Определение № 3779 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2253/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение №247 от 16.01.2023г., постановено по гр. дело №20221100505872 по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20198696 от 14.10.2021 г., постановено по гр. д. №49477/2019 г. на Софийски районен съд в частта, с която общината е осъдена да плати на С. Р. Б., с ЕГН [ЕГН], сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди- под формата на болки и страдания от телесни увреждания (закрита фрактура на ляв горен крайник) и сумата 1 428 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, претърпени в резултат на падане на 08.03.2019г., след спъване в гранитен елемент (тип антипаркинг елемент гранит 40/30/20) на кръстовището на [улица]и ул. ....... в [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането- 08.03.2019г., до окончателното плащане на сумата, както и сумата от 800 лв., представляваща възнаграждение за адвокат за осъществена защита пред СГС.

Касаторът счита, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно е оценил всички доказателства и доводи по делото, в резултат на което е достигнал до погрешни правни изводи. Излага, че по делото не се установява увреждането на ищцата да е станало по посочения в исковата молба начин и на посоченото от ищцата място на инцидента. Счита, че механизмът на увреждането и мястото на инцидента са останали недоказани по делото с надлежни доказателства и доказателствени средства. Излага също, че посочените гранитни елементи на улицата, на които се е спънала ищцата, са поставени именно с ограничителна и обезопасителна цел. Твърди, че е останало неизяснено въз основа на какви данни въззивният съд е приел, че инцидентът е станал на кръстовището на посочените улици „Г. И.“ и „6-и септември“ доколкото липсват преки очевидци. За да достигне до този извод, съдът се е доверил на свидетелката, която обаче не е разказала свои лични и преки впечатления, тъй като не е присъствала на падането, а такива, придобити от разказа на ищцата. Според касатора само на това основание следва да се приеме неправилност и необоснованост на съдебното решение, доколкото механизмът на увреждането е останал изцяло недоказан, поради което недоказано е и наличието на причинно-следствена връзка с настъпилите вреди. Счита за неправилен и извода на съда, че не е налице съпричиняване, тъй като нормалното и безопасно придвижване е задължение на самия пешеходец, а ищцата не е отделила нужното внимание при своето придвижване, поради което е допринесла за настъпване на инцидента, респ. носи вина за претърпените от нея вреди. Доколкото Столична община е изпълнила своите задължения по закон, предприемайки необходимото за обезопасяване на трамвайното трасе, то понесените вреди се дължат изцяло на невниманието на ищцата. В условията на евентуалност, счита, че е налице съпричиняване от ищцата, която е допринесла с поведението си за настъпването им, поради което размерът на претенцията следва да бъде намален по справедливост поради съпричиняване на вредоносния резултат от самата пострадала. На следващо място касаторът твърди, че в обжалваното съдебно решение не са обсъдени обективно доказателствата по делото, нито направените от него възражения, което обосновава извод за постановено неправилно и необосновано решение. Счита също, че присъденото обезщетение по чл. 52 от ЗЗД е силно и необосновано завишено, като не е съобразено със степента и продължителността на увреждането, както и принципа за недопускане обогатяване на пострадалия. Излага, че в резултат на това съществено процесуално нарушение, решението по гр. дело № 20221100505872 по описа на СГС е постановено при неправилно приложение на материалния закон, което съставлява касационно основание по чл.281, т.З от ГПК. Предвид което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Носи ли ищецът доказателствена тежест да установи механизма на увреждането и мястото, на което е настъпил инцидентът?

2. С какви доказателствени средства е допустимо да стане доказването на тези обстоятелства - механизъм и място, на което е настъпил инцидентът?

3. Допустимо ли е искът да се приеме за доказан само въз основа на твърденията в исковата молба?

4. Допустимо ли е да се вземат предвид показанията на свидетел, който не е пряк очевидец на случилото се, а преразказва твърденията на пострадалото лице?

5. Обосновано ли е съдебното решение, ако почива единствено на твърденията на ищеца в исковата молба относно механизма на настъпилото увреждане?

По тези въпроси счита, че съдът неправилно е оценил всички доказателства и доводи по делото, в резултат на което е достигнал до погрешни правни изводи, прилагайки разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в противоречие с Решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? По този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; с решение № 228/01.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г. на I Г.О и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК: Решение № 142/20.06.2017 г. на IV г. о. по гр. д № 3673/2016 г; Решение № 261/05.06.2015 г на I т. о. по т. д № 2857/2013 г; Решение № 160/16.12.2020 г. на II т. о. по т. д № 2156/2019 г.

7. В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението? По този въпрос се твърди, че като не е извършил оценка на обстоятелствата, обуславящи вредите, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по Решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г., ТК, I ТО, на ВКС, а непосочвайки критериите за определяне на обезщетението, въззивният съд несправедливо го е завишил в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като е нарушил разрешенията, съдържащи се в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. по гр. д. № 2/1968 г., Решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г., ГК, IV гражданско отделение на ВКС и Решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр. д. 1740/2010 г., ГК, IV гр. отделение на ВКС.

8. Правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? По този въпрос се твърди, че при определяне размера на дължимото обезщетение за възмездяване причинените от инцидента вреди, СГС не е съобразил в достатъчна степен задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., като постановеното от него решение е в противоречие на Решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г., ГК, IV гражданско отделение на ВКС, ТР на ВКС № 1/2000 от 04.01.2001 и ТР на ВКС № 1/2013 от 09.12.2013 г.

Ответникът по жалбата – С. Р. Б. не е депозирала писмен отговор в предоставения и срок.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба против решението в частта му, с която е уважен предявеният иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв. /размерът на претендираното обезщетение е 15 000 лв. /, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Касационната жалба срещу въззивното решение касаещо произнасянето по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди/, следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд по иск с цена 1 428 лв. Доколкото този иск е с цена под 5 000 лв., то съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението в тази част не подлежи на касационно обжалване.

За да се произнесе по допустимата част на касационната жалба, съдът съобрази следното:

Производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 вр. Чл. 45 ЗЗД.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., въззивният съд е направил собствен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който е развил мотиви за частичната основателност на предявения иск. Приел е за установено от фактическа страна, че на процесната дата- 08.03.2019г около 9.00 часа сутринта ищцата докато се е движела пеша по [улица]в [населено място], в посока от пл. “С.” около кръстовището с ул. .... се е спънала в намиращите се на тротоара ограничителни бетонни елементи, в следствие на което е паднала, и е получила фрактура на лявата ръка в областта около китката. Тези факти са приети за установени въз основа на показанията на свидетелката Ф. Б. –майка на ищцата, и съжителстваща с нея. Свидетелката е изложила, че на същата дата около 9 часа ищцата отишла да купи цветя на площад “С.”, но като се прибрала била пребледняла и държала лявата си ръката. Обяснила, че вървейки по [улица], в посока от площад “С.”, на кръстовището с ул. ......, тъй като имало много хора и поставени на тротоара цветя, отстъпила в дясно и се спънала в поставените ограничителни гранитни блокчета, които били с цвят, подобен на този на тротоара. Ръката на ищцата била подута, поради което тя отишла до Пирогов. Като се върнала към два и нещо след обед, ръката била гипсирана, но лекарят ѝ бил казал, че трябва да се направи операция. След заплащането на сумата от 1400 лв., няколко дни по-късно била направена операция и поставен гипс, който бил свален след около месец, а след това ищцата започнала рехабилитация. През този период тя можела да се обслужвала само с една ръка и с помощта на свидетелката /която към онзи момент била на 88 г./. Преди инцидента ищцата ходела на работа, но след болничните продължили около 2 месеца, не могла да се върне там.

Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза, възприета за компетентно изготвена, е прието за установено, че при инцидента на 08.03.2019 г. ищцата е получила “Счупване на лъчевата кост на лявата предмишница, в долната част (в областта на китката)”, като посоченото увреждане е довело до трайно затруднение на движението на левия горен крайник за срок повече от 30 дни. При първоначалния преглед на ищцата е направена закрита репозиция и е направена гипсова имобилизация, а на 12.03.2019г. е извършена операция за поставяне на метална остеосинтеза и запълване на костния дефект. Полученото травматично увреждане се дължи на удар с или върху твърд тъп предмет и е получено при падане и подпиране на лявата длан. Възстановителният период е около 2,5- 3 месеца, като в повечето случаи остават затруднение в движението, намалена мускулна маса и болки при влошаване на времето. През този период ищцата е изпитвала болки, имала е затруднение в ежедневното си обслужване, имала е нужда от чужда помощ.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Изложени са мотиви, че съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината. Тази дейност съгласно § 1, т. 14 от ДР на ЗП касае осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Неизпълнението на това законово задължение от общината, чиято собственост е пътят и прилежащият му тротоар, е предпоставка за ангажиране на нейната отговорност за настъпили вследствие на това неизпълнение вреди. В случая се касае за поставяне на елементи – бетонови ограничители, които целят осигуряването на безопасното преминаване на пешеходци, като индикират границата на тротоара и по този начин възпрепятстват или поне намаляват вероятността от неусетно навлизане в участък, в който се движат трамваи. Съдът е посочил, че макар и формално тези ограничители да отговарят на техническите изисквания, в процеса на тяхната експлоатация проличават недостатъци, които крият рискове от увреждане на преминаващите в този участък граждани. Изложени са мотиви, че поставянето на тези технически елементи от пътната инфраструктура, криещи реална опасност от увреда, е деяние – както действие – поставянето, така и бездействие – непремахването, което обуславя ангажиране на отговорността на ответника по иска.

Съобразявайки момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната към този период, възрастта на пострадалия, конкретните увреждания, получени от ищеца, последвалите след травмата усложнения, наложили хирургична интервенция, лечение и възстановителен период, продължили повече от месец, през който ищецът е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения и неудобства в ежедневното си обслужване; необходимостта от прием на болкоуспокояващи медикаменти, както и необходимостта от рехабилитация и трайното затруднение на функцията на крайника за продължителен период, въззивният съд е приел, че сумата от 10 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди. За неоснователно е счетено направеното от ответника възражение за съпричиняване. Съдът е приел, че за да е налице съпричиняване пострадалият следва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване. Посочил е, че задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. В случая поставените бетонови ограничители създават пречки относно свободното придвижване и риск от увреда на хората, а от своя страна ищецът е положил в достатъчна степен дължимата грижа към себе си, за да се самосъхрани, като се е придвижвала по тротоара.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните съображения:

Поставените от касатора от първи до пети въпрос относно доказателствената тежест и начина, по който ищецът следва да установи мястото и механизма на настъпване на увреждането, са във връзка с приложението на чл.154 ГПК и са от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи задължението на ищеца да установи фактите, на които основава своите искания. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие.

Изводът за доказаност на настъпването на увреждането не е направен в противоречие с практиката на ВКС, според която / решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о./ ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата, която по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира. Когато при изпълнението на една работа са причинени вреди, не е необходимо да бъде установена личността на изпълнителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата / решение № 32 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д.№ 2269/2014 г., IV г. о./. В съответствие с тази практика, въззивният съд е достигнал до извод за основателност на иска, приемайки, че ответната страна, като собственик на пътя и прилежащия му тротоар, има задължението за поддържането на тротоарите, което включва и осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение. П. поведение се изразява в действие - поставянето на бетонни ограничители с остри ръбове и ниска височина, създаващи риск от увреждания за преминаващите граждани, както и бездействие- непремахването на тези ограничители. Прието е и наличие на причинна връзка между това поведение на ответника и претърпените от ищеца вреди, като е посочено, че ответната община е отговорна за вредите, причинени от служителите и когато не е установено кои конкретно са тези служители, като вината на последните се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД. От своя страна, ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил чрез пълно и главно доказване времето, мястото и начина на настъпване на травмата. Липсата на показания на преки очевидци на инцидента не разколебава горния извод, тъй като тези обстоятелства се установяват от съвкупния анализ на събраните доказателства – изложеното от свидетелката Б. напълно съответства на медицинската документация, изготвена непосредствено след инцидента, както и на заключението на СМЕ. Обжалваното решение не е основано само на твърденията, изложени в исковата молба, каквото е възражението на касатора. Въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК е обсъдил подробно и всестранно събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в резултат на което е достигнал до извод за основателност на предявения иск. Следователно, въззивният съд не е допуснал това твърдяно от касатора процесуално нарушение. Разрешенията му по първите пет въпроса напълно съответстват на практиката на ВКС, поради което по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

По въпроса /шести/ относно задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, както и доводите на страните и доказателствата по делото, е налице утвърдена непротиворечива практика на ВКС, включително задължителна такава, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Обжалваното решение напълно съответства на разясненията, съдържащи се в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, тъй като след самостоятелната преценка на събраните доказателства, въззивният съд е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Не е потвърдил фактическите и правните констатации на първата инстанция, а след като е извършил анализ на доказателствата, е изложил собствени мотиви, достигайки до свое собствено решение по отношение на иска. Доколкото съдът е обсъдил и се е произнесъл по всички своевременно заявени възражения на ответника – и за наличието на съпричиняване, и за спазване на критериите за справедливост при определяне на обезщетението, то обжалваното решение е постановено в съответствие с тази практика, поради което цитираното от касатора решение по [населено място] № 1060/2014 г. на I г. о. не е приложимо в случая.

Седмият и осмият въпрос касаят оценката на обстоятелствата, обуславящи вредите и определянето на обезщетение при правилно приложение на законовоустановения критерий за справедливост. Те са по приложението на чл. 52 ЗЗД и същите са от обуславящо значение за изводите на съда относно определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие с приетото от съда с ППВС №4/1968г., според разясненията в което, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая, съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, настъпилите усложнения, продължителността на възстановителния период и търпените през него неудобства. Т. е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив- изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. След като е обсъдил вредите, съдът е направил извод за всички негативни последици, и е извършил преценка за справедливия размер на обезщетението с оглед всички релевантни критерии. Липсва противоречие на възприетите от въззивния съд обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението и с цитираните от касатора решения на ВКС, в които също при определяне справедливия размер на дължимото се обезщетение, са приложени постановките на ППВС № 4/1968 г. поради което по този въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, ответницата има право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, нито са представени доказателства за техния размер, то съдът не присъжда разноски.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение