Определение № 50878 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2861/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. К. И. и С. И. К., чрез адв. В. И. – САК, срещу въззивното решение № 10541 от 21.10.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4815/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 840 от 06.02.2019 г., постановено по гр. д. № 12407/2012 г. на Софийски градски съд и като краен резултат са отхвърлени предявените от Б. К. И., В. И. Ц. и С. И. К.: 1/ иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЗД против М. А. Г. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, последица от осъществен на 13.09.2007 г. от Г. като ЧСИ, въвод във владение над част от имот, владян преди въвода от съпрузите Б. и И. И. (вторият починал по време на първоинстанционното производство и заместен от наследниците си), отменен като незаконосъобразен със съдебно решение по ч.гр.д. № 4075/07 г. на СГС, които вреди са подробно описани по пера в диспозитива на решението; 2/ иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД против Славейка Т. А. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, нанесени след осъществен на 13.09.2007 г. въвод във владение над част от имот, владян преди въвода от съпрузите Б. и И. И. (вторият починал по време на първоинстанционното производство и заместен от наследниците си), които вреди са подробно описани по пера в диспозитива на решението. Касаторът счита, че въззивното решение е нищожно, постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК. Поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. „САС могъл и постановил ли е валиден, а не нищожен акт – както всъщност е в случая, щом не се е подчинил на закона, изискващ от него подчинението – основополагащия материалноправен свръхимператив на чл. 117, ал. 2, изр. 2 КРБ? И не го ли е направил пак – неподчинението, като не е спазил материалноправен императив на чл. 53 ЗЗД?“; 2. „Щом САС не се е подчинил на чл. 53 ЗЗД, не го ли е погазил с това материалноправната страна на конституционния свръхимператив на чл. 56 от КРБ като гаранция срещу произвол правото на защита, с неспазването на който този съд го е отнел на ищците?“ – по двата въпроса се твърди противоречие с Решение №107/56 г. на ОСГК на ВС. В останалата част от изложението касаторът твърди, че въззивното решение е необосновано и противоречи на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и на ППВС №1/1953 г. Ответницата по касационната жалба М. А. Г.-Д. в отговор на същата, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, нито същото се явява нищожно или очевидно неправилно. Ответницата по касационната жалба Славейка Т. А. не е взела становище по нея. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените основания за касационно обжалване и по допускане на обжалването намира следното: Предявени са при условията на солидарност искове срещу М. А. Г. и Славейка Т. А. за обезщетение за имуществени вреди с правно основание чл.45 ЗЗД. Въззивният съд е оставил исковата молба без движение, тъй като е установил, че в нея се твърди всяка от ответниците да е извършила различен деликт – М. Г. е извършила незаконосъобразен въвод във владение върху част от имота, а Славейка А. е разрушила и/или повредила недвижимо и движимо имущество на ищците след осъществения в нейна полза въвод в частта от имота, спрямо която е липсвал изпълнителен титул. Съдът е указал претенциите да се предявят в условията на разделност, като се конкретизират вредите от всеки един деликт. В отговор ищците са конкретизирали имуществените си претенции в 42 точки, като изрично са заявили, че отговорността на ответниците е солидарна и претендират от всяка от тях обезщетение за всички описани вреди. От фактическа страна е установено, че Славейка А. е предявила владелчески иск срещу съпрузите Б. и И. И., като с влязло в сила решение на СРС, постановено по гр.д. № 10852/2000 г. частично е уважен искът с правно основание чл. 108 ЗС. На 13.09.2007 г. М. Г. като частен съдебен изпълнител е осъществила въвод във владение на А. над целия имот, а не само върху онази част от него, за която е имало валиден изпълнителен титул. От протоколи от 03.10.2007 г., 04.10.2007 г., 05.10.2007 г. и 18.10.2007 г. се установява, че ЧСИ е съдействал на длъжниците за изнасяне на движими вещи от имота. Поради частна жалба срещу действията на съдебния изпълнител с решение по ч.гр.д. № 4075/07 г. СГС е отменил като незаконосъобразен осъществения въвод във владение. По делото са разпитани свидетели за установяване общите характеристики и вида на сградите, намиращи се в имота, и за разрушаването на основна постройка от 35-40 кв.м. и помощните постройки. Първоинстанционният съд е приел съдебно-оценителна експертиза за стойността на тухлената сграда, телената ограда, орехови и черничево дърво. Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за реализиране на солидарна отговорност на ответниците. М. Г. като ЧСИ не може да отговаря за вреди, настъпили от действия на въведената във владение, поради което искът срещу нея е отхвърлен. Въззивният състав също така е приел още, че не се доказва именно Славейка А. или лица, на които тя е възложила изпълнение на работа, да са нанесли вреди в частта от имота, от която ищците не са отстранени от владение, нито кога е моментът на заявените деликтни действия. Съдът е посочил, че е житейски нелогично всички изброени в уточнителната молба мебели да се вместят в сграда от 38,63 кв.м., както и всички посочени плодни дръвчета, розови храсти, цветя и асмалък да се разположат в дворно място с квадратура 165 кв.м. Съдебният състав е счел, че са претендирани множество разходи на ищците за един и същ времеви момент, което прави твърденията за вложенията нереалистични предвид нормирането на трудовите им доходи. Освен това е посочил, че изявленията на ищците не съответстват на свидетелските показания и протоколите от изпълнителното дело, че на И. е бил предоставен достъп до имота, за да изнесат движимите вещи от него и те са направили това. С тези съображения въззивният съд е приел исковете за неоснователни. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от цитираното ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. В случая, с поставените два въпроса в изложението касаторите всъщност многократно възпроизвеждат твърденията си за допуснати от въззивния съд материални и процесуални нарушения и нарушение на чл. 53 от Конституцията. Въпросите не обуславят решаващите изводи на съда за отхвърляне на предявените искове поради неосъществяване на всички елементи от съответния деликтен състав за всяка от ответниците. Те се отнасят към материалната и процесуална законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право, при специфичните за спора факти, което предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение въз основа на последните, а не до тълкуването на съответни разпоредби, с цел установяване на съдържащите се в тях правни норми и при приложението на които в обжалваното въззивно решение е дадено разрешение в противоречие с тълкувателни решения на ВКС, постановления на Пленума на ВС или решения на ВКС. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. При това положение, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т. 1. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено в писмен вид, в пределите на правораздавателната власт на съда и от надлежен състав, подписано е и изразява ясно волята на съда, постановено е по редовна искова молба (след като са изпълнени указанията за отстраняване на нередовностите й). Решението не е и очевидно неправилно. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.