Определение № 661 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1336/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. Н. против въззивно решение № 464 от 04.11.2024 г. по гр.д.№ 496/2024 г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено Решение № 1690/30.11.2023 г., постановено по гр. д. № 2595/2022 г. на Русенския районен съд в частта, в която В. С. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място] е осъден да заплати на Х. З. М., ЕГН [ЕГН] от [населено място] обезщетения от непозволено увреждане, причинено на 15.10.2019 г. за неимуществени вреди в размер на 2100 лв ., ведно със законната лихва върху тях, считано от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилен анализ на снимките от видеокамерата, за които е приета СТЕ и необоснованост на изводите на съда, че ответникът е нанесъл удари на ищеца, които са довели до уврежданията, за които е присъдено обезщетение. Оспорват се и изводите за получените от ищеца увреждания в резултат на конфликта между страните, защото не е назначена СМЕ, която да ги установи, а съдебно медицинското удостоверение е недостатъчно за това. Претендира допускане до касационно обжалване и отхвърляне на иска или евентуално приемане на по-висок процент съпричиняване - 50 %, а не 30 %. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК по въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно, след като във въззивната инстанция е направен оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в това, че първата инстанция е основала изводите си въз основа на експертиза от досъдебното производство, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и за необоснованост на фактическите изводи? 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си? Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото твърденията не кореспондират на мотивите на обжалваният акт. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. За да постанови обжалваното решение при второ въззивно разглеждане на делото след отмяна на първото влязло в сила решение на основание чл. 303, ал.1, т.5 ГПК, въззивният съд е приел въз основа на Епикриза, издадена от УМБАЛ „Канев“ АД Русе, че ищецът е постъпил на 15.10.2019 г. в Отделение „Неврохирургия“ без ясен спомен за случилото се и изписан на 18.10.2019 г. с окончателна диагноза: Контузио капитис. Комоцио церебри, като не са съобщени придружаващи заболявания, но в анамнезата са описани оплаквания за болки в главата и лява гръдна половина, без повръщане. Констатирано е оскъдно количество засъхнали кръвни коагулуми в десния слухов проход. Направена му е рентгенография на ребрата и е установено, че не се виждат фрактури по костната част на ребрата, нито пневмоторакс, но около два месеца след инцидента, на 03.12.2019 г. е извършена нова рентгенография на ребрата поради болки и са установени фрактура с калус на 7-мо ребро и фрактури без калус на 8, 9 и 10 ребро вляво. Въз основа на нея и преглед от д-р А. П. е издаден амбулаторен лист от 06.12.2019 г., в който на ищеца е поставена диагноза „множествени счупвания на ребра“: 5,6,7,8,9 и 10 вляво. По делото е прието и СМУ № 9152/2019 г. от 17.10.2019 г., издадено от д-р П. Д. - съдебен лекар след освидетелстване на ищеца и проучване на данните в медицинската документация. От него се установява, че Х. З. М. е получил следните увреждания: Сътресение на мозъка, без наличие на обективна неврологична симптоматика. Кръвонасядания на дясна скула и долния клепач на дясно око. Охлузване на гърба на носа. Оток в областта на долната челюст в дясно. Перфорираща разкъсно-контузна рана и оток на горната устна. Повърхностни наранявания на лигавицата на горната устна. Разкъсно-контузна рана и кръвонасядания на долната устна. Повишена подвижност на първи долен десен зъб. Кръвотечение от десния слухов канал. Кръвонасядания на шията. Охлузвания на левия лакет. Установените увреждания следва да се преценяват като разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК. Според съдебния лекар описаните увреждания са резултат от действието на твърди тъпи предмети и по давност могат да бъдат получени, както се съобщава в предварителните сведения, а именно при инцидент на 15.10.2019 г. На 03.12.2019 г., съдебният лекар, след запознаване с допълнително представената от освидетелствания медицинска документация- преглед по дентална медицина, извършен му на 22.10.2019 г., допълнително удостоверява, че е налице изкълчване с частично изваждане от алвеолата на първи долни двустранно, които увреждания са резултат на действието на твърди тъпи предмети и по давност могат да бъдат получените при инцидента на 15.10.2019 г. Съдебният лекар след запознаване с консултация на рентгенографии на ребра от 5.12.2019 г., издадена от УМБАЛ „Канев“ дава второ допълнително отбелязване в СМУ, с което удостоверява, че са установени допълнително счупвания на пето, шесто, седмо, осмо, девето и десето ребра вляво, но не може да установи при тези данни с категоричност давността на установените счупвания на ребрата, които преценени по медико-биологичен признак представляват трайно затруднение на снагата за повече от тридесет дни. Констатациите в тази медицинска документация не са опровергани. Предвид представената медицинска документация, съдът не е имал необходимост от специални знания, за да възприеме нанесените увреждания на ищеца и давността им. Делото не е било неизяснено от фактическа страна и не се е налагало събиране на допълнителни доказателства – назначаване на СМЕ, поради което първия въпрос е неопределящ за изхода от спора. Изброените медицински документи са писмени доказателства и като такива са годни доказателства в гражданското производство. Затова тезата на касатора, че съдът е процедирал в противоречие със съдебната практика, като не е назначил СМЕ е неоснователна. Въззивното решение не е постановено в противоречие с т.3 от ТР № 1/2013 г., където е обобщена съдебната практика относно това кога съдът служебно е задължен да назначи съдебна експертиза. Затова въззивното решение не се допуска до касационно обжалване по първия поставен въпрос. По делото са събрани доказателства за инцидента от разпитаните свидетели И. Д. и А. И., които са работили на бензиностанцията, където е станал инцидента и е приета СТЕ, която е изследвала и представила снимки от камерите там, на които са заснети ищеца и ответника, а болките и страданията са доказани от показанията на св. К. П., която живее на семейни начала с ищеца. Показанията на останалите свидетели не оборват установеното от тези свидетели, защото или са за други факти или не са преки очевидци на инцидента. Въззивният съд е приел за безспорно доказано от събраните доказателства, че на 15.10.2019 г., на бензиностанция „Петрол“ по [улица]в [населено място] между страните е възникнал конфликт след подаване на звукови сигнали от ищеца, за който факт съвпадат твърденията на двете страни. Твърденията на ответница за повода на конфликта не са приети предвид констатираното от снимките от камерите на бензиностанцията, които установяват, че автомобила на ответника е вече зареден, когато навлиза автомобила на ищеца. Относно конкретните съприкосновения между страните, съдът е засичал кадрите от камерите с показанията на свидетелите-очевидци и е проследил развитието на конфликта от снимките от камерите, приложени по делото. Въз основа на комплексна преценка на тези доказателства, съдът е приел, че ответникът е нанесъл удар на ищеца, в резултат на който той е паднал няколко метра назад по гръб. Съдът е приел, че не е налице неизбежна отбрана от страна на ответника, а удар от негова страна, при който ищецът е паднал, предвид ръста на всяка от страните, което е логичната причина да падне ищеца, като са съобразени и уврежданията на ищеца, установни със СМУ и епикризата. При преценка на изложените доказателства в съвкупност, въззивният съд е приел, че са доказани елементите на деликта, включително и причинната връзка. Като е съобразил уврежданията на ищеца, установени от медицинските документи: сътресение на мозъка, без наличие на обективна неврологична симптоматика, кръвонасядания на дясна скула и долния клепач на дясно око, охлузване на гърба на носа, оток в областта на долната челюст в дясно, перфорираща разкъсно-контузна рана и оток на горната устна, повърхностни наранявания на лигавицата на горната устна, разкъсно-контузна рана и кръвонасядания на долната устна, повишена подвижност на първи долен десен зъб, кръвотечение от десния слухов канал, кръвонасядания на шията, охлузвания на левия лакът е определил общо обезщетение в размер на 3000 лв. Въззивният съд е отчел допуснатото нарушение на първата инстанция, която се е позовала на СМЕ, приета при предходното разглеждане на делото, при което не е могъл да участва ответника /поради което е било отменено първото постановено решение на основание чл. 303, ал.1, т.5 ГПК/ Поради това този довод в касационната жалба не се отнася за обжалваното въззивно решение. Претърпените от ищеца увреждания обаче са установени от събраните писмени доказателства, изходящи от длъжностни лица /лекари/ в рамките на компетентността им и поради това ползващи се с обвързваща доказателствена сила, тъй като констатациите в тях не са оборени. Размерът на обезщетението е намален, защото някои твърдени увреждания не са приети за доказани или за доказана причинна връзка между тях и инцидента, но ищеца не обжалва решението, поради което настоящата инстанция не обсъжда този въпрос.. Възражението на ответника за съпричиняване е прието за основателно до размер на 30 %, като е съобразено и поведението на ищеца, който е участвал в конфликта и е имал активно поведение. Видно от изложеното, оплакването, че съдът не е анализирал по отделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства не кореспондира на мотивите към въззивното решение, поради което и по втори въпрос не се допуска касационно обжалване. Въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика относно изискването съдът да обсъди по отделно и в съвкупност събраните доказателства и да изгради фактически и правни изводи въз основа на комплексната им преценка. Затова не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице и основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2 ГПК. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност, защото решението не е постановено в противоречие с императивна правна норма, при новото разглеждане след отмяната на първото влязло в сила решение на основание чл. 303, ал.1, т.5 ГПК не са нарушени съдопроизводствените правила, гарантиращи спазване на основните принципи на гражданския процес. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответникът по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер на 613,55 евро, съставляващи равностойността на 1200 лв., която сума е отразено в договора за правна помощ, че е изплатена в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение