Определение № 1246 от 07.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 489/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. В.-Р. срещу въззивно решение № 364 от 01.12.2022 г., постановено по в. т. д. № 375/2022 г. на Апелативен съд В., с коeто e потвърдено решение № 260034/21.04.2022 г. по т. д. № 2041/2019 г. на Окръжен съд Варна за установяване в отношенията между касаторката и „Обединена българска банка“ АД, че тя дължи сума в размер на 15 338, 76 евро – част от просрочена главница в общ размер на 164 209, 57 евро по договор за кредитна линия и споразумения към него, ведно със законната лихва от 08.07.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 984/2019 г. на Районен съд Силистра.

В жалбата се сочи касационното основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – въззивният съд не е изготвил доклад по делото, не е изследвал служебно неравноправния характер на договора, от който произтича твърдяното от банката вземане, не е допуснал събиране на доказателства за реално предоставяне на процесната сума и съобразно целите на договора, а е кредитирал заключението на изслушаното по делото вещо лице, не е обсъдил възражението на Р., че тя има качеството поръчител, а не съдлъжник, съответно е изтекъл срокът по чл. 147 ЗЗД спрямо нея, както и възраженията, че банката не е изследвала кредитоспособността на потребителя. От касаторката се оспорват изводите на съда, че тези възражения са преклудирани от силата на пресъдено нещо по развилия се между страните предходен спор по заявен частичен иск, предмет на т. д. № 175/2018 г. на Окръжен съд Силистра. Заявява се и твърдение, че в договора за кредитна линия жалбоподателката е вписана като съдлъжник тъй като е сестра на кредитополучателя Л. В., но не е имала и няма връзка с неговата търговска дейност, а работи като начален учител.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Формулирани са въпроси, които според касаторката са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да приеме свой доклад по делото, който да обяви на страните преди първото по делото заседание, ако приеме за неотносимо към спора обстоятелство, обявено за относимо от първоинстанционния съд?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да се произнесе по нищожност на текстове от договор между страните, когато в пъровинстанционното производство е направено възражение за тяхната нищожност като неравноправни клаузи и на основание чл. 7, ал. 3 ГПК?“

3. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне изготвяне на допълнителна експертиза, за която е направено искане във въззивната жалба и която е своевременно поискана в първоинстанционното производство, но е отказана?“

4. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне събиране на доказателства за реално предоставяне на парична сума съгласно цел и условия на договор, когато процесната сума е предявена като втори частичен иск, а в производството по решаване на първия частичен иск не са събрани доказателства за реално предоставяне на сумата по втория частичен иск, нито за предоставянето на която и да е сума от пълния размер на главницата съобразно договорените цел и условия?“

5. „Длъжен ли е при обсъждане на съдебната експертиза съдът да съпостави отговорите от заключението с отговорите при изслушване на вещото лице и с останалите доказателства, приети по делото?“

6. „При решаване на въпрос за дължимост на предоставена в кредит парична сума длъжен ли е въззивният съд да установи нейното предоставяне в съответствие с договорените цел и условия на кредита, когато това не е извършено от първоинстанционния съд, независимо, че е прието за относимо от него и е поискано с въззивната жалба? Включително, когато дължимостта се претендира от трето лице, а не от кредитополучателя и в производството са събрани доказателства за предоставяне на процесната сума в нарушение на договорените цел и условия?“

7. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира своето решение след изследване приложимостта на императивни правни норми, когато това е поискано с въззивната жалба, писмените бележки и молба за отмяна хода по същество или е длъжен да ги приложи служебно?“

От касаторката се поддържа, че съдът е разрешил въпросите в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, както и в противоречие с практика на СЕС. На самостоятелно основание се поддържа, че решението е очевидно неправилно.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, а делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав на съда.

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД я оспорва като неоснователна. Заявява становище, че касаторката не е приложила точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички твърдения, заложени във въпросите, не отговарят на обективната истина и материалите по делото. Липсва ясна и точна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за делото и да е разрешен в противоречие с практика на ВКС или СЕС. Счита, че въззивният съд правилно е приложил разясненията, дадени с ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на решението по т. д. № 2429/2021 г., с което състав на ВКС, ТК, I т.о. е оставил без уважение искането на жалбоподателката за отмяна на влязло в сила решение на Окръжен съд Силистра, с което е бил разгледан предходно заявен от банката частичен иск. Претендира изплащане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустими.

Предмет на исковото производство е предявен от „Обединена българска банка“ АД иск по чл. 422 ГПК за установяване в отношенията между касаторката и банката, че тя дължи сума в размер на 15 338, 76 евро – част от просрочена главница в общ размер на 164 209, 57 евро по договор за кредитна линия и споразумения към него, ведно със законната лихва от 08.07.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 984/2019 г. на Районен съд Силистра.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от „Обединена българска банка“ АД срещу М. С. В.-Р. иск е уважен, Апелативен съд В. е споделил мотивите на Окръжен съд Варна за преклузия на противопоставените от ответницата по делото и касатор в настоящото производство правоизключващи и правоунищожаващи възражения срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, или това са възраженията за нищожност на договора или отделни негови клаузи, както и срещу изискуемостта на вземанията на банката. Като допустими за разглеждане в производството съдът е приел само възраженията относно размера на заявения иск и евентуално относно погасяване на задължението. Счел е за установени фактите, че между банката и трето неучастващо в производството лице ЕТ „Компас ЕСОЕС – Л. В.“ е бил сключен договор за кредитна линия, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредитна линия за оборотни средства в размер на 300 000 евро и срок за ползване до 31.08.2014 г. Договорът е бил подписан и от М. С. В.-Р. като съдлъжник. Кредитирайки заключението на изслушаната в хода на производството съдебно-счетоводна експертиза, съдът е посочил в мотивите, че средствата по кредита са били усвоявани неколкократно и за периода 04.09.2013 г. – 06.10.2016 г. общият размер на усвоения кредит е достигнал 1 589 525 евро. Извършените погашения са били в резултат от принудително изпълнение по предходно издадена заповед по чл. 417 ГПК в размер на 35 790, 43 евро, с оглед на което общия размер на непогасената главница въззивният състав е определил на 1 425 315, 43 евро, а просрочената и неплатена главница - на 164 209, 57 евро. Приел е, че договорът е бил сключен с конкретно посочена в раздел първи, чл. 1, ал. 1 от договора цел, а именно за финансиране на фактуриран износ, на селскостопанска продукция и друг вид стоки с отсрочено плащане с изрично изписан ред за усвояване на сумите срещу представяне на стоково-разпоредителни документи, удостоверяващи осъществен износ и след дадено одобрение от сектор „Търговско финансиране“ на банката. В мотивите съставът на Апелативен съд В. е зачел силата на пресъдено нещо, формирана с влязло в сила решение на Окръжен съд Силистра № 87/2019 г. по т. д. № 175/2018 г., потвърдено с решение № 152/2020 г. по в. т. д. № 54/2020 г. на Апелативен съд В., недопуснато до касация с определение № 60454/05.08.2021 г. по т. д. № 2294/2020 г. на II т.о. на ВКС и до отмяна с решение № 23/2022 г. по т. д. № 2429/2021 г. на I т.о. на ВКС. С него е признато за установено по предявен от „Обединена българска банка“ АД иск по реда на чл. 422 от ГПК, че М. С. В.-Р. дължи на основание договор за кредитна линия от 02.09.2013г. и допълнителни споразумения към него № 1 от 26.08.2014 г., № 2 от 20.08.2015 г. и № 3 от 31.08.2016 г. сумата от 35 790, 43 евро – главница, част от цялата просрочена главница в размер на 200 000 евро, и законна лихва върху претендираната част от главницата, считано от 03.09.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2137/07.09.2018 г. на Районен съд Силистра по ч.гр.д. №1240/2018 г.

Не са налице посочените от касаторката основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност.

Соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за директен достъп до касация е правно несъстоятелно. Не е достатъчно то да бъде само декларативно твърдяно, а е необходимо да бъде обосновано в достатъчна степен. В своята практика касационната инстанция нееднократно е посочвала, че става дума за тежък порок, който следва да е пряко установим от мотивите на въззивния акт без да е необходимо извършването на проверка относно правилността на фактическите изводи, приложението на материалния или процесуален закон, обсъждането на събраните по делото доказателства. Подобен порок на съдебния акт нито се обосновава от касаторката, нито се констатира от настоящата инстанция. Доводите и тази посока се отнасят до обикновена неправилност на мотивите, изложени от въззивния съд, и представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Отговор на първия въпрос, поставен от жалбоподателката, е даден с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на която е посочено, че въззивният съд не дължи изготвяне на доклад по делото, тъй като дейността му не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение. Отделно от това е изведен мотив, че за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно. В случая следва да се има предвид, че М. С. В.-Р. не е релевирала във въззивната си жалба оплакване срещу извършения от първоинстанционния съд доклад по делото, поради което няма как валидно да възразява в касационната жалба срещу допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение във връзка разпределяне на доказателствената тежест относно правнорелевантни за спора факти и събиране на доказателства за установяването им. Въпросът не обосновава отклонение на въззивната инстанция от задължителна практика на ВКС.

Останалите въпроси също не могат да мотивират достъп до касация, тъй като зад тях стои тезата на касаторката, че въззивният съд е следвало да обсъжда противопоставените от Р. правоизключващи и правоунищожаващи възражения срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, игнорирайки обстоятелството, че по отношение на последните е формирана сила на пресъдено нещо със стабилизиране на постановеното от Окръжен съд Силистра решение № 87/2019 г. по т. д. № 175/2018 г., с което е уважен предявен частичен иск на „Обединена българска банка“ АД срещу М. С. В.-Р. с предмет вземане на банката по същия договор, по който се претендира и частичното вземане, предмет на производството по т. д. № 2041/2019 г. на Окръжен съд Варна и в. т. д. № 375/2022 г. на Апелативен съд В., чието решение се атакува в настоящото производство. Необходимо е да бъде посочено, че при произнасянето си съставът на апелативния съд се е произнесъл при спазване на задължителните разяснения, дадени в т. 2 от ТР № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че въпреки търсената в ограничен обем защита с частичния иск, въведеното основание на иска включва всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. При постановяване на решение по частичен иск съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните, да установи реално осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод за възникването, съществуването, прекратяването или погасяването на съответното материално правоотношение. След като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Въззивният съд е постановил решението си и в съгласие с приетото в решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на I т.о., ВКС, че следва да се считат за преклудирани фактите, представляващи основания за нищожност на правна сделка, за погасяване на вземане или пораждащи право за унищожаване или разваляне на сделка, на които се основава съдебно признатото право, ако те не са били своевременно заявени от ответника.

Действително, на съдебния състав служебно са известни постановени от СЕС решения по дела С-869/19, С-600/19, С-693/19, С-831/19, С-725/19, с които се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, поради което в цитираните решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. В случай, че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. В тази посока е и разрешението, дадено с цитираното от касаторката определение от 17.01.2023 г. по дело С-379/21 г. на СЕС, игнориращо процесуални правила, които обвързват съдебна юрисдикция с дадени от по-горна инстанция указания, които не отчитат правни последици, свързани с неравноправни клаузи от договор с потребител. Отнесено към процесния случай това разрешение следва да бъде преценено като спазено, тъй като в мотивите на въззивното решение по в. т. д. № 54/20 г. на Апелативен съд В. и определение № 60454/2021 г. по т. д. № 2294/2020 г. на ВКС, II т.о., постановени по предходно развилия се спор по частичен иск, е било изследвано възражението на М. В.-Р., че притежава качеството потребител, но е било прието, че не е доказана липсата на връзка между нейния интерес като съдлъжник да обезпечи кредита и осъществяваната от главния длъжник търговска дейност. Ето защо, в случая няма как да бъде преодоляна формираната сила на пресъдено нещо относно факта, че договорът, сключен между „Обединена българска банка“ АД, ЕТ „Компас ЕСОЕС – Л. В.“ и М. С. В.-Р., в неговата цялост е валиден и обвързва касаторката като съдлъжник по него. СЕС в своите актове не отрича значението на принципа на силата на пресъдено нещо, който гарантира стабилността на правото и на правоотношенията както на национално ниво, така и в правовия ред на Съюза. Изложеното мотивира извод за липса на сочената от касаторката допълнителна предпоставка за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определен на основание чл. 25а от Наредба за заплащането на правната помощ.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС