Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по д. № 38/2020 г.

Производството е по чл.135, ал.4 АПК. Образувано е по спор за подсъдност между Административен съд София-град и Районен съд София за това кой е компетентен да разгледа исковата молба на Л. Ю. Х. срещу Столична община за признаване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи сумата от 200 лв., представляваща задължение по влязло в сила наказателно постановление № 300859/2016 г. от 12.12.2016 г. на зам.кмета на Столична община, поради изтекла погасителна давност. Исковата молба е подадена до Административен съд София-град. С определение № 8082 от 23.10.2020 г. по адм. д. № 8609/2020 г. на АССГ производството по делото е прекратено и изпратено по подсъдност на Софийски районен съд. Административният съд се е позовал на обстоятелството, че вземанията по наказателни постановления са публични – чл.162, ал.2, т.7 ДОПК и съгласно чл.79, ал.1 ЗАНН се събират по реда за събиране на държавните вземания. Позовал се е и на чл.163, ал.4 ДОПК, според който в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на ГПК. Направил е извод, че това определя и реда за защита на засегнатите права в процеса на принудителното изпълнение. В случая за събиране на глобата по процесното наказателно постановление е образувано изпълнително дело пред ЧСИ № 838 М. Б., затова компетентен да разгледа предявения иск по чл.439 ГПК е Софийският районен съд. Търсената защита не може да се квалифицира по чл.292 АПК, нито по чл.128, ал.1, т.5 АПК, тъй като изпълнителното производство не се провежда по реда на АПК, а по реда на ГПК. Искът не е и по чл.128, ал.2 АПК, тъй като ищецът не оспорва размера на установено с влязъл в сила акт публично вземане, нито цели установяване на съществуване или несъществуване на административно право или правоотношение. С определение № 20045511 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 53434/2020 г. Софийският районен съд е повдигнал спор за подсъдност пред смесен петчленен състав на ВКС и ВАС. Според съда правораздавателната компетентност произтича от характеристиката на правоотношението, от което произтича предявеният за защита интерес. Тъй като това правоотношение е публично, спорът има административен характер, по който следва да се произнесе административен съд. Съгласно твърденията в исковата молба предметът на делото не засяга само правото на принудително изпълнение /погасяване на задължението по давност/, а и възникването на правото, с оглед твърденията, че НП не е връчено на ищеца. По силата на чл.14, ал.1 ГПК на общите съдилища са подсъдни граждански дела. В рамките на принудителното изпълнение компетентността на гражданския съд е ограничена до контрол за законност на действията на съдебния изпълнител и извън тях остава въпросът за съществуване на изпълняемото право. Както систематичното място, така и буквата на чл.439, ал.1 ГПК, навежда на извод, че касае удостоверено в изпълнително основание притезание, произтичащо от гражданско правоотношение. Няма основание да се счита, че предявеният ред за събиране на вземането въздейства върху естеството на правоотношението, което си остава административно, а това определя компетентността на административния съд, а не на гражданския. Съдът се е позовал на практика на петчленни състави на ВКС и ВАС по този въпрос – определение № 6/05.03.2010 г. по гр. д. № 3/2020 г. и определение № 4 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 42/2012 г., двете по описа на ВКС. Настоящият петчленен състав на ВКС и ВАС приема, че компетентен да се произнесе по подадената искова молба по чл.439 ГПК е Софийският районен съд. Изцяло се споделят съображенията, изложени от АССГ, според които редът за събиране на публичното вземане определя и компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на това вземане. И доколкото в настоящия случай на основание чл.163, ал.4 ДОПК, вр. чл.2, ал.3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и предявеният иск е с правно основание чл.439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския съд. В този смисъл е и практиката на смесени петчленни състави на ВКС и ВАС, които определят компетентност на гражданския съд по искове за установяване несъществуване на публично вземане, което е възложено за събиране на съдебен изпълнител - определение № 92 от 22.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 74/2012 г., определение № 8 от 31.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1/2013 г., определение № 28 от 29.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7/2013 г.; определение № 81 от 21.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 73/2012 г., определение № 35 от 11.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 60/2015 г., определение № 45 от 8.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 21/2016 г., определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 47/2017 г., определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г., определение № 87 от 29.11.2019 г. по адм. д. № 45/2019 г., определение № 39 от 02.10.2020 г. по адм. д. № 23/2020 г. Посоченото от районния съд определение № 6/05.03.2010 г. по гр. д. № 3/2020 г. е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като касае обезпечение на бъдещ иск по чл.292 АПК, а определение № 4 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 42/2012 г. е изолирано и не се поддържа в последващата трайно установена практика на смесените петчленни състави на ВКС и ВАС. Воден от горните съображения, петчленният състав на ВКС и ВАС по чл.135 ал.4 АПК,