Определение № 703 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 665/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Г. Г. Л. обжалва решение № 130 от 13.01.2020 г. по в.гр.д. № 2124/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1641 от 07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 4807/2018 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на иска на Г. Г. Л. срещу гаранционен фонд за разликата над присъдената сума от 14 000 лв, на основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД до размер от 50 000 лв, (така както е обжалвано с въззивната жалба за разликата над 14 000 лв до 50 000 лв), ведно със законната лихва, считано от 11.04.2018 г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания от реализирано на 09.07.2017 г. в [населено място] ПТП. Касаторът, на първо място, счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Сочи, че не били отчетени всички съществени обстоятелства, касаещи размера на търпените вредоносни последици. На второ място, счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на съпричиняване от 30 %. Моли да се отмени решението и да се присъдят разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси за допускане на касационно обжалване: 1.Въпрос, свързан с приложението на принципа на справедливост, във връзка с критериите при определяне на конкретен размер обезщетение за неимуществени вреди, по чл. 52 от ЗЗД, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя във връзка с приложението на т.11 от ППВС № 4/68г. 2.Въпрос, свързан с приложението на предпоставките по чл.51 ал.2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т.7 от ППВС № 17/1965г. Ответникът Гаранционен фонд оспорва основателността на депозираната касационна жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предметът на въззивен контрол включва размера на обезщетението за причинените на Г. Л. неимуществени вреди и наличието или не на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредите и неговото стойностно изражение спрямо този на прекия причинител на увреждането. Предвид частичното влизане в сила на атакувания съдебен акт /в осъдителната му част за сумата от 14 000 лева/, според въззивния състав, със сила на пресъдено нещо са установени елементите от фактическия състав на чл. 557, ал.1, т.1 от КЗ - наличие на телесни увреди, довели до неимуществени вреди, получени вследствие на произшествие, реализирано от неиндентифициран автомобил, причинната връзка между увредите и произшествието, както и вината на водача на автомобила. С оглед събраните и обсъдени доказателства, въззивният състав е достигнал до извода, че първоинстанционният съд е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, които били от значение при определяне обезщетението за причинените неимуществени вреди. По делото било установено, че вледствие на произшествието настоящият касатор е търпял болки и страдания за период от 7-8 дни непосредствено след произшествието, 2-3 месеца е търпял болки с умерен интентитет след това и до 5-6 месеца - болки с по-малък интензитет. Въззивният съд е приел, че към момента на постановяване на решението здравословното състояние на пострадалия било стабилизирано, имал белег в дясната окосмена част на главата, в долната лява предмишница имал белег от операция, движенията на дясната лакътна става се извършвали в нормален обем, движенията на лявата гривнена става се извършвали в обем, по-малък от нормата с 15%, захватът на лявата ръка бил възстановен в пълен обем, но едва след изваждането на металните импланти от крайника щяло да може да се направи преценка дали е настъпило пълно възстановяване от получената увреда. Според въззивния състав, с оглед характера, степента и местоположението на травматичните увреди на пострадалия, проведеното лечение, състоянието му към настоящия момент и младата му възраст, може да се приеме добра перспектива в бъдеще, но пострадалият би могъл да изпитва болки в ръката при влажно и студено време, и при по-продължително и по-голямо физическо натоварване до около 2-3 г. след ПТП. Според въззивния съд, следва да се съобрази и, че на пострадалия му предстои нова операция за изваждане на металните импланти от крайника, което ще причини допълнителни болки и страдания за период от около 1 месец. С оглед тези обстоятелства, момента на настъпване на вредите /юли 2017 г./, включително и завишените лимити на застрахователните покрития по застраховка "Гражданска отговорност" след 01.01.2016 г., въззивният състав е приел, че сумата от 20 000 лева адекватно би обезщетила понесените от пострадалия неимуществени вреди. Не се е установило Г. Л. да е претърпял по-големи по обем морални травми, които да обосновават по-висок размер на обезщетението. Приел е, че не се следва по-голям размер на обезщетението. По отношение на другия спорен въпрос - за наличието на принос за настъпване на вредите, въззивният съд е приел, че за да е налице съпричиняване от правна страна по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно, като това виждане било последователно застъпвано в съдебната практика по приложение на цитираната норма. По делото, от автотехническата експертиза, както и от показанията на свидетеля Д. се установило, че инцидентът е настъпил на осевата линия на пътното платно, на на което се е намирал пострадалия, при наличието на напълно проходими и годни за ползване тротоари. Същият е имал видимост към автомобила и една от причините за настъпване на произшествието е именно неговото местоположение върху платното за движение. Общото правило на чл. 5, ал.1 от ЗДвП установявало задължението за всеки участник в движението да съобразява поведението си и да не създава опасности и пречки, включително, да поставя в опасност живота и здравето си. Било установено, че ако пешеходецът не се е намирал върху платното за движение, ударът е щял да бъде избегнат. Въззивният съд е приел за ирилеватни причините поради които пострадалият се е намирал там. Поради това, въззивния състав изцяло е установил, че е налице поведение при пешеходеца, което е в пряка причинна връзка с настъпването на вредите, даващи основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД. Прието е, че приносът на пострадалия пешеходец бил по-малък спрямо основната вина на прекия причинител на вредите, както поради засилената отговорност на водачите на МПС спрямо другите по-уязвими участници в движението, така и поради наличието допуснати груби нарушения от негова страна - не е съобразил скоростта си на движение с възникналата опасност. Въззивният съд е приел, че приносът на пострадалия е в размер на 30 %. С оглед на възприетия принос за настъпване на вредите, въззивният съд е редуцирал определеното обезщетение от 20 000 лева на 14 000 лева, като е приел, че за тази сума исковата претенция на пострадалия за неимуществените вреди е основателна. