Определение № 575 от 13.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „ЩРАБАГ“ЕАД срещу решение № 2182/25.09.2019г. по т.д. № 292/2019г. на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 2289 /15.11.2018г. по т.д. № 6723/2016г. на СГС касаторът е осъден да заплати на „Си Ен Джи Екогаз“АД сумата от 60 694,36лв., представляваща неустойка по чл.7.3, ал.1 от договор за доставка на компресиран природен газ № ДКПГ-279/01.04.2013г., дължима за периода м.IV.2013г. – м. XII.2015г. вкл., по иск с правно осн. чл.92 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея от 02.09.2016г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Навеждат се при условията на евентуалност оплаквания за неправилност на решението на САС, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и същото е необосновано. Излагат се доводи, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Си Ен Джи Екогаз“АД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор от 01.04.2013 г. за доставка на компресиран природен газ, който след изтичането на първоначално уговорения 1-годишен срок е продължен за целия процесен период, съобразно механизма, уговорен в клаузата на чл.10.3 чрез посочените в нея конклудентни действия - продължилата и след това доставка на суровината и приемането ѝ от купувача. Счел е, че предмет на делото е претенцията на „Си Ен Джи Екогаз“АД за заплащане на мораторната неустойка по чл. 7.3, ал.1 от договора, уговорена при неприемане на договореното по спецификация (приложение І) минимално годишно количество компресиран природен газ, установено с годишния акт по чл.6.1, в размер на 10 % от стойността на договореното, но неприето количество. След преценка позицията на всяка страна и установеното от събраните писмени доказателства и от заключенията на съдебно-счетоводната и съдебно- техническата експертиза, решаващият съд е заключил, че минималното количество компресиран природен газ, съгласно приложение № І към договора, което касаторът е следвало да изкупи (да заяви за доставка и да приеме) в срока на действие на договора, възлиза на 1 407,00 куб.м., на стойност 1 253 590,37 лв., както и че действително доставеното и прието такова е в размер на 760,256 куб.м. на стойност 646 646,79 лв., като разликата възлиза на 646,744 куб.м., чиято стойност е 606 943,58 лв. Размерът на неустойката по чл.7.3, ал.1 от договора от 10% върху тази сума възлиза на 60 694,36 лв. Въззивният съд е дал различно от първоинстанционния съд тълкуване на чл.7.3, ал.1 от процесния договор. За установяване действителната воля на страните относно приложното поле на неустоечната клауза на чл. 7.3, ал.1, е отчел, че съгласно чл. 5.4 от договора страните са се задължили до 20-то число на предходния месец, да изготвят месечен график за доставка на природен газ през следващия месец. В клаузата на чл.5.2 е уговорено задължение на купувача да потвърждава всяка отделна доставка по графика не по-късно от 24 часа преди изтичане на срока, фиксиран в подписания между страните график, като в случай, че заявката не бъде потвърдена в този срок, доставка не се извършва. Направен е извод, че всяка отделна доставка се осъществява само след предварително съгласие на купувача да приеме съответното количество природен газ, дадено за всяка отделна доставка поотделно. Потвърждаването на заявката представлява изрично изразена готовност на купувача да приеме конкретната доставка на съответното количество компресиран природен газ, без което продавачът не може да пристъпи към изпълнение, т.е. инициативата за стартиране изпълнението на всяка отделна доставка принадлежи на купувача. Ето защо, под неприемане на договореното по спецификацията- приложение I минимално годишно количество, по смисъла на чл.7.3, ал.1 от договора следва да се разбира такова количество в рамките на минимално уговорения годишен обем, което чрез механизма на заявяване и потвърждаване на отделните доставки, купувачът не е заявил за конкретна доставка или не е потвърдил доставката на това количество, респ. не е изразил готовност да я приеме. Неустойката се дължи за неизпълнение на задължението за заявяване, респ. приемане на сумарно уговореното минимално годишно количество, а не за неприемане на отделна месечна доставка или доставки, защото към момента на извършване на всяка една от тях все още не е известно какво количество газ купувачът ще потвърди за доставка до изтичане на съответния едногодишен период, което се установява едва с акта по чл.6.1 от договора след изтичане на срока. Ето защо е намерен за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че касаторът не дължи неустойката по т. 7.3, ал.1 тъй като по делото не е установено той да е отказал да приеме доставено му от ищеца количество газ. Неприемане на уговорената престация е налице не само когато кредиторът не приеме предложеното му изпълнение, след като длъжникът вече е предприел действия по него (в случая, след като е транспортирал съответното количество газ до местоизпълнението - прекъснато изпълнение), но и когато не е заявил готовност да го приеме, ако съгласно уговореното е следвало да направи изрично волеизявление за това като потестативно условие длъжникът да пристъпи към изпълнение - да заяви или да потвърди всяка отделна доставка, съобразно спецификацията и месечния график. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване по следни правни въпроси: 1/Ограничен ли е въззивният съд от посочените във въззивната жалба оплаквания при преценка правилността на първоинстанционното решение?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди становищата на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност? Позовава се на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради разрешаването на правните въпроси от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС - по първи въпрос и в ПП № 7/1965г. на ВС, ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС – по втори въпрос и в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в Решение № 76/10.08.2016г. по т.д. № 729/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 172/10.04.2017г. по т.д. № 2312/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 138/05.10.2016г. по т.д. № 2355/2015г. и др. – по първи въпрос и по втори въпрос в Решение № 382/21.01.2016г. по гр.д. № 2056/2015г. на ВКС, IV г.о. По наведеното основание на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за недопустимост на въззивното решение: Не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради соченото от касатора основание – произнасяне по непредявен иск. Предметът на иска се определя от наведените твърдения в исковата молба, очертаващи основанието за възникване на спорното право, и отправеното към съда искане. Видно от исковата молба в настоящия случай ищецът изрично е посочил, че претендира от ответника заплащане на неустойка по чл.7.3, ал.1 от процесния договор, която счита за дължима, поради неизпълнение на поетия от купувача ангажимент да достигне минимално определените за съответната година количества /по приложение I към договора/ от процесната стока, като процесното количество не е поискано и не е получено по време на действие на договора. По така предявения иск се е произнесъл и въззивния съд. Оплакванията на касатора по съществото си касаят начина, по който въззивният съд е тълкувал съдържанието на сочената клауза от договора, т.е. преценката на съда по съществото на спора. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По отношение на поставените два процесуалноправни въпроси е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но не е изпълнено изискването за осъществяване на соченото от касатора допълнително основние по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираната от касатора по първи въпрос съдебна практика на ВКС е прието, че правомощията на въззивната инстанция по чл. 269, изр. 2 ГПК включват служебна проверка да се извършва само за валидността и допустимостта в обжалваната част на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е органичен от посоченото в жалбата, освен ако се касае за приложение на императивна материалноправна норма, което съдът може да констатира при проверка правилността на решението и служебно да приложи същата, и когато се касае за дължима защита на правата на някои частноправни субекти и в защита на друг, публичен интерес. Въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, че е погрешно установен релевантен за делото факт. Касаторът обосновава наличието на противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС с довод, че САС не се е произнесъл по единственото оплакване във въззивната жалба, а извън него е дал тълкуване на договорната клауза за неустойка, различно от първоинстанциония съд, което е обусловило и крайния изход от правния спор. Настоящият състав на ВКС счита, че не е налице противоречие между обжалваното решение и съдебната практика на ВКС. Във въззивната жалба въззивникът е изложил оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, тъй като още със сключване на договора купувачът е заявил за доставка определено количество компресиран природен газ, а дружеството-продавач се е задължило да ги достави. Съответно твърдението на въззивника е, че е било договорено, „че ответното дружество ще търпи санкции, а ако е заявило, но не е усвои /не получи/ заявеното количество компресиран природен газ“. На тези доводи във въззивната жалба САС е отговорил като е дал, като втора по ред инстанция по съществото на спора, собствено тълкуване на спорната клауза по чл.7.3, ал.1 от договора и е счел, че първоначално „заявеното” количество е това по спецификация-приложение I, което количество касаторът е поел задължение да достигне чрез отделни заявки в рамките на съответната година от действие на договора. Следователно САС се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба. Вторият въпрос е поставен от касатора в контекста на довод за необсъждане на направено от него възражение в отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба за преустановяване действието на процесния договор през 2015г.; за липса на неприети от касатора количества компресиран природен газ за целия период 2013г.-2015г., а неустойката е именно за неприемане на компресиран природен газ; за предвидено по договора съставяне на график за доставки, които купувачът следва да потвърди до 24 ч преди изтичане на срока на отделната доставка. САС се е произнесъл относно периода на действие на договора, като е приел, че са изпълнени условията по чл.10.3 от него относно договореното от страните продължаване на действието му при извършване на определени конклудентни действия. Изрично въззивната инстанция е изложила доводи относно тълкуване на предвиденото в чл.7.3, ал.1 от договора „неприемане” на договорената престация, като в тази връзка се е спряла подборно на значението на изготвените месечни графици и на предварителното съгласие на купувача да приеме съответното количество компресиран природен газ, дадено за всяка отделна доставка. Следователно САС не се е отклонил от задължителата съдебна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 7/1965г.,ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и множество служебно известни на състава решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение №212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. и Решение №63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., съобразно която, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си на осн. чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд по спорните въпроси е свързано с конкретни негови оплаквания за необоснованост и за допуснати съществени процесуални нарушения, които представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, а не правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска по касационната жалба на „ЩРАБАГ”ЕАД. В полза на ответника „Си Ен Джи Екогаз“АД се дължи заплащане на сторените разноски за подадения от него отговор на касационната жалба в размер на 2 350лв. за изплатено адвокатско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,