Определение № 65 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4769/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Ж. П., чрез адв. Д. Й., срещу определение № 16561 от 21.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 11795/2024 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение жалбата на касаторката срещу определение № 37455 от 17.09.2024 г. по гр. д. № 54546/2024 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството по предявения от нея отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Жалбоподателката счита определението за неправилно поради нарушение на материалния и закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Т. Ж. П. срещу Ц. Л. П. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 1/4 ид. част от недвижим имот с идентификатор *****, представляващ апартамент № 29, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на наследствено приемство страните Т. П. и Ц. П., в качеството си на наследници по закон на Л. А. П., притежавали по 1/2 ид. част от имота, но въпреки това в заведеното от Ц. П. делбено производство същият заявил, че притежава общо 5/8 ид. части, от които 1/4 ид. част е придобил по дарение от своята майка Е. П., извършено с нот. акт № 80/2023 г. Ищцата твърди, че дарението не е породило транслативен ефект, тъй като дарителят не притежавал идеалните части, предмет на договора, и с предявения отрицателен установителен иск е поискала това да бъде установено. От служебно извършената от първоинстанционния съд справка е установено, че е налице по-рано заведено и висящо към настоящия момент дело за делба на същия имот, образувано по иск на Ц. П. срещу Т. П. (гр. д. № 59924/2023 г. на Софийския районен съд). В исковата молба за делба Ц. П. е посочил, че е собственик на 5/8 ид. части от имота, като 1/4 ид. част от тях е придобил на основание дарение от майка си през 2023 г. От своя страна в производството по делба Т. П. е оспорила притежанието от Ц. П. на идеалните части, предмет на договора за дарение, заявявайки, че квотите на страните в съсобствеността са равни. Въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, тъй като търсената с този иск защита ще се получи изцяло с решението за допускане на делбата, с което съдът ще установи точното притежание на всеки от съделителите и така ще даде отговор на спорния въпрос колко идеални части принадлежат на лицето, комуто те се отричат (и в този смисъл е налице пълно припокриване на предмета на отрицателния иск с част от предмета на иска за делба). Тази последица на решението за допускане на делбата ще настъпи и без насрещно да е предявен иск от отричащия съделител, щом отричането не е свързано с упражняване на потестативно право, какъвто е настоящият случай – оспорването на част от притежаваните от другия съделител части от имота се дължи на отричане на изначалния вещноправен ефект на придобивната му сделка, а не е резултат от упражнено потестативно право. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Формира ли се сила на пресъдено нещо по преюдициалните спорове, повдигнати само с възражение в делбеното производство; 2. Налице ли е правен интерес на страната да предяви в самостоятелно производство правата си в случаите, когато има интерес силата на пресъдено нещо да обхваща и принадлежността на правото на собственост; 3. В случай на отхвърляне на иска за делба страната, която твърди, че притежава по-голям дял от правото на собственост, ще получи ли защита на това свое право; 4. Отказът на съда да отдели предявения в отделно производство отрицателен установителен иск от иска за делба представлява ли недопустим отказ от правосъдие при условие, че при отхвърляне на иска за делба няма да е налице пълна защита на правото на собственост на единия от съделителите; 5. Налице ли е обективен идентитет между две дела, когато предмет на едно от делата е спорно правоотношение, което е преюдициално за предмета на другото дело; 6. Налице ли е обективен идентитет между две дела, едното от които е съдебна делба, а другото е отрицателен установителен иск, в който се съдържа петитум да се отмени нотариален акт за дарение поради липса на вещнопрехвърлителен ефект, след като за тази част от петитума /за отмяна на нотариалния акт за дарение/, делбеният съд няма да се произнесе със съдебно решение със сила на пресъдено нещо; 7. Нарушен ли е принципът на диспозитивното начало, съгласно който страните определят не само предмета, но и обема на търсената защита, при отказ на съда да разгледа предявения отрицателен установителен иск в отделно производство. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното определение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивния съдебен акт до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. С оглед на поставените в основата на обжалваното въззивно определение решаващи мотиви формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт. В случая не е и налице противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС - определение № 126 от 11.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1343/2022 г., I г. о., определение № 326 от 02.03.2023 г. по ч. гр. д. № 430/2023 г., I г. о. и определение № 10 от 10.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4548/2018 г., I г.о., с която са разгледани различни от настоящата хипотези, при които е предявен положителен установителен иск за собственост. В допълнение следва да се отбележи, че в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС са посочени хипотезите, при които е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, между които настоящата не попада. В случая с предявяването на този иск се цели отричането на субективно право, което е заявено с възражение за правна защита по вече образувано делбено дело, като с евентуалното уважаване на това възражение би се постигнал същият правен резултат, тъй като с постановеното решение в първата фаза на производството за съдебна делба се установява наличието или липсата на съсобственост между страните по отношение на делбените имоти, както и какви са правата на всеки съделител, ако съсобственост е налице. С оглед на това изводът на съда, че в случая липсва правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост не е в противоречие с установената практика на ВКС. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,