Определение № 39 от 17.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 890/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на пълномощника на „ДП”Ръководство на въздушно движение”-гр. София срещу определение №187/20.09.2011 г. по ч.т.д. 760/2011 на ВКС, 2 ро т.о. на ТК, с което е оставена без разглеждане касационна жалба на същия жалбоподател срещу въззивно решение №2083 от 13.04.2011 г. на СГС по в.гр.д. № 1723/2011 г.. Ответникът по частната жалба изразява становище, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС, ТК се е позовал на обстоятелството, че частната касационна жалба е подадена при действието на чл.280 ал.2 от ГПК,в редакцията и в ДВ бр.100/21.12.2010 г. и в сила от тази дата, от която следва, че не подлежат на касационно обжалване решенията на съда по търговски дела с цена на иска под 10 000 лева. Ето защо при цена на иска в размер на 8 167,83 лева решението по спора не подлежи на касационно обжалване. В частната жалба пред настоящия състав на ВКС, ТК, ІІ т.о. се навежда доводът, че спорът между страните е по договор за наем, сключен между „ДП”Ръководство на въздушно движение”-гр. София и [фирма] и следователно не е търговски спор, тъй като се основава на граждански договор за наем и не е свързан с упражняването на търговската дейност на страните по него. Тези твърдения в частната жалба се опровергават от две обстоятелства:наемодателят по договора за наем е търговско дружество, т.е. търговец, наемателят е държавно предприятие по чл. 61 от ТЗ, а предметът е площ в административна сграда на Летище София. Следователно налице е изпълнение на фактическия състав на чл.286 ал.1 от ТЗ, тъй като сделката е между търговци/ДП и АД/ и е свързана с упражняваното занятие/което не означава да е в осъществяване пряко на конкретния предмет на дейност вписан в търговския регистър/, тъй като представлява част от административна сграда, т.е. предназначена е за офиси и други помещения обезпечаващи основната дейност на търговеца-наемател. Ето защо, доколкото, споровете във връзка с изпълнението на търговска сделка са търговски /чл.365 ал.1, т.1 от ГПК/, то обжалваното определение се явява законосъобразно и следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение