Определение № 337 от 19.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1886/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Българска агенция за експортно застраховане /БАЕЗ/ ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 513 от 01.03.2019 г. по т.д. № 859/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав, с което след отмяна на решение № 1796 от 26.09.2017 г., допълнено с определение № 7423 от 11.12.2017 г. в частта за разноските, постановени по т.д. № 5058/2015 г. на Софийски градски съд, VI-12 състав, касаторът е осъден да заплати на „Банка Пиреос България” АД, на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./, сумата 540 000 евро – застрахователно обезщетение, дължимо по рамкова полица № ДОП[ЕИК]/06.04.2011 г., изменена с допълнително споразумение № 1/26.04.2011 г., ведно със законната лихва от исковата молба – 20.07.2015 г. и разноски по делото в размер на 77 650 лева. В жалбата се поддържат касационните основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК, с искане за обезсилване на въззивното решение като постановено на непредявено основание, или за отмяната му и постановяване на ново решение по същество за отхвърляне на исковата претенция. Оплакването за недопустимост на атакувания съдебен акт е основан на доводи за произнасяне от съда по различно от претендираното застрахователно събитие. Освен това, касационният жалбоподател счита, че съдът не е извършил тълкуване на спорната клауза от Общите условия – чл.5 „Покрити рискове” по правилата на чл.20 ЗЗД, в резултат на което е достигнал до неправилен извод, че застрахователят се е задължил да плати обезщетение за вреди от неизпълнението на изискуеми, поради неплатежоспособност, и безспорни вземания, т.е. установени с включването им в списъка на приетите вземания. Твърди, че този неправилен извод е обосновал противоречащ на материалния закон извод за началния момент, от който започва да тече 3-годишната давност по чл.197 КЗ. В жалбата се сочи, че ако началото на давностния срок е от влизане в сила на определението на съда по несъстоятелност за одобряване на списъка с приетите от синдика вземания – 18.07.2012 г. г., то този момент е извън срока за покритие по полицата, което означава и вътрешно противоречие в мотивите на САС. Твърди се необоснованост на изведените от апелативния съд изводи, че застрахованият не е премълчал съществено за риска обстоятелство, а именно влошеното икономическо състояние на длъжника по договора за кредит към датата на застраховане, както и за липса на подзастраховане. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК и на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. При застраховка на кредити срещу риска „Неплащане поради несъстоятелност на кредитополучателя”, кой е началният момент на 3-годишния давностен период, в който застрахованият може да упражни правата си по застраховката, съгл. чл.197 КЗ /отм./ - моментът на влизане в сила на съдебното решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност или моментът на влизане в сила на определението за включване вземането на застрахования кредитор в списъка на приетите от синдика вземания, когато такова изискване е поставено от застрахователя; 2. Относно задължението на съда да тълкува волята на страните по договора по правилата на чл.20 ЗЗД и 3. Какво е правното значение/характера на допълнителните условия, въвеждани с Общите условия за застраховка на кредити и финансирания във връзка с риска „обявяване в несъстоятелност на длъжника” – дали подобни изисквания /като напр., условието за включване на вземането на застрахования кредитор в списъка на приетите от синдика вземания/ имат характер на отлагателно условие за настъпване на застрахователното събитие, или могат да имат отношение единствено към изискуемостта на вземането срещу застрахователя да плати следващото се обезщетение в законовоопределения или договорения срок, след представяне на всички необходими документи за уреждане на щетата и запазване на правата на застрахования срещу несъстоятелния длъжник, в които права застрахователят има право да встъпи след изплащане на застрахователното обезщетение. По първите два въпроса се сочи допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение по т.д. № 532/2008 г. и решение по т.д. № 2415/2014 г., II т.о. на ВКС / по въпрос № 1/ и на решения на ВКС, ГК по следните гр.дела: гр.д. № 1207/2014 г., III г.о., гр.д. № 420/2009 г. и по гр.д. № 222/2009 г., IV г.о., а по последния въпрос се твърди т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. От ответника по касация – „Банка Пиреос България” АД, чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Поддържа се липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на атакуваното решение. С определение от 20.12.2019 г., постановено по настоящото дело, като ответник в касационното производство, на мястото на „Банка Пиреос България” АД, е конституирано „Юробанк България” АД, ЕИК[ЕИК]. При първоначалното насрочване на делото за закрито заседание по делото - за 25.03.2010 г. е констатиран пропуск на съдебния състав, изразяващ се в липса на подпис на един от членовете, поради което, с определение № 83/15.04.2020 г. делото е върнато на апелативния съд. След отстраняване на констатирания пропуск, делото отново е изпратено на ВКС, постъпило на 30.04.2020 г. и насрочено за з.з. за 13.05.2020 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Производството пред СГС е образувано по искова молба на „Банка Пиреос България” АД, с твърдения, че: в периода на застрахователното покритие по договор за застраховане на кредити и финансирания, сключен на 06.04.2011 г., а именно: от 00:00 часа на 01.04.2011 г. до 24:00 часа на 30.04.2012 г., е настъпило застрахователно събитие по см. на чл.5, ал.2, вр. с чл.7, ал.3 от Общите условия – на 13.03.2012 г. е влязло е в сила решение на ОС-Търговище по т.д. № 103/2011 г. за откриване на производство по несъстоятелност спрямо „Мюлер България Експорт” ЕООД и обявяването му в несъстоятелност; в клаузата на чл.5, ал.2 ОУ е предвидено, че възникването на вземането при това застрахователно събитие е под отлагателно условие – включването на застрахованото вземане в списъка на приетите вземания, а това условие се е сбъднало на 18.07.2012 г., при постановяване на определението на съда по несъстоятелност за одобряване на списъка на приетите вземания, в който ищцовата банка е включена с вземане по застрахователния договор за кредит, в общ размер от 2 770 959.20 лв., от която 2 683 840 лв. – главница; независимо от отправената застрахователна претенция с писмо от 26.03.2012 г. и последващо предоставяне на цялата изискана от застрахователя информация, претендираното застрахователно обезщетение в размер на 540 000 евро, не е заплатено. Първоинстанционният съд се е произнесъл единствено по възражението на ответника за погасителна давност, доколкото е приел, че при изтекъл давностен срок е безпредметно да се обсъжда съществуването на самото вземане. По спорния въпрос – от кога тече погасителната давност при несъвпадане на датата на настъпване на застрахователното събитие /влизане в сила на решението за обявяване на дружеството в несъстоятелност/ и датата на изискуемост на вземането за застрахователно обезщетение /включване на неплатените задължения по договора за кредит в списъка на приетите вземания/ СГС е приел, че при застраховките, за разлика от общата разпоредба на чл.114 ЗЗД, законодателят не свързва началото на давностния срок с изискуемостта на вземането, а със застрахователното събитие – чл.197, ал.1 КЗ /отм./. Посочената специална нормативна уредба на давността при застраховките, изключва приложението на общите разпоредби на ЗЗД. След като погасителната давност по чл.197, ал.1 КЗ /отм./ е започнала да тече от обявяване на „Мюлер България Експорт” ЕООД в несъстоятелност, към 20.07.2015 г., когато е депозирана исковата молба, специалната 3-годишна погасителна давност е изтекла, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Апелативен съд – София, сезиран с въззивна жалба на „Банка Пиреос България” АД, след преценка на доказателствата по делото, свързани с правоотношението по договор за кредит от 02.06.2010 г., с кредитополучател „Е. И.” ЕООД /с настояща фирма „Мюлер България Експорт” ЕООД/ и във връзка със застрахователното правоотношение, както и данните по делото досежно производството по несъстоятелност на кредитополучателя, е извел изводи за: Наличието на възникнало валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка за застраховане на финансовия риск на кредитора от неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по сключен договор за банков кредит, като по време на действие на договора е настъпило застрахователно събитие – неизпълнение на изискуеми задължения по договора за кредит, дължащо се на обявена неплатежоспособност на длъжника, което неизпълнение е безспорно установено с включването му в списъка на приетите вземания, при отправена застрахователна претенция. След подробно обсъждане на възраженията на ответника по иска за: липса на валидно застрахователно правоотношение поради липса на застрахователен интерес, т.к. не е подадена декларация по чл.14, ал.1, т.4 ОУ и поради липса на застрахователно вземане; наличие на подзастраховане; наличие на основание за отказ за плащане на застрахователното обезщетение съгл. чл.211, т.2 КЗ /отм./ и за необявяване на съществени за риска обстоятелства, те са отхвърлени изцяло от апелативния съд, по съображения, изложени на стр.60 – 63 от делото. Изведен е извод за наличие на предпоставките на чл.208 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователното обезщетение в размер на неизплатената главница по банковия кредит, но не повече от 90% от кредитния лимит, т.е. сумата 540 000 евро. С оглед възприетата основателност на иска, съдът е разгледал въведеното в процеса възражение за изтекла погасителна давност. Приел е, че с чл.5, т.2 от ОУ за застраховка на кредити и финансиране, застрахователят се е задължил да заплати на застрахования застрахователно обезщетение при неизплащане на изискуема и безспорна сума по кредита, дължащо се на неплатежоспособност/свръхзадълженост или обявяване в несъстоятелност на длъжника със съдебно решение, при условие, че вземанията на застрахования по договора за кредит са включени в списъка на кредиторите на длъжника. Според апелативния съд, не само при буквалното тълкуване, но и при тълкуване съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, е ясно, че волята на страните е, че покритият по застраховката риск е неизпълнението на изискуеми, поради неплатежоспособност, и безспорни, т.е.установени с включването им в списъка на приетите вземания, а не влизане в сила на решението за обявяване на дружеството в несъстоятелност, както неправилно е приел СГС. Въззивният съд е изтъкнал, че давността по отношение задълженията на застрахователя е тригодишна и възниква от датата на настъпване на застрахователното събитие – неизпълнението на изискуеми, поради неплатежоспособност /влязло в сила на 13.03.2012 г. решение/ и безспорни, т.е. установени с включването им в одобрения от съда по несъстоятелността, на 18.07.2012 г., списък на приетите вземания на кредиторите. Крайният извод на САС е, че подаденият на 20.07.2015 г. /понеделник/ иск не е погасен по давност, поради което претенцията е уважена изцяло, като е отменено първоинстанционното отхвърлително решение. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд счита, че са налице поддържаните от касационния жалбоподател самостоятелни основания по чл.280, ал.2,пр.2 и пр.3 ГПК за достъп до касация. Налице са данни за вероятна недопустимост на решението, с оглед твърдяното от ищеца, вкл. и във въззивното производство /молба от 26.03.2018 г./ застрахователно събитие – влязло в сила на 13.03.2012 г. решение на Окръжен съд - Търговище, с което е открито производство по несъстоятелност по отношение на „Мюлер България Експорт” ЕООД и дружеството е обявено в несъстоятелност, и възприетото от въззивния съд застрахователно събитие. Доколко е налице такъв порок на атакувания съдебен акт, касационната инстанция дължи произнасяне по същество. От мотивите към въззивното решение е видно също, че независимо от изрично очертан период на застрахователно покритие, САС се е произнесъл по риск, настъпил след изтичането му, което би следвало да се квалифицира като явна необоснованост, съответно като очевидна неправилност, съобразно установените в практиката на ВКС критерии при прилагане на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1 ГПК, т.к. поставените въпроси не удовлетворяват основния селективен критерий. Въпроси №№ 1 и 3 са изцяло фактологически обосновани, като техният отговор предпоставя извършване на преценка на съответни клаузи от приложимите ОУ на застрахователя, която е извън производството по чл.288 ГПК. Въпросът, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД, е пряко относим към правилността на атакуваното решение, а както е разяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът дължи държавна такса в размер на 21 122.64 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение