следва да се приеме, че е налице липса на дискриминация под твърдяната форма. Прието е, че не е установено и дискриминационно отношение спрямо ищеца под формата „преследване“. Посочва се, че съгласно пар. 1, т. 3, б. „а“ от ДР на ЗЗДискр „преследване“ е по-неблагоприятно третиране на лице, което е предприело или се предполага, че е предприело или ще предприеме действие за защита от дискриминация и не всяко неблагоприятно третиране може да се квалифицира като „преследване“ по смисъла на цитираната норма, а само онова третиране, което е в причинно-следствена връзка с предприето действие, респективно предполагаемо такова действие, за защита от дискриминация. Прието е, че по делото не са представени доказателства, от които може да се направи обоснован извод за наличие на причинно-следствена връзка между твърденията за неблагоприятно третиране чрез прекратяване на служебното правоотношение на ищеца и депозираната от него молба до работодателя, с която същият е изискал информация относно поставената му оценка „0“, а и няма доказателства, че други лица са третирани по благоприятно в сравнение с въззивника. Прието е, че не се установяват фактическите елементи от състава на чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДиск, вр. чл. 4, ал. 1, предл. 12 /лично положение/ вр. чл. 5, пред. 4 ЗЗДискр, а именно че спрямо ищеца е извършено дискриминационно отношение по признак „лично положение“ и под формата на „преследване”, като спрямо него не са прилагани еднакви критерии от органа по назначаването при осъществяване на правото му за едностранно прекратяване на служебното му правоотношение в периода от 01.09.2016г. до 18.10.2016г. Прието е, че в случая от събраните доказателства по делото не може да се направи извод за осъществена дискриминация по отношение на ищеца, след като не се идентифицира случай на сравнение по отношение на група, ползваща се от защита. Неоснователността на иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр обуславя и неоснователност на претенцията за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 46 463,74 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца вреди в резултат на проявеното срещу него дискриминационно отношение, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2019г. - датата на подаване на исковата молба в съда до окончателно изплащане на вземането, поради което съдът е отхвърлил и този иск. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, за да обоснове допустимост на касационното обжалване поддържа, че с обжалваното решение са разрешени правни въпроси от значение за изхода по спора, а именно: за задължението на съда да обсъди всички диказателства и доводи на страните и за задължението на съда да приложе последиците на чл.161 ГПК при възражение за съществено процесуално нарушение, когато страната, която е била задължена да представи намиращи се у нея доказателства, не е изпълнила това свое задолжение. Поддръжа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава на практика обективирана в решение № 113/18.05.2016 г. по гр.д. № 5961/2015 г. на III – г.о., и решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на IV – г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на IV – г.о., решение № 327/03.04.2017 г. по гр.д. № 2119/2016 г. на IV – г.о., решение № 177/25.10.2016 г. по гр.д. № 1263/2016 г. на III – г.о. и решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на IV- г.о.,решение № 119/04.03.2020 г. по т.д. № 2734/2015 г. на II – т.о. и решение № 287/01.02.2017 г. по гр.д. № 1798/2016 г. на IV – г.о. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на соченото основание по поставените за разглеждане въпроси относими към начина на доказване на формите на дискрпиминация. В практиката на ВКС, намерила израз и в решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., е посочено, че: „с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск”. В същия смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 година, постановено по гр. д. № 3800/2008 година, решение № 115/02.08.2012 година, постановено по гр. д. № 626/2012 година, решение № 62/19.06.2014 година, постановено по гр. д. № 3920/2013 година и решение № 183/08.06.2013 година, постановено по гр. д. № 7381/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 година, постановено по гр. д. № 6/2009 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Въззивният съд, именно след като е разпределил доказателствената тежест според правилата на закона, е достигнал до извод, че не е налице дискриминация по „лично положение и „ под формата на преследване“, тъй като от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващия недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, като това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Правото на труд и неговото конкретно упражняване е част от съдържанието на признака "лично положение" по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр ", но поставянето на оценка за работата само по себе си не е дискриминационно, а само разгледано в контекста на липсата на създадени условия кандидата да покаже реално способностите си наравно с други служители. При преценка именно на събраните по делото доказателства съдът е приел, че не е налице дискриминация по признака „преследване“ по чл. 5 ЗЗДискр. във връзка с § 1, т. 3 от ДР на ЗЗДискр, според които разпоредби такова би било налици при по-неблагоприятно третиране на лице, което е предприело или се предполага, че е предприело или ще предприеме действие за защита от дискриминация; по-неблагоприятно третиране на лице, когато свързано с него лице е предприело или се предполага, че е предприело или ще предприеме действия за защита от дискриминация; по-неблагоприятно третиране на лице, отказало да дискриминира. В контекста на фактическите елементи на "тормоз" по чл. 5 ЗЗДискр./сред които е и „преследване“/, ключово условие за изпълнение на фактическия състав по чл. 5 ЗЗДискр. е неблагоприятното третиране да е основано на защитен признак по см. на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, каквото в случая не е установено. Предвид изложените съображения, съдът