Определение № 630 от 15.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1018/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Овергаз мрежи“ АД срещу решение №938 от 24.02.2023 г. по в.гр.д.№4949/2022 г. на СГС. С обжалваното решение е потвърдено решение №2003389 от 13.01.2022 г. по гр.д.№62552/2020 г. на СРС, с което „Овергаз мрежи“ АД е осъдено да заплати на „Булгаргаз“ АД на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 20 913.43 лв., неустойка за неприето количество природен газ съгласно т.7.5 от сключен между страните договор за доставка на природен газ от 20.08.2018 г., начислена за периода м.01.2019 г. – м.09.2019 г. вкл., ведно със законната лихва от 29.10.2019 г. до окончателното плащане и сумата от 777.01 лв., неустойка за забава върху всяко от месечните задължения по главницата от 13-то число на месеца, следващ месеца на доставката, до предявяване на иска или с общ период на забавата 13.02.2019 г. – 29.10.2019 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа се, че по делото не е доказано, че ищецът е доставил обеми в повече от реално приетите от ответника, също така в нарушение на чл.20 от ЗЗД съдът е приел, че възражението за нищожност на клаузата на чл.7.5 от процесния договор е неоснователно, а не е обсъдил и всички събрани доказателства и доводи и възражения на ответника. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Длъжен ли е при постановяване на решението, въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора. 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши тълкуване на клаузи от договор, по които страните спорят, да установи върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат, като тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността или може да обоснове изводите си на една изолирана уговорка, без да съобрази другите уговорки, целта на договора и обичаите в практиката. Ответникът по касация „Булгаргаз“ АД навежда доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че основният спор е съсредоточен върху въпроса дали за периода м.01.2019 г. – м.09.2019 г. са налице неприети от ответното дружество „Овергаз мрежи“ АД количества газ по смисъла на т.7.5 от договора между страните за доставка на природен газ, както и дали посочената клауза от договора /с която е уговорена неустойка в размер на 10 % от цената на неполученото минимално количества природен газ за съответната година/ е нищожна. Приел е, че за да бъде основателна претенцията на ищцовата страна, следва да се установи наличието на валидно договорена клауза за неустойка, неизпълнение на задължението на ответника, за което е уговорена, както и че ищецът е изправна страна по договора. Препращайки към мотивите на първата инстанция е възприел становището й, че процесната клауза за неустойка намира правното си основание в чл.5, ал.2, т.5 от ПТПГ и тъй като същата не урежда продажна цена на природния газ или допълнителна цена, над уговорената за извършените доставки, не е възприел доводите на ответника за нищожност на клаузата поради противоречие с повелителни норми. Изложил е съображения, че в случая неустойката има обезщетителна функция и служи за репариране на вредите от неизпълнението на договора на изправния кредитор, като фактът на настъпване на вредата и нейният размер не подлежат на установяване, но следва да се спомене, че фактът на увреждане е вън от съмнение, доколкото ищецът в качеството на обществен доставчик договоря и закупува от свой съконтрахент количества газ за съответен месец съобразно уговорката с ответника, която създава за ищеца правно оправданото очакване, че ще продаде природен газ и ще получи от продажбата цена, с която ще възстанови направените разходи по договора със своя съконтрахент /покриване себестойността на стоката/, както и ще получи съответна чиста печалба. Счел е, че неизпълнението на задължението на ответника да приеме уговорените количества природен газ затрудняват постигането от ищеца на целите, обусловили сключване на договора, доколкото той е търговец и има интерес закупените от неговия съконтрахент количества газ планомерно и според очакваното да се продават на ответника срещу съответната цена - в действителност неприетото от ответника количество природен газ остава в имуществото на ищеца, т.е. този имуществен актив не погива и съществува възможност за бъдещата му продажба, но всяко неприето количество газ осуетява възможността ищецът с получената за него цена да покрие своите разходи по доставката, както и възможността да реализира планираната чиста печалба. С оглед дадените разрешения е намерил, че клаузата, с която е уговорена неустойка в размер на 10 % от цената на неполученото минимално количества природен газ за съответната година, е уговорена с цел да обезпечи изпълнението на задължението на купувача за получаване на заявените за съответната календарна година минимални количества природен газ, да санкционира купувача в случай на неизпълнение на така поетото задължение и да обезщети продавача за вредите от неизпълнението, съизмеряващи се с очакваната при сключване на договора, но пропусната вследствие неосъществените по вина на купувача доставки, печалба. В този смисъл е достигнал до извод за неоснователност на възражението за нищожност на клаузата за неустойка. Установил е, че отговорността на ответника по т.7.5 от договора е безусловна и за реализирането не е предвидено възникване на аналогична отговорност и налагане на санкции на ищеца на същото основание. Посочил е, че по делото е безспорно, че между страните са сключени процесния договор за доставка на газ, по силата на който ищецът е поел задължение като продавач да доставя на ответника в качеството му на купувач природен газ, като са уговорени в Приложение №1 към договора минимални количества, които да бъдат доставени в рамките на годината, като по делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване и обстоятелството относно приетите обеми природен газ, относно размера на неприетото количество газ и относно разликата между договореното и прието количество газ. Намерил е, че възражението на въззивника, че няма неполучени количества газ, които да са му доставени, не означава, че ищецът не е осигурил техническа възможност за доставка на заявените като прогнозни по договора количества природен газ, като не се твърди, а и от представените доказателства не се установява, да е било заявявано количество газ, което да не е доставено на ответника - не са представени доказателства от ответника, свързани с неосигуряване на поискания дебит газ поради липса на техническа възможност за доставка или обвързана с отказ на ищеца. В този смисъл и позовавайки се на уговореното в неустоечната клауза и заключението на вещото лице по допуснатата и приета от първата инстанция ССЕ, е достигнал до извод, че предявените искове се явяват основателни. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства /вкл. и заключението на назначената по делото ССЕ/, така и фактически констатации и правни изводи, след произнасяне по всички допустими и своевременно наведени, и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните /вкл. тези, свързани с твърденията за липса на доставка от ищеца и за нищожност на клаузата за неустойка/. По същество, вземайки предвид обстоятелството, че доставката на природен газ се извършва по газопреносна мрежа /която според чл.1.2 от процесния договор представлява система от газопроводи с високо налягане и съоръженията към тях с единен технологичен режим на работа за пренос на природен газ до изхода на газоизмервателна станция или газорегулираща станция/, като приемането на количества газ от клиентите, които имат достъп до мрежата, е принципно неограничено /не се доставя конкретен газ за конкретен клиент, а всеки клиент може да приеме от мрежата количества под и над уговорените обеми, като в различните хипотези в договора са уговорени различни последици/, освен от техническите капацитети за пренос на природен газ за определен период от време на газопреносната мрежа, въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнил задължението си да достави уговореното в договора количество газ. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, респективно в случая не се установява наличие на наведеното от касатора селективно основание по отношение на първи въпрос. Не се установява поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и по отношение на втория от въпросите. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /включително и тези, цитирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК/, в които се приема, че поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. В случая данните по делото сочат, че въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки за поетите от страните задължения, във връзка една с друга, респективно се е съобразил изцяло с цитираната по-горе практика. Всъщност с този въпрос се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. С оглед изложеното касационно обжалване не може да бъде допуснато като касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2400 лв. с вкл. ДДС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,