Определение № 60447 от 28.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1991/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД срещу решение №11483 от 10.07.2020 г. по в.гр.д.№1790/2020 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №257 от 04.01.2020 г. по т.д.№3146/2017 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД срещу Гаранционен фонд искове по чл.499, ал.5 от КЗ и чл.86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 756 291.40 лв., законната лихва върху тази сума от датата на иска – 17.11.2017 г. и претенцията за мораторна лихва в размер на 6946.54 лв. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл.236, ал.2, вр. чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя за това, че съгласно КЗ и Вътрешните правила на Съвета на бюрата, НББАЗ не може да бъде краен платец и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми на чл.499, ал.5, вр. чл.515 от КЗ и чл.59 от ЗЗД. 2. Елемент ли е от фактическия състав на иска по чл.499, ал.5 от КЗ спрямо Гаранционен фонд, възникването на спор в хода на уреждане на претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение в хипотезата, когато узнаването на обстоятелството, че платеното обезщетение е чужд дълг, е станало след извършване на плащане на обезщетението на увреденото лице, чрез едностранно усвояване от НББАЗ на банковата гаранция, дадена от застрахователя. 3. Обвързан ли е въззивният съд, с оглед възражението на ищеца за нищожност на процесния застрахователен договор поради липса на съгласие на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, предвид дадените разяснения в ТР №1/2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да разгледа и да се произнесе по възражението на застрахователя на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД и представлява ли същата, установена в публичен интерес, материалноправна норма. 4. Следва ли въззивният съд да следи служебно за процесуални нарушения на първоинстанционния съд в случай на неправилно очертан предмет на спора /грешна правна квалификация, довела до неразглеждане на иск за нищожност на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД/ въпреки изричното му въвеждане и направени доказателствени искания в тази насока и неправилно разпределена доказателствена тежест. Поддържа се, че въпроси първи, трети и четвърти са решени в противоречие с практиката на ВКС, а по отношение на всички въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация Гаранционен фонд изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че наведените доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение са свързани с твърдението, че съдът правилно е възприел установената по делото фактическа обстановка, но е направил неправилни изводи по отношение на НББАЗ и неговото качество на платец, както и по отношение на субекта, чиято отговорност следва да бъде ангажирана, при установяване на липса на валиден застрахователен договор. Посочил е, че с разпоредбата на чл.499, ал.5 от КЗ законодателят е предвидил отговорност на застрахователя, при която когато застрахователното събитие е настъпило извън територията на Република България, ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционния фонд по чл.518 и застрахователя, сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице и бюрото по чл.506 е извършило плащане по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата, да възстанови на бюрото платените от него суми. Изразил е становище, че с второто изречение е уредена регресна отговорност на Гаранционния фонд, в случаите когато впоследствие бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, за възстановяване на застрахователя сумата, платена от бюрото, заедно със законната лихва от датата на плащането. Достигнал е до извод, че от така цитираната разпоредба следва, че за успешното провеждане на така предвидения кондикционен иск на застрахователя срещу Гаранционния фонд, е необходимо да се установят при условията на пълното и главно доказване наличието на следните предпоставки: настъпване на застрахователно събитие извън територията на Р България, ангажиране на отговорността и извършено плащане от по реда на вътрешните правила на Съвета на бюрата на националните застрахователи, възстановяване на платената от НББАЗ сума от страна на застрахователя, спор между Гаранционния фонд и застрахователя, възникнал по време на уреждане на претенцията и установяване по съответния ред, че отговорността е на Гаранционния фонд, а не на застрахователя, като така предвидените предпоставки за възникване на отговорността са кумулативни. Счел е, че спорно пред първоинстанционния съд, както и пред въззивната инстанция са наличието на спор между Гаранционния фонд и застрахователя-ищец, възникнал в периода на уреждане на претенцията и установяване по съответния ред, че застрахователя не е ангажиран с действителен договор по застраховка „гражданска отговорност“. По отношение на твърдяната нищожност на застрахователния договор, въззивният съд е намерил, че същата е недоказана, тъй като ищецът е следвало да ангажира доказателства, но това не е сторено - представеното и прието като доказателство решение №335 от 20.03.2017 г. по гр.д.№4338/2016 г. на РС Русе установява, че е прогласена нищожността на процесния застрахователен договор на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД, но съобразно чл.298, ал.1 и 2 от ГПК, това решение няма обвързващо действие спрямо трети лица, освен в предвидените от закона случаи, какъвто настоящият не е /субективните предели на силата на присъдено нещо на това решение се простират само досежно страните по конкретното дело и техните универсални и частни правоприемници, но не и спрямо други лица/. Установил е, че не е налице и друга предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника - наличието на спор между Гаранционния фонд и застрахователя-ищец, възникнал в периода на уреждане на претенцията /период, в който дадено бюро, член на организацията извършва правни и фактически действия във връзка с настъпило ПТП, уредени във вътрешните правила на Съвета на бюрата/, тъй като спорът по отношение на отговорността на застрахователя е възникнал едва след постановяването на решението на Русенски районен съд и представянето на същото пред румънските съдилища. От друга страна е счел, че извършените действия, неоспорени от страните не могат да бъдат подведени под формулировката на закона „спор между Гаранционния фонд и застрахователя“, макар и всички те да са насочени към ограничаване и преклудиране на възможността застрахователя да носи отговорност - тези действия са извършени едва след постановяване на осъдителните решения, а видно от мотивите на същите, ищецът не е оспорвал застрахователния договор, по силата на които е ангажирана отговорността му. При постановяване на решението си въззивният е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните /въззивният съд не е споделил изводите на първата инстанция, че исковата сума подлежи на възстановяване от НББАЗ и същата следва да се претендира от него и че на това основание отговорността на Гаранционен фонд е изключена, респективно е възприел доводите във въззивната жалба за принципната възможност Гаранционен фонд да отговаря по реда на чл.499, ал.5 от КЗ, но е отхвърли исковете поради липса на предвидени в посочената разпоредба предпоставки/. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства, поради което по първия от поставените от касатора въпроси, касационно обжалване не може да бъде допуснато. На следващо място, с оглед изложените в обжалваното решение мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Както бе посочено, въззивният съд е приел, че в случая е налице валидна застраховка гражданска отговорност, което изключва отговорността на Гаранционния фонд по реда на чл.499, ал.5 от КЗ, като изводът на съда, че не е налице и друга предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника - наличието на спор между Гаранционния фонд и застрахователя-ищец, възникнал в периода на уреждане на претенцията, представлява единствено допълнителен аргумент, в подкрепа на становището за неоснователност на иска по чл.499, ал.5 от КЗ, респективно втори въпрос не се явява обуславящ правната воля на съда. Също така въззивният съд е разгледал наведените от ищеца доводи за нищожност /посочените в молбата от 17.05.2018 г. факти, които не са разгледани от първата инстанция, водят до извод за твърдения за сключване на застрахователния договор от лице без представителна власт при липса на застрахователен интерес, които основания за нищожност разгледани от въззивния съд, но са приети за недоказани/ на застрахователния договор, а иск по чл.26, ал.2 от ЗЗД не е предявен, както се твърди в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, поради и което трети и четвърти въпроси също не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, а при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Предвид изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 15 480 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,