Определение № 2090 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 808/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касаторът „Евлогиев“ ЕООД, надлежно представляван от адвокат Г. Т. Д. към момента на подаване на касационната жалба, обжалва решение № 184 от 15.06.2022 г. по гр.д. 225/22 г., по опис ана ОС – Перник, с което след като е отменил решението в частта, с която са отхвърлени исковете на „Юробанк България“ АД за признаване за установено главница за горницата над 2 809,09 лв до пълния размер от 20 480,29 лв, част от общо дължимата за периода от 21.07.2015 г. до 21.07.2018 г., който е предявен като частичен от цяло в вземане в размер на 60 115,72 лв, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.01.2019 г. по ч.гр.д. 67 305/18 г., СРС, II ГО и вместо това е признал за установено по отношение на „Евлогиев“ ЕООД, че дължи на „Юробанк България“ и сумата над 2 809,09 до 20 480,29 лв, който иск е предявен като частичен от общо дължимата главница за периода от 21.07.2015 г. до 21.07.2018 г., з а която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 08.01.2019 г. по ч.гр.д. 67 305/18 г., по описа на СРС, II ГО, 156 състав, ведно със законната лихва за забава върху сумата от 20 480,29 лв, считано от датата на предявяване на заявление от 18.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила, чл. 235, ал.4 вр. ал. 5 от ГПК, като липсвали точни и ясни мотиви по предмета на спора, както и да анализира всички доказателства и да приеме за установени конкретните факти, като изложи мотиви за това, както и неопределяйки правилно предмета на спора, не е обсъдил релевантна експертиза, както и за недопуснато доказателствено искане – изискване на взети решения на КУАП за промяна на лихвения процент. Всички оплаквания представлявт основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се позове с крайния съдебен акт на заключение на вещо лице, което е оспорено от страната по делото и е допусната повторна експертиза от друго вещо лице със същите задачи пред първата инстанция. Порокът на съдебното решение на въззивната инстанция – допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е, необоснованост или очевидна неправилност?

2. При предявена претенция от ищеца по делото за неиздължена главница по договор за банков кредит, следва ли съдът да отчита извършените плащания от длъжника – ответник върху капитализираните лихви като погасявания от главницата по кредита?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди възражението за нищожност на разпоредбата на Договора за банков кредит, сключен между търговци, касаеща едностранната промяна, на действащия БЛПМФ и липса на ясна методика за компонентите, които влияят на тази промяна при наведено твърдение от страна относно увеличен размер на главницата по договора за кредит във връзка с едностранната промяна на лихвения процент?

По всички тези правни въпроси твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Сочи основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Сочи задължителна и трайна практика на ВКС по приложение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК.

Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Счита, че липсват правни въпроси, които да са ясни и точно формулирани и съдът не може да допусне касационно обжалване, както и не може да допусне касационно обжалване по различни правни въпроси. Счита, че съдът е спазил всички изисквания за постановяване на съдебното решение и поставените въпроси не кореспондират с мотивите на въззивното съдебно решение. Излага подробни съображения.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в закона срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 08.01.2019 г. по ч.гр.д. 67 305/19 г., съдът е разпоредил длъжникът „Евлогиев“ ООД и М. К. Е. да заплатят сумата от 20 480,29 лв, представляваща частична претенция от такава в размер на 60 115,72 лв главница по договор за банков кредит № BL 13314/19.02.2014 г. и Анекси 1- 6 към него ведно със законната лихва от 18.10.2018 г. до изплащане на вземането и 1 414,26 лв разноски по делото, 409,61 лв държавна такса, 1004,65 лв възнаграждение за адвокат.

Длъжникът физическо лице М. Евлогиев е подал възражение, по реда на чл. 415 от ГПК, в срок. Подадена е искова молба от „Юробанк България срещу М. К. Е.. От „Евлогиев“ ЕООД чрез М. К. Е. също е подадено възражение на 28.01.2020 г., като поканата за доброволно изпълнение е връчена на 23.01.2020 г. Следователно възражението е в срок. Банката е предявила иск срещу „Евлогиев“ ЕООД, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на вземанията съгласно издадената заповед, като този иск не е предмет на настоящето производство.

Образувано е отделно исково производство по иска на банката срещу „Евлогиев“ ЕООД, като с решение № 131 от 04.01.2022 г. по гр.д. 289/ 20 г., Брезнишки районен съд се е произнесъл по иска и е уважил частично същия, като е отхвърлил за разликата над 2 809,09 лв до напълно предявения размер от 20 480,29 лв. С решение № 184 от 15.06.2022 г. по гр.д. 225/22 г., ОС – Перник е отменил частично решението и е уважил иска за разликата над 2 809,09 лв до напълно предявения размер от 20 480,09 лв, представляваща част от общо дължима главница за периода 21.07.2015 г. до 21.07.2018 г., за която сума е издадена посочената заповед за изпълнение на парично задължение. Решението е постановено от въззивния съд като съдът е бил сезиран с въззивна жалба само от банката в посочената част.

За да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната част за разликата над 2 809,09 лв и да уважи иска до напълно предявения размер от 20 480,09 лв (предмет на обжалване в настоящето производство), въззивният съд е приел, че между страните е бил налице сключен договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“, като „Евлогиев“ ЕООД е кредитополучател. Банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит във формата на кредитна линия от 50 000 лв, за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, а кредитополучателят се е задължил да я ползва и върне, заедно с дължимите лихви, за срок от 240 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. В чл. 4 от договора била уговорена лихвата, годишна и начините за нейната едностранна промяна. Съгласно ал. 1 от чл. 4 дължимата от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включвала сбор от действащия базов лихвен процент малки фирми за лева, обявен от банката и договорна лихвена надбавка от 0, 25 % пунка. Прието е от въззивния съд, че в ал. 2 било посочено, че БЛПМФ е в размер на 10 %. Съгласно ал. 3 действащият БЛПМФ не подлежал на договаряне и промените ставали задължителни, считано от 21 число след промяната му. Тази разпоредба важала и без да има друг документ. Съгласно ал. 4 дължимата лихва се начислявала ежемесечно и била платима на 21 число на всеки месец след месеца на откриване на заемната сметка.

С оглед направеното възражение за нищожност, въззивният съд е приел, че клаузата не е нищожна, като въззивният съд бил препратил към решение по т.д. 466/20 г., ВКС, I ТО и на практика е подчертал, че възражението за нищожност на посочената клауза е неоснователно, тъй като страната – кредитополучател е търговско дружество. Направен е извод, че дружеството като търговец по занятие извършва търговска дейност и дължи грижата на добрия търговец, за да установи какъв ефект би имал върху поеманите от него задължения, едностранната промяна на лихвения процент, определящ възнаградителната лихва, едностранно от банката. Направен е извод, че клаузата е ясна и разбираема и към нея не се прилагат различни правила от нормата на чл. 288 от ТЗ и чл. 9 ЗЗД. С оглед посочените норми, е прието, че с оглед дължимата грижа търговецът може да разбере обхвата на задължението си и икономическите последици от сключване на договора, съдържащ клауза за промяна на възнаградителна лихва, едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца е ясна и разбираема и не накърнява добрите нрави.

Прието е, че заемната сметка е открита на 20.02.2008 г, както и че са налице 6 броя анекси, сключени между страните. С тях били уговаряни по-ниски лихвени проценти, преференциални периоди, включвали се изтекли лихви за забава към главницата, капитализирани лихви. Това капитализиране е оспорено от длъжника като с оглед направеното възражение, въззивният съд е приел, че двете страни са търговци, няма пречка да уговорят лихва върху лихва. Предвид този извод, е възприето заключението на вещото лице П., като при него няма приспадане на суми, отразява точно задълженията.

Така въззивният съд, възприемайки заключението на вещото лице е направило извод, че общият размер на ползваните средства е 71 114,19 лв, за периода от 21.03.2008 г. до 07.2015 г. като вноските по кредита били общо 10 998,47 лв, останала непогасена сума била 95 941,27 лв, като след 21.07.2015 г. останали били непогасени вноски общо 37 броя главница и лихви. С нотариална покана, връчена на „Евлогиев“ ЕООД чрез неговия управител, на 29.08.2018 г. било направено изявление за предсрочна изискуемост на кредита. С оглед установеното основание и размер на вземането е прието за съществуване в пълния размер, така както е посочено в заповедта по чл. 417 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, на основание чл. 280, ал.2, пр. 1 от ГПК, не се установи наличие на основания, обосноваващи вероятност решението на въззивния съд да е нищожно. Също така при извършената проверка, не се установиха основания въззивният съд да се е произнесъл, без да са били налице условията за произнасяне по съществото на спора или наличието на пречки, които определят недопустимост на съдебното решение, не са разкрити основания, които да обусловят извод за наличие на основание за вероятност съдебното решение да е недопустимо. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК.

Извън посочените основания, съгласно чл. 280, ал.2,пр.1 и пр.2 от ГПК, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед релевираното основание за очевидна неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че не е налице. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, въззивното съдебно решение може да бъде прието за очевидно неправилно когато само от обжалвания акт, може да се направи извод, че е налице допуснато съществено процесуално нарушение, без да се извършва същинска проверка, по реда на чл. 290 от ГПК и на основание чл. 281, т. 3 ,пр. 2 от ГПК. Също така очевидно неправилно би било въззивно съдебно решение, когато решението е явно необосновано поради противоречие в мотивите и грубо нарушение на правилата на формалната логика. Възивният съд в случай, че е допуснал противоречие на закона, като го е приложил извън посочената норма или в грубо противоречие, до степен, да приложи несъществуваща норма. Извън посочените основания решението на въззивния съд не може да се допусне до касационно обжалване, тъй като е необходима проверка на решението, с призоваване на страните в открито съдебно заседание.

В настоящия случай липсва съществено процесуално нарушение, което явно да се установява от мотивите на съдебното решение. Не намира основание в обжалвания административен акт, соченото оплакване за липса ан изпълнение на задълженията на въззивния съд на основание чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Липсва приложение на правна норма, в противен на действителния й смисъл, като е допуснато съществено нарушение на материална норма.

По отношение на първия поставен въпрос от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не се установява разрешение на посочения правен въпрос. Този правен въпрос е израз на становището на касатора по отношение на извършените от въззивния съд съдопроизводствени правила. Не може да се разглежда поставения правен въпрос, като допуснато съществено процесуално нарушение. В стадия по селекция на касационните жалби, касационната инстанция не може да извършва проверка на правилността на съдебното решение, съгласно тълкуването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото разяснение, допускането на касационно обжалване може да се извърши само при наличие на формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос, но не и правен въпрос, свързан с правилността на обжалваното решение. В случая, поставеният правен въпрос не е свързан с тълкуване на закона и е израз на оплакването за неправилност на съдебното решение. Освен това изречение 2 от поставения правен въпрос пряко реферира към отговорите за вида на пороците на съдебното решение и изисква същинска проверка за правилност на съдебното решение.

По отношение на втория правен въпрос, формулиран от касатора, също следва да се посочи, че въззивният съд е анализирал всички доказателства за възникване на задълженията на касатора, конкретно сключения договор, изменението на уговорения лихвен процент за възнаградителна лихва, както и сключените анекси и погасителни планове, като е приел, че не е изпълнено задължението за връщане на сумите, за които е установено съществуването им със сключения анекс и съгласно посочения погасителен план. Акцентирано е върху търговското качество на длъжника „Евлогиев“ и поетите от него задължения, като е акцентирано върху дължимата грижа на добрия търговец, която е следвало да положи при сключване на договора за кредит и анексите към него. Съответно въззивният съд е отчел плащанията, като е взел предвид възникналите задължения, и е отнесъл погасяванията съобразно заключението на вещото лице. В този смисъл, изцяло свързан с правилността на съдебното решение е поставеният правен въпрос как е поето задължението.

По отношение на поставения въпрос трети в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивният съд е изложил съображения ясно и подробно, отхвърляйки възражението на касатора за нищожност на клаузата за едностранно изменение на БЛП, който участва във формирането на възнаградителната лихва. Въззивният съд е разгледал възражението и е приел тълкуването, извършено от ВКС в посоченото решение по т.д. 466/20 г. на ВКС, I ТО. В този смисъл, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по възражението, изпълнил е задълженията си и поставеният правен въпрос не кореспондира на данните по делото.

По отношение на подадената молба вх. № 2364/09.02.2024 г. от „Евлогиев“ ЕООД чрез адв. С. Ч.-Н., настоящият съдебен състав намира, че искането не е свързано с предмета на делото, доколкото предмет на исковото производство е установяване на вземания на банката срещу търговското дружество „Евлогиев“ ЕООД, но не и срещу физическото лице М. Е. В този смисъл поставеният правен въпрос относно това дали физическо лице гарант по договор за кредит не преследва търговска цел и същата не е преобладаваща за него в общия контекст на договора и не предвижда ограничения в начисляването на лихва върху лихва при предоговаряне на кредита, не е включен в предмета на настоящето дело. Поставянето на правен въпрос по реда на чл. 267 от ДФЕС не може да е релевантно за разрешаване на спора по настоящето дело.

По всички изложени съображения Върховният касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Въпреки отправеното искане за заплащане на разноски, ответникът по касационната жалба не е ангажирал доказателства за сторените разноски по настоящето дело, поради което такива не се присъждат.

Върховният касационен съд на Р България