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и е обусловил решението по спора. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на посочения от касатора първи въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е дадено разрешение на въпроса за справедливото дължимо обезщетение на увреденото лице, чиито вреди са причинени от пътно-транспортно произшествие, реализирано от неиндентифициран автомобил. Този въпрос е включен в предмета на делото. При така предявения и разгледан от първоинстанционния съд иск, с правно основание чл. 557 от КЗ, отговорността на Фонда е гаранционно-обезпечителна. Фондът ще отговаря само, ако е налице непозволено увреждане, настъпило при пътно-транспортно произшествие, при което виновен е неидентифициран водач на моторно превозно средство, както в случая. Без наличие на непозволено увреждане, отговорността на Фонда не може да бъде ангажирана. Следователно, въпросите, свързани с предпоставките за отговрността на Фонда, са включени в предмета на делото. В случая е установено наличието на всички елементи от фактическия състав, за да може да се прецени, че е налице отговорност на основание посоченото законово правило, а именно противоправно поведение на водач на моторно превозно средство, вреди за пострадалото лице, причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредите, както и презумптивното и необорено наличие на вина. При така установените елементи на отговорността на Фонда, съдът е приел, че са настъпили неимуществени вреди за пострадалото лице, изразяващи се в причинените му болки и страдания. Така посоченото основание, включено в предмета на делото е обусловило и извода на въззивния съда относно следващия се размер на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди. Съдът е преценил всички критерии, включени в нормата на чл. 52 от ЗЗД, за да определи размер на справедливо обезщетение, така както изисква приложеното правило. Определил е видът на увреждането, преживените болки и страдания, продължителността и интезитета им. Съдът изрично е изложил мотиви, че размерът на обезщетението, с оглед момента на увреждането 09.07.2017 г., с оглед претърпените болки и страдания, подробно описани, следва да се определи в размер не по-голям от 20 000 лв. Поради това е налице общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Но в случая липсва допълнителното сочено основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, така както е мотивирано от касатора, противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд, съобразно действителното съдържание на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено в ППВС № 4/68 г., е определил размера на следващото се обезщетение по справедливост. При постановяване на решението, с което се потвърждава отхвърляне на иска, са взети предвид и разясненията в константната практиката на ВКС относно приложението на чл. 52 от ЗЗД. Приел е, че справедливостта не е абстрактно понятие, а е обусловено от конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението – вид на деянието, начин на причиняване на вредите, характер на увреждането, вид на вредите неимуществени вреди, произтичащи от физическите страдания и психологическото им преживяване от увреденото лице. Въз основа на събраните доказателства съдът е съобразил всички обективни фактори, които са от значение, за да определи по справедливост обезщетението. Не може да се приеме, че не са отчетени всички фактори и не е направена конкретна оценка и преценка в съвкупност, с което да е нарушено тълкуването на чл. 52 от ЗЗД в посочената задължителна практика на ВКС, така и в трайната практика на ВКС. Въззивният съд е взел предвид механизма, при който са настъпили уврежданията, накърняване на здравето без опасност за живота на пострадалия, болките и страданията, претърпени веднага след пътно-транспортното произшествие. В съответствие с константата практиката на ВКС, въззивният съд е отчел и обществено-икономическите условия в страната по време на проявление на вредите, отразени в нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Подробният анализ на всички фактори съобразно разясненията в задължителната и константната практика на ВКС, са определили размера на следващото се обезщетение, без да е налице противоречие с посочените разяснения, извършени в практиката на ВКС, по тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. Поради това, макар и да е налице обосновавано от касатора общо основание за допускане касационно обжалване, не е налице, допълнителното сочено от него, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване по посочения правен въпрос. По отношение на втория, поставен от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е дадено разрешение на въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Г. Л.. И този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил изводите на съда при постановяване на обжалваното решение. Въпросът, обаче не е решен в противоречие с т. 7 от ППВС № 17/63 г. Отчитайки конкретните факти въззивният съд е намалил обезщетението от 20 000 лв. на 14 000 лв., приемайки, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с обема и интезитета на настъпилите за него вреди. Решението е в съответствие с константната и задължителна практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение при прилагането на чл. 51, ал. 2 от ГПК. Установил е, че между поведението на пострадалия и настъпилото увреждане е налице причинна връзка спрямо вредоносния резултат. Установил е чрез изслушаната по делото експертиза и събраните свидетелски показания, че е налице пряка връзка между поведението на пострадалия пешеходец и настъпилите за него вреди, като с оглед обективната съпоставка на причиняването на вредата и виновното поведение на водача на лекия автомобил, е установил процента на съпричиняване с настъпилите вреди в размер на 30 %. Изцяло в съответствие с разрешенията, дадени в практиката на ВКС е достигнал до извод след съпоставка за приноса в причиняване на вредата и поведението на пострадалия, което е в пряка причинно-следствена връзка с увреждането. По този начин не е нарушил задължителното тълкуване, извършено от ВС, т. 7 ППВС № 17/1963 г, както и константната практика по приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, изразена в по т.д. решение № 206 от 12.03.2010 г. 35/09 2 ТО, решение № 98 от 24.6.2013 г. по т.д. 596/12 – 2 ТО, решение № 16 от 4.2.2014 г. по т.д. 1858/13 г, решение № 92 от 24.7.2013 г. по т.д. 540 12 г, решение № 45 от 15.4.2009 г. т.д. 525/08. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При този изход на делото пред касационната инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева, съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и въз основа на чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение