Определение № 1210 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3066/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 135 от 11.04.2023 г. по в. гр. д. № 149/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 1300 от 29.11.2022 г. по гр. д. № 3438/2020 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Въкейшън риал естейт“ Е. [населено място] срещу „Б. М.“ Е. [населено място] иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 14 160,03 лв., представляваща главница по вземане за вноски за периода 01.07.2020 г. – 30.06.2021 г. за управление и поддръжка на общите части в сграда – етажна собственост, намираща се в [населено място], к-с „А. 2“, заедно с лихва за забава върху тази сума в размер 82, 60 лв., отнасяща се за периода от 16.09.2020 г. до 06.10.2020 г., както и законната лихва, считано от 07.10.2020 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение № 1295/12.10.2020 г. по гр. дело № 2730/2020 г. на Пазарджишкия районен съд и съответно присъдени разноски.

Въззивният съд е приел, че предмет на делото е вземане на Етажна собственост в [населено място], к-с „А. 2“, срещу етажния собственик „Б. М.“ Е., което с договор за цесия № 4 от 20.11.2020 г. е прехвърлено на ищеца „Въкейшън риал естейт“ Е.. Вземането е за сумата от 14 160,03 лв. главница и 82, 60 лв. мораторна лихва и е прехвърлено на ищеца възмездно за сумата от 708 лв.

Съдът е приел, че заповедното производство е инициирано на 08.10.2020 г. от управителя на етажна собственост в [населено място], к-с „А. 2“, В. Липин въз основа на решение на ОС на ЕС от 10/11.08.2020 г. На това събрание не е определен конкретен размер на задължението на ответника, а само е приет бюджет за сезон 20/21 г. в размер на 101 800 лв., като всеки от етажните собственици следва да участва с вноски, съразмерни на неговите права. Определен е краен срок за изпълнение на задълженията 15.09.2020 г. На това събрание за управител е избран В. Липин.

На 02.11.2020 г. с определение на РС-Несебър е допуснато обезпечение на иска по чл.40, ал.1 ЗУЕК на „Б. М.“ Е. за отмяна на посоченото решение на ОС на ЕС чрез спиране на изпълнението на решенияна на ОС на ЕС.

Тъй като заявлението по чл.410 ГПК е било подадено от В. Липин преди спиране на изпълнението на решението на ОС на ЕС, той е бил легитимиран да предприема такива действия.

С решение на РС-Несебър от 16.08.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. са отменени всички решения на общото събрание на ЕС от 10/11.08.2020 година.

По възникналия спор за валидността на договора за цесия въззивният съд е приел следното:

Сключването на този договор е станало на 20.11.2020 г., след като съдът е разпоредил спиране изпълнението на решенията на ОС от 11.08.2020 г., т. е. към този момент Липин не е бил надлежен представител на ЕС.

С последващо ОС на ЕС, проведено на 14/15.01.2021 г. обаче, В. Липин отново е избран за управител на ЕС. Отново е обсъден и приет ред и начин на действие по отношение на неизправните съсобственици в етажната собственост, както и възможността с цел икономия и бързо попълване бюджета на ЕС несъбраните вземания да се цедират. Искът по чл.40, ал.1 ЗУЕС срещу това решение е оставен без разглеждане с определение от 5.02.2022 г. по гр. д. № 612/2021 г. на РС-Несебър.

На 23.01.2021 г. В. Липин е отправил писмено уведомление до цесионера „Въкейшън риал естейт“ Е., с което потвърдил договора за цесия. Уведомлението е представено преди съдебното заседание от 15.07.2022 г. Към този момент В. Липин е бил избран за управител на ЕС от ОС, проведено на 14/15.01.2021 година. Видно от представеното определение на РС-Несебър по гр. д. № 612/2021 г. /прекратено впоследствие, поради недопустимост на иска/, обезпечението - спиране изпълнението решенията на ОС от 14/15.01.2021 година, е допуснато на 29.04.2021г., т. е. след датата, на която се твърди, че е извършено потвърждението на договора за цесия, но преди дата на която това потвърждение е представено и може да се приеме, че към този момент е съществувало.

Прието е, че в първото съдебно заседание ответникът е оспорил уведомлението за потвърждаване на цесията, като е заявил, че той няма достоверна дата и е създаден за нуждите на конкретното производство. Поддържал е освен това, че е било допуснато обезпечение на иска и по прекратеното производство по гр. д. № 612/2021 година на РС-Несебър, както и че договорът за цесия е недействителен поради липса на представителна власт. Според ищеца се касае за относителна недействителност, която е санирана с потвърждаването на договора. Освен това ищецът счита, че на недействителност по смисъла на чл.42, ал.2 ЗЗД може да се позове само мнимо представляваният.

По оспорването на документа въззивният съд е приел, че страна в процеса, която не е участвала в съставянето на частен документ и се явява трето по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК лице, може да оспорва датата на съставянето му, като последната следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ, т.е. ищецът е този, който носи доказателствената тежест. Достоверността на датата 23.01.2021 г. не е установена. Прието е също, че не е без значение за спора обстоятелството, че от името на собствениците в ЕС Липин е цедирал тяхното вземане на дружеството – ищец, управлявано и представлявано от неговата съпруга. Актът, с който е извършено това потвърждаване, е представен по делото към момента на заседанието от 15.07.2022 г., когато производството, по което е допуснато обезпечение чрез спиране изпълненията на решението на ОС от 14/15.01.2021 г., е прекратено. Неоснователен е доводът на представителят на ответника за преклудиране възможността за представянето му. Производството по делото е спряно на 22.10.2021 г. и заседанието от 15.07.2022 г. е първото проведено редовно заседание след възобновяването му.

Във връзка с размера на вземането съдът е обсъдил заключение на експертизата, според която дължимите суми за 2020/2021 г. според начина на формирането им са в размер на 13 415, 22 лева. Експертът е дал това заключение въз основа само на доказателствата по делото, като не са представени данни за конкретен размер на задълженията, освен това е приел за отчетната година параметрите, приети в решенията на ОС, които са отменени.

Прието е, че на 25/26.09.2022 г. е проведено ново ОС на ЕС, на което е взето изрично решение, че не се потвърждават извършените действия по прехвърляне на вземането и че ОС счита цесията за нищожна, за което да се уведоми цесионера. На това събрание е обсъдено фактическото положение, при което „Б. М.“,, Е. предоставя басейна и други обекти и съоръжения за общо ползване без възнаграждение, поради което и това дружество не дължи разходи за поддръжка и управление на общите части, считано от 2017 г.

При тези данни съдът е приел предявения иск за неоснователен.

Прието е, че съдът следва да отговори на въпроса дали има валидно решение на ОС с определено задължение за собствениците и неговия размер на първо място, след което да се занимае с доводите относно материално-правната легитимация на ищеца като цесионер.

Прието е, че в конкретния случай липсва валидно решение за определяне задължението на собствениците по размер и срок на плащане. В протокол на ОС на ЕС, проведено на 14/15.01.2021 г., се съдържа решение за приемането на бюджет за сезон 2021 г. /като финансовите му измерения са същите, както за предходната година/, но е взето решение началото на финансовата година да бъде 1.01.2021 година и край 31.12.2021 година, като е отразено, че се оставят без изменение решенията на предишното събрание по този въпрос, които обаче са в друг смисъл. Взето е решение за изплащане на дължимите вноски в срок до 1.01.2021 година.

Нормата на чл.38, ал.1 ЗУЕС е предвидила възможност за снабдяване на ЕС по заявление на Председателя на УС със заповед за изпълнение срещу неизправния длъжник по реда на чл. 410 от ГПК. За разлика обаче от типичното производство по този ред, законодателят е предвидил задължение за представяне към заявлението решение на ОС на ЕС. Решението на ОС, на което се е основала претенцията на управителя на ЕС, е отменено. В отмененото решение е бил приет бюджет за периода от 1.07.2020 до 30.06.2021 г. и е определен краен срок за изпълнение на задълженията 15.09.2020 година. На събранието от 14/15.01.2021 г. е прието съвпадение на финансовата с календарната година, тоест за периода от м. юли 2020 година до края на 2020 година липсва решение и освен това крайният срок за заплащане на задължението е 1.01.2021 година.

Ищецът изрично е конкретизирал, че е легитимиран и реализира права за дължими вноски за периода 2020/2021 г., като заповедта за изпълнение е издадена на 12.10.2020 г., а договорът за цесия е сключен на 20.11.2020 г. Предмет на договора е вземане от 14160,03 лева - неиздължени вноски за бюджетната 2020 година. Безспорно е, че към момента на подаване на заявлението за издаване заповедта за изпълнение В. Липин е бил управител на ЕС и е бил легитимиран да предприеме тези действия. Безспорно е още, че към момента на сключване на договора за цесия Липин не е бил легитимиран да предприема такива действия, тъй като с определение на съда е спряно изпълнението на решенията на ОС, сред които и решението за избор на управител на ЕС. След избора му отново за управител, Липин е предприел действия по потвърждаване на цесията, като е направил това писмено с дата на самия документ 23.01.2021 г. Достоверността на тази дата не е установена.

Прието е, че съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, договор, сключен в хипотезата на чл.42 ЗЗД - от лице, действало като представител, без да има представителна власт, не е нищожен поради липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, а недействителен по отношение на мнимо представлявания, който разполага с правата да го потвърди или да се позове на недействителността извънсъдебно или по съдебен ред.

Не е установено по делото до кой момент Липин е бил управител на ЕС, тъй като очевидно е извършена неговата смяна, доколкото ОС на ЕС от м. септември и свикано от друг управител. Това ОС изрично се е противопоставило на извършената цесия. Това противопоставяне е направено след извършеното потвърждение на цесията.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че е налице валидно потвърждение на цесията, което е извършено преди изричното противопоставяне на собствениците на ЕС чрез решението на ОС. Такова потвърждаване е възможно и при така нареченото органно представителство.

Съдът обаче е приел, че претенцията е неоснователна, тъй като на практика липсва решение на ОС на ЕС за вземането, такова, каквото е цедирано. Хипотезата е по-скоро аналогична на несъществуващо вземане. Би могъл да се обсъжда и въпросът, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение и съответно цедирането на вземането е извършено преди изтичане на срока за изпълнение от страна на етажните собственици на това задължение, съобразно последващото решение на ОС.

Независимо от изложените съображения съдът е приел, че може и служебно да се произнесе по нищожността на договора за цесия на друго основание, различно от заявеното от ответника, тъй като тя произтича от самия договор. Прехвърлено е вземане е с обща цена 14160, 03 лева за сумата 708 лева или на цена 24 пъти по ниска от стойността на вземането, съответно с лихвите. Сделката е нищожна на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави. Нарушени са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми (ТР 1/2010 г. на ОСТК на ВКС). Нарушение на така дефинираните „добри нрави“ е налице при нееквивалентност на престациите, в който случай, сключената сделка е нищожна. Като се е позовал на практика на ВКС съдът е приел, че добрите нрави са нарушени при такава нееквивалентност на престациите, която е изключително голяма. В конкретния случай съдът е отчел и това, че е цедирано вземане, което следва да бъде събрано, тоест необходими са усилия и разноски. Същевременно вземането е прехвърлено от В. Липин на дружество, собственост на неговата съпруга, срещу съсобственик в етажната собственост, който притежава, видно от представените по делото доказателства, множество обекти само в комплекса, в който е ситуирана тази ЕС /тоест и двете страни по договора са наясно, че събирането няма да представлява значителна трудност/. При тези данни и като се има предвид, че вземането е 24 пъти по-голямо от уговорената цена в договора за цесия /която очевидно няма да допринесе за попълване бюджета на ЕС/, то е налице очевидна нееквивалентност на престациите, което пък е явно нарушение на добрите нрави и води до нищожност на сделката. Затрудненията по реализиране на вземането при наличие на толкова обекти на собственост биха били незначителни.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „Въкейшън риал естейт“ Е. [населено място].

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Може ли въззивният съд в производство по иск за установяване на вземането на цесионера, предявен срещу длъжника по договора за цесия, да се произнесе относно нищожността на договора за цесия поради противоречие с добрите нрави /нееквивалентност на престациите/, без да е направено възражение от заинтересована страна и без да вземе предвид липсата на правен интерес на ответника, длъжник по договора за цесия, да отправя подобни възражения;

2. Може ли въззивният съд да сформира краен извод за нищожност на договор за цесия поради противоречие с добрите нрави /поради нееквивалентност на престациите/, без да е направено възражение от заинтересована страна и без да даде възможност на ищеца – кредитор, да изрази становище и да ангажира доказателства за обратното.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 60256 от 7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о., решение № 137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о., определение № 605 от 4.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4115/2022 г., III г. о., определение № 82 от 4.03.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 344/2022 г., III г. о., определение № 372 от 11.06.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 244/2015 г., I т. о. и решение № 90 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4406/2014 г., III г. о., а вторият въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по аргумент от ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС съдът трябвало с определение да даде възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства за действителността на договора за цесия.

Ответникът в производството „Б. М.“ Е. оспорва жалбата. Поддържа, че въззивното решение е в съответствие с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, затова не следва да се допуска касационното му обжалване. Освен това поддържа, че решението е правилно. Предмет на договора за цесия е вземане по решение на ОС на ЕС от 10/11.08.2020 г., което е отменено от съда. Освен това ответникът счита, че В. Липин не е разполагал с представителна власт да потвърждава договора за цесия и че датата на потвърждаването – 23.01.2021 г., е антидатирана.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл.422 ГПК, с две групи решаващи съображения: че след отмяна на решението на ОС на ЕС от 10/11.08.2020 г. цедираното вземане на етажната собственост срещу етажния собственик „Б. марше“ Е. не съществува и че договорът за цесия е нищожен поради противоречие с добрите нрави.

Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК се отнасят единствено до втората група съображения – за нищожност на договора за цесия. Дори да се приеме, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, според която длъжникът няма правен интерес да твърди нищожност на договора за цесия, тъй като той е трето лице за този договор и защото интересът му е защитен с извършеното уведомление, че следва да престира на новия кредитор /а оттук и съдът не може да въвежда служебно въпроса за нищожността на договора за цесия/, то касационното обжалване не може да се допусне, тъй като няма поставени въпроси по чл.280, ал.1 ГПК по първата група съображения за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК и следователно – няма как в резултат на допускане на касационното обжалване да се промени крайният резултат по делото.

В Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, е прието, че в производството по чл.422 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В съответствие с това разрешение въззивният съд е отчел настъпилата в хода на процеса отмяна на всички решения на ОС на ЕС от 10/11.08.2020 г. в производство по чл.40, ал.1 ЗУЕС, съгласно решение № 81 от 16.08.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на Несебърския районен съд, влязло в сила на 02.03.2022 г. Отменено е правното основание, от което е възникнало спорното вземане и следователно вземането не съществува. Отчетена е също така липсата на идентичност между отмененото решение на ОС на ЕС от 10/11.08.2020 г. за определяне на бюджета на етажната собственост за периода 01.07.2020 г. – 30.06.2021 г., на базата на който се определят вноските на отделните етажни собственици, и новото решение на ОС на ЕС от 14.01.2021 г., с което се приема бюджет на етажната собственост, но за друг период – 1.01.2021 г. – 31.12.2021 г. И най-накрая – отчетено е обстоятелството, че с ново решение на ОС на ЕС от 26/27.09.2021 г. ответникът „Б. М.“ Е. е освободен от заплащане на вноски към етажната собственост за поддържане на общите части със задна дата, считано от 2017 г., поради обстоятелството, че дружеството осигурява безплатното ползване на басейна от останалите етажни собственици. Всички тези обстоятелства, настъпили в хода на висящия процес по чл.422 ГПК и отчетени от въззивния съд, сочат на липса на вземане на етажната собственост, а оттам и на цесионера „Въкейшън риал естейт“ Е., срещу „Б. марше“ Е. за поддръжка на общите части на етажната собственост. Именно това са решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК, които са съобразени с тълкувателната практика на ВКС и към които няма поставен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Затова допускането на касационно обжалване по втората група мотиви, свързани с нищожността на договора за цесия, няма да доведе до промяна на резултата по делото и съответно не следва да се допуска касационно обжалване по тях.

При този изход на делото на ответника „Б. М.“ Е. следва да бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 3500 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие, приложен на стр.26 от настоящото дело.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,