Определение № 1668 от 30.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2793/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. Д., А. Д. Д. и П. Д. Д., подадена чрез процесуален представител адв.П. К., против решение №974/16.09.2024г. по в.гр.д.№1239/23г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №№262519/27.07.22г. по гр.д.№11050/18г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от тях срещу ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД искове с правно основание чл.432 КЗ – за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на техния съпруг и баща Д. А. Д., настъпила в резултат на ПТП на 16.12.2017г. за сумата над 120 000 лв. до 200 000 лв. за ищцата П. Д. и за сумите над 96 000 лв. до 180 000 лв. за всеки от ищците А. Д. и П. Д.. В касационната си жалба ищците излагат доводи за неправилност,поради процесуални нарушения и материална незаконосъобразност, както и за необоснованост на изводите на апелативния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението и степента на съпричиняване. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковете до посочените размери с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА. В съдържащото се в касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК в обосноваване приложимост на общото основание за достъп касаторите формулират следните въпроси, по които искат касационната инстанция да се произнесе: 1. Представлява ли размерът на средната /минималната/ работна заплата в България критерий от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с оглед характера и териториалното покритие на полицата на целия Европейски съюз, което изключва възможността обезщетението да може да се обвързва с минимална работна заплата в конкретна държава от ЕС, респ. в България?; 2. В случай на необходимост за обвързване на обезщетението с размера на средната /МРЗ не следва ли да е необходимо съдът да анализира икономическата реалност като цяло на територията на ЕС, поради еднаквост на застрахователното покритие?; 3. Представлява ли размерът на средната /минималната/ работна заплата изобщо един от критериите, които следва да се съобразят при определянето на размера на обезщетението по претенция за компенсация на неимуществени вреди от застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?; 4. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и може ли размерът на обезщетение за морални вреди да се обоснове със съобразяване размера на средната /минималната/ работна заплата 2017г.?; 5. Прилагането на критерий икономически условия в страната за конкретна година, без да се сочат характеристики и особености на тези условия и при пълно игнориране на лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилно приложение на принципа на справедливост? Поддържа се от касаторите,че по тези въпроси при постановяването на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №4/68г. и решения по т.д.№299/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№795/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1154/13г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3040/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№916/11г. на І т.о. на ВКС и т.д.№486/2012г. на ІІ т.о. на ВКС. С твърдения,че въззивният съд неправилно е приложил принципа на справедливост, като е допуснал пълно отклонение от разрешенията, дадени в същата практика на ВС и ВКС, както и в решенията по т.д.№2998/2013г. на І т.о. на ВКС, т.д.№1948/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д. № 708/2009г. на II т.о. на ВКС, т.д. № 2974/2013г. на II т.о. на ВКС, т.д.№14/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1002/2017г. на І т.о. на ВКС, т.д.№566/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д. №1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№676/10г. на ІІ т.о. на ВКС,касаторите формулират въпросите: 6. Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 7. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 8. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.?;9. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене, че ищците са загубили съпруг и баща, без анализ на значението на тази загуба, при съобразяване на всички конкретни обстоятелства, при което очевидно липсва позоваване на събраните по делото доказателства задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост?; 10. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?; 11. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?; 12. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2017г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?; 13. Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2017г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите предходни години?; 14. Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 40-50% по- нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия, освен ако към 2020г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива?. Във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, касаеща съпричиняването, касаторите формулират като обуславящи крайния изход на спора, но разрешени, според тях, от въззивния съд отново в противоречие с практиката на ВКС, въпросите: 15. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 16. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?; 17. При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?;18. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпването на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици? /противоречие с решенията по т.д.№60341/2016г. на І г.о. на ВКС, т.д.№35/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1858/2013г. на І т.о. на ВКС, гр.д.№ 53091/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС, т.д.№525/2008г. на ІІ т.о. на ВКСт.д.№977/2010г. на ІІ т.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД не се е ангажирал със становище по нея. Върховен касационен съд, Търговска колегия Второ отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Софийски апелативен съд е направил констатация,че първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила в осъдителните му части, с които ЗАД „ДаллБогг Живот и здраве“ АД е осъдено да заплати на ищцата П. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. и на синовете й - ищците А. и П. Д. в размер на по 50 000 лв., от което е заключил,че основанието на предявените искове /в т.ч.,че е извършено противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това деяние е причинило вреди на ищците, както и че е налице причинна връзка между вредите и противоправното деяние/ е установено със сила на пресъдено нещо. Като е съобразил наведените във въззивната жалба на ищците оплаквания, съдът е определил като спорни пред въззивната инстанция въпросите за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и за основателността на възражението за съпричиняване от страна на починалия за настъпването на вредоносния резултат. Приел е,че претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща са установени от показанията на допуснатите и разпитани пред двете инстанции свидетели, според които тримата ищци, починалият и неговата майка са живеели заедно в едно домакинство, синовете не били женени и към момента все още не са; семейството живеело в разбирателство, всички си помагали един на друг,бащата учел синовете си на занаят; починалият работел, имал златни ръце, никога не се оплаквал от здравословни проблеми, бил много добър човек и се грижел за семейството си; отношенията между съпрузите били прекрасни; смъртта на Д. Д. била шок за цялото семейство и променила всички - станали по-затворени, тъжни, спрели да общуват с хората и все още не могат да преодолеят загубата му; тъй като за семейството преимуществено се грижел съпругът й, ищцата приела много тежко смъртта му и животът й се променил – не изпитвала щастие и трудно се справяла без него; след загубата на баща им, А. прекъснал висшето си образование, а П. отложил един семестър от своето следване. Въззивният състав е кредитирал изцяло тези свидетелски показания като пресъздаващи преки и непосредствени впечатления от взаимоотношенията между починалия и неговите родственици, приемайки ги за достоверни и житейски логични, без вътрешни противоречия. Посочил е,че за да се определи размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, съгласно нормата на чл. 52 от ЗЗД, следва да бъдат съобразени общите критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения; следва да се отчете и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“; размерът на обезщетението трябва да е съразмерен с вредите и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост; същото следва да бъде определено към датата на застрахователното събитие, която в настоящия случай е 16.12.2017г. Ценейки гласните доказателства, съдът е приел за доказано, че между ищците и починалия техен съпруг и баща са съществували пълноценни взаимоотношения на обич, привързаност и отдаденост; били са сплотено и задружно семейство; ищцата и починалият й съпруг са имали силна и трайна емоционална връзка, отглеждали са и са възпитавали в обич и разбирателство двамата си сина, подкрепяли са се и са си помагали взаимно, били се навсякъде заедно; загубата се е отразила изключително негативно на емоционалната сфера на ищцата, оставила е дълбок и траен отпечатък в съзнанието й, лишила я е от близостта и подкрепата на дългогодишния й партньор в живота, шокът, който е преживяла след загубата му, е бил огромен и това събитие безвъзвратно я е променило до степен да не изпитва щастие и да не се радва. По отношение на останалите двата ищци съдът е обобщил като установено, че двамата ищци и починалият им баща са имали силна и трайна емоционална връзка, почиваща не просто на формалния факт на тяхното родство, но и на обич, подкрепа и споделеност, учели са се от своя баща на занаят, помагали са му и винаги са били един до друг, без да е била прекъсвана духовната връзка помежду им до момента на смъртта на бащата; загубата му се е отразила изключително негативно и на двамата, тъй като са останали без родителската грижа и бащина подкрепа, а споменът за баща им винаги ги и ще ги натъжава и изпълва с дълбоки негативни емоции. На базата на тези факти въззивният съд е приел за основателно оплакването на въззивниците - ищци, че определеното от първата инстанция обезщетение е в занижен размер. За да достигне до този извод, въззивният съд е съобразил освен вече изложеното, също и възрастта на починалия /46г./, на съпругата му /42 г./ и на синовете им /19г. и 22 г./ към датата на събитието,отнело живота на Д. Д.; това, че след неговата смърт ищцата е загубила както физическата помощ, така и моралната подкрепа, като по никакъв начин не е преодоляла тежката и неочаквана загуба, променила живота й и този на двамата им сина, като ги е лишила от човека, на когото могат да се опрат във всеки един момент от живота си и да потърсят помощ и морална подкрепа. Преценявайки конкретните обстоятелства за случая, както и съществувалата към релевантния за спора момент – месец декември 2017г. икономическа обстановка в страната, ориентир за която са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр., включително нормативно установените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка „Гражданска отговорност“ /макар последните да не се явяват самостоятелен критерий/, съдебния състав е приел,че справедливото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищцата следва да бъде определено на 150 000лв., а за тези, претърпени от останалите двама ищци, на по 120 000 лв. Посочил е,че така определените размери на обезщетение се явяват адекватни и възмездяващи страданията на ищците, отчитайки техния непреодолим и пожизнен характер, както и влошеното им психоемоционално състояние, при съобразяване и практиката на съда в други подобни случаи. По отношение на релевираните в жалбата доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 51 ал.2 ЗЗД, въззивният състав е съобразил практиката на касационната инстанция /част от която и е цитирал/ сочейки, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди; пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Приел е,че в разглеждания случай, от експертните заключения, приети в двете инстанции и кредитирани напълно от съда с оглед липсата на противоречие с останалите събрани по делото доказателства, еднозначно е установено,че водачът на насрещно движещия се /срещу посоката на движение на товарния автомобил, управляван от Д. Д./ лек автомобил е имал възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, ако в конкретната пътна обстановка е съобразил поведението си с останалите участници в движението и не е навлязъл в лентата за движение на МПС в противоположната на неговата посока на движение, но, че и двамата водачи са управлявали превозните средства с превишена скорост, както и че ако починалият е управлявал с разрешената скорост /40 км/ч вместо със 78 км/ч/, той също е имал възможност да предотврати произшествието /като спре на 58 м преди мястото на удара/, като с избора си на скорост на движение в конкретната пътна обстановка той е допринесъл за настъпването на вредите. Въз основа на направен от съда подробен анализ на непротиворечащите си и потвърждаващи се и от влязлата в сила присъда заключения на вещите лица, съставът е приел, че направеното и поддържано от застрахователя възражение за съпричиняване на противоправния резултат от пострадалия е установено по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване. Същевременно е споделил като основателно и възражението на жалбоподателите – ищци за завишен от първата инстанция размер на процента на съпричиняване. Изложил е съображения,основани на приетото в присъдата, с която деликвентът е признат за виновен в нарушение на пет разпоредби на ЗДвП, както и, че поведението му с навлизане в насрещната лента за движение е основна и непосредствена причина за настъпването на ПТП, докато единственото нарушение на пострадалото лице е управлението на ППС с неразрешена за участъка скорост - 78 км/ч., спрямо разрешената - 40 км/ч. Въпреки че управлението със скорост над разрешената е способствало за настъпването на ПТП, съставът е приел,че този факт няма равна на нарушенията на деликвента тежест. Позовал се е отново на практика на касационната инстанция по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, касаеща начина на определяне на съотношението на приноса на деликвент и пострадал, като е посочил, че според нея от значение е съотношението между броя и тежестта на извършените от всеки от двамата нарушения на правилата на движение, в причинност с ПТП, като подлежат на преценка конкретните условия, при които е реализирано ПТП и спрямо същите - кой от съпричинилите вредоносния резултат е имал по-голяма възможност да предотврати същия. На базата на извършена от съда съпоставка между поведението на починалия и това на деликвента с отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът е приел, че приносът на починалия е 20%. След като е намалил определеното по справедливост обезщетение за тримата ищци с този процент, е заключил,че застрахователят дължи да заплати на ищците суми в размер на 120 000лв. за ищцата П. Д. и по 96 000 лв. на останалите двама ищци А. и П. Д.. Настоящият състав на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд намира, че липсват разписаните в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените/неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Всички поставени от касаторите в обосноваване общото основание за достъп до касация въпроси се свеждат до тези за приложението на принципа за справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД за намаляване на това обезщетение с оглед приноса на пострадалия за настъпването на вредите. Не осъществяват общото изискване за достъп въпросите под №№ 1, 2, 3, 5, 13, 14, 15, 17 и 18, както и частично въпроси 4, 9 и 12. Въпроси 1, 2, 3, 14, 17 и 18 не са обуславящи изхода на делото, доколкото по тях съдът не се е произнасял. Въпрос 5, въпрос 9, както и въпрос 15 съдържат твърдения, които са отражение на собствената на процесуалния представител на ищците интерпретация на мотивите, която не кореспондира с приетото от съда – последният не е игнорирал лимитите на застрахователни покрития към датата на инцидента, а ги е съобразил при преценката си по икономическия критерий; не е пропуснал да анализира значението на претърпяната със смъртта на наследодателя им загуба на ищците, а конкретно е посочил /според установените по делото със свидетелските показания, ангажирани от тях/ как тя се е отразила на живота на ищците; не е приел,че е налице съпричиняване при направен от него извод за недоказана причинна връзка на поведението на загиналия с настъпилото увреждане, а изрично се е мотивирал,че такава е налице, предвид установения със заключенията на вещите лица факт,че при управлението на товарния автомобил от него с разрешената скорост, той би имал възможност да спре преди мястото на удара. Втората част от въпрос 4, втората част от въпрос 12 и целия въпрос 14 са от фактологичен, а не от правен характер, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК вр. с разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и касаят правилността на решението в обжалваната му част. От останалите въпроси тези под №4 /в първата му част/, 6, 7, 8, 9 /също в първата му част/, 10 и 11 касаят прилагането от въззивния съд на принципа на справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, въведен от законодателя с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което, обобщени и сведени до релевантния за спора въпрос кои са критериите, от които съдът следва да се води при прилагането на този принцип и как следва да отнася конкретните факти към тях при извършване на преценката за размера на обезщетението, изпълняват общия критерий за допускане на въззивното решение до касационен контрол,съгласно чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане, е постановена задължителна съдебна практика, включваща както сочената от касаторите практика на ВКС,така и обективирана такава в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС №4/68г. критерии. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, положението му в обществото, отношенията между него и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, дълбочината и продължителността на търпените от тях морални страдания, икономическата конюнктура. Тези критерии са съобразени от въззивния съд. В мотивите си съставът, постановил обжалваното решение, ги е взел предвид, като подробно е обсъдил в относимост към тях на конкретните установени по делото факти. Отчел е установеното по делото,че увреждащото събитие е настъпило внезапно и неочаквано, причинявайки шок у ищците, че до този момент цялото семейство е живеело задружно в обич и подкрепа, че смъртта на съпруга и бащата е причинила на ищците огромна тъга, която и до момента не е преодоляна, че към датата на ПТП съпрузите са били в активна възраст, разчитали са един на друг, като по-голям дял в семейството е имал загиналият, че смъртта му е преобърнала живота на всички ищци, които са загубили опората в семейството. Съдът е съобразил и обществено-икономическото положение в страната към 2017г., отчитайки нивата на средната работна заплата, инфлацията и лимитите на застрахователни обезщетения. Съгласно практиката на ВКС, нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” нямат самостоятелно значение, а са относими към преценката по икономическия критерий /с оглед евентуалното им нарастване, каквото в периода от 2015г. до 2018г. не се установява/. Лимитите не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД и се съобразяват наред общите критерии според специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Непосочването на размера им към датата на ПТП /предвид това,че те са общоизвестни, тъй като са определени законодателно като размери в КЗ/ не обуславя извод, че те са били игнорирани от съда. Константно в практиката си касационната инстанция приема и,че официално оповестените статистически данни за размера на минималната работна заплата за страната и инфлационния индекс, без да представляват отделен критерий за преценка, са също ориентир за икономическата обстановка. В случая въззивният състав е определил размера на обезщетението за неимуществените вреди след обсъждане на установените по делото релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии при преценка на конкретните за случая обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, поради което не се е отклонил от цитираната от касатора и съществуваща съдебна практика на ВКС. Различните размери на присъжданите с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, са в резултат на различни обстоятелства, специфични за всеки отделен случай и установявани с конкретни доказателства по всяко отделно дело. Доколко размерът на определеното застрахователно обезщетение е справедлив, това е въпрос, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Релевантен за изхода на делото е и поставеният от касаторите 16-ти въпрос, предвид това,че възражение за съпричиняване е било въведено от ответника своевременно в предмета на делото и по него съдът се е произнесъл, като е намалил определените от него като справедливи размери на обезщетенията за всеки от ищците. При разрешаването и на този въпрос въззивната инстанция не е допуснала отклонение както от сочената с въпроса практика на ВКС по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, така и от служебно известна на състава такава. В нея константно касационната инстанция поддържа,че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51 ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди; пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква; от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди; релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат; правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения; във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или на пряк иск срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51 ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Тази практика е изцяло съобразена от въззивния съд, който, отговаряйки положително на поставения под №16 въпрос на касаторите, а именно, че ответникът дължи да установи наличието на съпричиняване при условията на пълно и главно доказване, е приел,че това изискване е изпълнено с категоричните и еднозначни изводи в заключенията на експертите, че тъй като загиналият е управлявал товарния автомобил със скорост над разрешената, той е допринесъл за настъпването на вредите като не е могъл да спре своевременно на достатъчно разстояние преди мястото на удара и по този начин да го предотврати. Изложеното обосновава извод,че при постановяването на въззивното решение в обжалваната от касаторите част не се открива противоречие между дадените от въззивния съд разрешения и тези в практиката на ВКС по обуславящите изхода на делото въпроси, а липсата на обоснован допълнителен критерий за селектиране на жалбата им от касационната инстанция, поддържан в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, налага да бъде постановен отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение