Определение № 2613 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 535/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ш. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд /САС/ № 971 от 13.09.2024 г. по гр.д.№ 12/ 2024 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ № 5385 от 24.10.2023 г. по гр.д.№ 13461/ 2022 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против Прокуратура на Република България /ПРБ/ искове за разликата над 3 000 лева до пълния претендиран размер от 60 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 3 300 лева до пълния претендиран размер от 3 600 лева - обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие от незаконно обвинение в престъпление по чл.144 ал.3 вр. ал.1 НК, за което ищецът е оправдан с влязло в сила решение № 260507 от 30.09.2021 г. по ВНОХД № 1470/ 2021 г. на СГС, със законната лихва върху сумите, считано от 30.09.2021 г. до окончателното плащане, и е разпределена отговорността за разноските по делото. В осъдителната част /с която ПРБ е осъдена да заплати на А. Ш. 3 000 лева обезщетение за неимуществени вреди и 3 300 лева обезщетение за имуществени вреди със законната лихва от 30.09.2021 г./ първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поставя въпросите 1. „Противоречи ли на задължителната практика на върховната инстанция несъобразяването на обективния фактор обществено–икономическа обстановка и стандарта на живот в страната към периода на увреждането?“; 2. “Длъжен ли е въззивният съд не само да се произнесе по всички обстоятелства, относими към справедливото обезщетяване на неимуществени вреди по ЗОДОВ, но и да ги съобрази при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“; 3. „Отговаря ли прокуратурата за вреди от процедури по възобновяване на влезли в сила присъди, с искане за влошаване на положението на осъдения/оправдания, или отговаря за вредите, причинени само в периода от предявяване на незаконното обвинение до прекратяване на наказателното производство или завършването му с влязла в сила присъда? Дължат ли се разноски на незаконно обвинения и в процедурата по възобновяване и в кои случаи?“; и 4. „Обосновано ли е намаляването на размера на обезщетението за неимуществени вреди при частично времево припокриване на две наказателни производства, водени срещу едно и също лице и двете завършили с оправдателни присъди и в кои случаи?“. Според касатора тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, но конкретни актове са посочени само за първия въпрос /ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и ТР № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС/, за останалите въпроси не се сочат конкретни актове на ВКС, на които обжалваното решение да противоречи. Касаторът поддържа също, че решението е очевидно неправилно, без да сочи в какво собствено тази неправилност се състои. Ответната страна ПРБ не взема становище по жалбата. Жалбата е частично недопустима. Въззивното решение съдържа произнасяне по два обективно кумулативно съединени иска – за обезщетяване на неимуществени вреди, с цена на иска 60 000 лв, и за обезщетяване на имуществени вреди, с цена на иска 3 600 лв. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Искът за обезщетяване на имуществени вреди е с цена под този праг, затова въззивното решение по този иск е окончателно. Това изрично е посочено в обжалвания акт, въпреки което касаторът е обжалвал решението и в частта, отхвърляща частично иска за обезщетяване на имуществени вреди. В тази част жалбата е недопустима и следва да се остави без разглеждане по същество. В останалата част жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че на 26.06.2015 г. било образувано досъдебно производство, по което ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.144 ал.3 вр. ал.1 НК с постановление от 29.09.2015 г. Взета му била мярка за неотклонение „подписка“, отменена на 17.10.2017 г. В съдебното наказателно производство, образувано въз основа на внесен срещу ищеца обвинителен акт от 20.11.2015 г. /н.о.х.д. № 20071/ 2015 г. на Софийски районен съд – СРС/, били проведени три съдебни заседания с негово участие и делото приключило с присъда от 17.10.2017 г., с която бил признат за виновен и осъден на 6 месеца лишаване от свобода с отложено изпълнение на наказанието. Тази присъда била потвърдена с окончателно решение от 20.08.2018 г. в производство по в.о.н.х.д. № 229/ 2018 г. на СГС, по което с участие на ищеца били проведени 2 съдебни заседания. По искане на главния прокурор наказателното производство било възобновено с решение от 19.03.2019 г. по н.д.№ 188/ 2019 г. на САС и делото било върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Образувано било н.о.х.д.№ 4977/ 2019 г. на СРС, по което били проведени пет открити заседания с участие на ищеца. На 02.11.2020 г. по делото била постановена присъда, оправдаваща ищеца. По протест на ПРБ срещу тази присъда било образувано в.н.о.х.д. № 1470/ 2021 г. на СГС, по което след едно проведено открито съдебно заседание било постановено окончателно решение от 30.09.2021 г. за потвърждаване на присъдата. Последвало ново искане на главния прокурор за възобновяване на наказателното производство от 19.11.2021 г., което било оставено без уважение с решение от 19.01.2022 г. по н.д.№ 1337/ 2021 г. на САС. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че са налице предпоставките по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът приел, че не съставлява обуславящо вредите обстоятелство второто искане от 19.11.2021 г. за възобновяване на производството, тъй като то било оставено без уважение. Съобразил точният период от време, в който продължило наказателното дело, който бил от 29.09.2015 г, когато ищецът бил привлечен като обвиняем, до 20.08.2018 г., когато влязла в сила осъдителната присъда срещу него и от 19.03.2019 г., когато било възобновено производството пред СРС, до 30.09.2021 г., когато влязла в сила оправдателната присъда. Срокът от 5 години и 5 месеца съдът намерил за прекомерно дълъг предвид ниската фактическа и правна сложност на делото. С участие на ищеца били извършени голям брой процесуални действия, включително единадесет открити съдебни заседания. Престъплението, в което бил обвинен, било тежко по смисъла на чл.93 т.7 ДР НК. Произнесена и влязла в сила след въззивна проверка една осъдителна присъда, макар при прилагане на чл.66 НК. От друга страна според съда взетата мярка за неотклонение била най – леката. При първото разглеждане на делото ищецът не е бил реабилитиран за предходни осъждания и това сочело на по – ниски по интензитет търпени от него вреди. При него се проявила тревожно – депресивната симптоматика в хода на наказателното производство, но понастоящем психологическите характеристики на ищеца са в рамките на нормата. Едновременната висящност за срок от шест месеца /до дата 22.03.2016 г./ на две паралелно провеждани наказателни производства срещу ищеца /освен процесното и това по в.н.о.х.д.№ 604/ 2016 г. на СГС, за престъпление по чл.316 пр.1 НК, завършило с оправдаването на ищеца/ също следвало да бъде съобразена. Повдигнатите и поддържани две незаконни обвинения увреждали ищеца и търпените от него в този срок неимуществени вреди са резултат и от двете, но за вредите от другото наказателно производство, по гр.д.№ 10408/ 2017 г. на СГС на ищеца вече било присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер 3 500 лв. При тези обстоятелства съдът намерил сумата 3 000 лева за справедлив размер на обезщетението, което ще репарира произтеклите от незаконното обвинение морални вреди. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага никакви твърдения, които да попадат в посочените хипотези, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не следва да бъде допуснато и по повдигнатите правни въпроси. Първият и вторият от тях не отговарят на изискванията, които се поставят към общото основание за достъп за касационен контрол с Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС. В цитираното решение е изяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Повдигайки първите два въпроса, касаторът всъщност оспорва именно правилността на обжалваното решение, формулирайки въпросително твърденията си за несъобразяване от въззивния съд на икономическия стандарт в страната и несъобразяване на всички обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение. По твърдения за неправилност на обжалвания акт обаче, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Както е изяснено в посоченото Тълкувателно решение, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Третият и четвъртият въпрос обуславят правните изводи на съда по предмета на спора, но и по тях касационно обжалване не следва да бъде допуснато, защото не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Касаторът не сочи конкретни актове на ВКС, които според него дават противоположни правни разрешения на поставените въпроси. Той се позовава единствено на задължителната тълкувателна практика, обективирана в ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и ТР № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС, която обаче не разрешава нито един от формулираните въпроси. Конкретно по четвъртия въпрос, има установена константна практика, според която при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът по иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е длъжен да съобрази влязлото в сила решение, с което на увреденото лице вече е пресъдено обезщетение за неимуществени вреди от друго незаконно по смисъла на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ обвинение, ако установи, че стадии от наказателните производства са се развивали паралелно във времето Тогава органите на наказателната репресия причиняват общ противоправен резултат, за който държавата дължи обезщетение по справедливост. Обезщетението е интегрално – според състоянието на неимуществената сфера на увреденото лице преди образуване на първото наказателно производство, по време на висящността на всичките и след приключване на последното. Съдът е длъжен да зачете обективните предели на силата на пресъдено нещо и да отчете, че обезщетението по влязлото в сила решение има само относителна самостоятелност /решение № 64/ 26.06.2020 г. по гр.д.№ 3132/ 2019 г., ІІІ г.о/. В този смисъл е и решение № 50193/ 11.10.2022 г. по гр.д.№ 2477/ 2021 г., ІV г.о. Въззивното решение съответства на така установената практика, а не и противоречи. По изложените съображения съдът