Определение № 671 от 19.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 946/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на И. К. К. и „Про-Фоод“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 33 от 20.01.2023 г. по в. т. д. № 806/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 901695 от 05.04.2022 г. по гр. д. № 121/2019г. на Окръжен съд - Благоевград в обжалваната част, с която е признато за установено по предявения от „Уникредит Булбанк“ АД срещу И. К. К. и „Про-Фоод“ ЕООД иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, че ответниците дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“АД сумите, за които по ч.гр.д. № 1356/2019г. на Районен съд - Петрич е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и въз основа на нея изпълнителен лист, както следва: - 36 310,32 лв., представляваща главница по Договор за банков кредит-овърдрафт № 0015/515/16022015 и анексите към него, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на заявлението в съда - 16.11.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 5 153,49 лв., представляваща наказателна лихва за просрочие за периода от 22.12.2017г. до 15.11.2018г. по т.4.2 от договора за кредит.

В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение, поради необоснованост на извода за дължимост на главницата в посочения размер. Претендира се неговата отмяна и присъждане на направените разноски.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Има ли основно правомощие въззивният съд да извършва оценка и да се произнася по правилността и обосноваността на изводите на първата инстанция, или е задължен при пререшаване на спора по същество да изгради собствени мотиви, за достигане до които е длъжен да изложи и обсъди в мотивите на съдебния си акт не мотивите на първоинстанционния, а ясно разбираемо и конкретно, но не формално, и компилирайки изводи от мотиви на други съдебни решения - да даде отговор на всички значими за съществото на спора твърдения, доводи, аргументи и възражения, обективирани във въззивна жалба, в предприетите процесуални действия и изявления, включително по предоставена съдебна практика по идентичен казус ?“;

2. „Задължен ли е въззивният съд чрез тълкуване на отделните договорни уговорки по критериите на чл. 20 ЗЗД (т. е. във връзка една с друга, в смисъл и с оглед характера и целта на договора, и съобразно обичаите и практиката и добросъвестността, но без да подменя формираната при сключване на договора воля на договарящите, както и отчете и съпостави и обкръжаващите сключването на договора факти, в който съществуващите трайни търговски отношения между страните и обикновените човешки презумпции се включват) да приложи правилата от тези критерии при изследването и установяването на действителната воля на страните по договор, залегнала в нормите на този договор в съвкупност и взаимовръзката им ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, обективирана в: Решение № 96 от 03.12.2020г. по гр.д. № 1076/2020г. на ВКС, II г. о.; Решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, I т.о. и Решение № 63 от 29.07.2019г. по т.д. № 1528/ 2018г. на ВКС, II т. о. - по въпрос № 1; Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г. на ВКС, ТК- по въпрос № 2.

Ответникът – „Уникредит Булбанк“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира, че същата е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да потвърди акта на първата инстанция в обжалваната му част, след преценка доводите на страните и собствен анализ на събраните по делото доказателства, съставът на Софийски Апелативен съд от фактическа страна е приел, че между страните не е спорно, че на 16.02.2015г. са сключили Договор за банков кредит - овърдрафт № 0015/515/16022015, по силата на който ищецът „Уникредит Булбанк“АД, като кредитодател, предоставил на кредитополучателя „Про-Фоод“ ЕООД паричен кредит в размер на 30 000 лв. под формата на овърдрафт, с цел осигуряване оборотни средства за нуждите на дружеството; като солидарни съдлъжници по договора за банков кредит са встъпили вторият ответник - И. К. К. и трето за спора лице - македонският гражданин В. Миленковски; обсъдени са клаузи от договора, уреждащи: - начина, по който се формира годишният лихвен процент за периода на ползване на заетата сума /чл.4/, като към датата на сключване на договора приложимият размер на годишния лихвен процент /ГЛП/за редовен дълг е бил 11 %, както и формирането на ГЛП върху просрочена главница за срока на просрочието или върху неразрешен овърдрафт /чл.4.2/ - като сбор от приложимия към датата на просрочие размер на ГЛП за редовен дълг плюс надбавка за просрочие в размер на 7,0%; - размера на комисионните - еднократна в размер на 1,5 % от стойността на кредита и такава за ангажимент в размер на 1,0 %. /чл.5.1.1 и чл. 5.2/; предвидена е възможност банката да обяви цялото задължение на кредитополучателя за незабавно и предсрочно изискуемо в случай, че последният не погаси в срок което и да е изискуемо задължение по договора - главница, възнаградителни и наказателни лихви /Раздел 9, т.28.6 от общите условия към договора за кредит/. Страните не са спорили и по факта, че със сключен между тях Анекс № 1 от 01.03.2016г. размерът на отпуснатия и разрешен кредит бил променен на 100 000 лв., със съответни договорки за формиране на БЛП и ГЛП, включително и при просрочена главница за срока на просрочието или върху неразрешения овърдрафт. Впоследствие, страните сключили още два анекса към основния договор за кредит - Анекс № 2 от 20.03.2017 г. и Анекс № 3 от 12.04.2017 г., с които крайният срок за усвояване на кредита бил променен на 19.05.2017 г., променен бил падежът на лихвите, както и било договорено плащането на допълнителни банкови такси и комисионни. С Анекс № 3 крайният срок за погасяване на задължението по главницата бил определен на 20.05.2017г. За безспорен е приет и фактът, че с писмо-уведомление от 31.10.2018г., връчено на кредитополучателя „Про-Фоод“ ЕООД по реда на чл.50, ал.4 ГПК чрез ЧСИ Ш. Д., предоставеният от банката кредит бил обявен изцяло за предсрочно изискуем.

Позовавайки се на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел за установено, че към 16.11.2018г. - датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, непогасените задължения по кредита са в размер на 41 479, 84 лв., от които главница в размер на 36 310, 32 лв. за периода от 16.02.2005 г. до 23.12.201 г.; договорна лихва от 16, 03 лв. за периода от 22.12.2017г. до 23.12.2017г. и наказателна лихва от 5 153, 49 лв. за периода от 23.12.2017г. до 16.11.2018г.; през периода от 16.02.2015 г. до 23.12.2017г. на датите на погасяванията на задълженията по кредита остатъкът е със знак минус, с изключение на 11.03.2015г., 04.09.2015г., 13.10.2015г. и 20.10.2015г. - постъпилите средства за погасяване на кредита не са били достатъчни за погасяване на усвоените средства и е надхвърлен одобреният лимит, като в периода от 23.12.2017г. до 16.11.2018 г. била просрочена главница за 323 дни.

След като е споделил изцяло мотивите на обжалваното решение, към които е препратил на основание чл.272 ГПК, съставът на апелативния съд е изложил съображения по доводите във въззивната жалба.

За неоснователно е намерено възражението на ответниците, че размерът на главницата не включвал само вземания с произход от главницата, по съображения, че същото не съответства на установеното с приетото и неоспорено от страните основно и допълнително заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, изследвало цялото движение по предоставения кредит и потвърждаващо изцяло размера на претенцията по пера и по суми. Споделен е изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на въззивните жалбоподатели, че солидарният съдлъжник има качеството „потребител“ и за него са приложими правилата за защита на потребителите по ЗЗП досежно неравноправността на клаузите в договора за банков кредит. Прието е, че нито длъжникът-търговец, сключил процесния договор за банков кредит, нито неговият солидарен съдлъжник имат по смисъла на §13, т.1 от ДР ЗЗП качеството потребител, доколкото последният е подписал договора като солидарен длъжник, но едновременно с това и в качеството си на управител и представляващ „Про-Фоод“ ЕООД е поел и главното и основно задължение на кредитополучател по него. Поради приетата неоснователност на възраженията относно наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП и ЗПК, въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията за нищожност на основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД на целия договор за банков кредит поради противоречие със закона и с добрите нрави.

За недоказани са приети твърденията на жалбоподателите, че след изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза същите са продължили да погасяват задълженията си по договора за банков кредит. Като неоснователно е счетено и съдържащото се във въззивната жалба оплакване, че начисляваната наказателна лихва противоречи на морала, по съображения, че кредитът е бил предоставен на търговец и не съществува нормативна забрана наказателната лихва по кредити, предоставяни на търговци, да не надвишава законната такава. Като неоснователно е било преценено и оплакването, че процесният договор за кредит не предвижда ограничение на периода, през който да се начисляват лихвите, като в тази връзка съдът е посочил, че лихвите за забава са дължими дотогава докато длъжникът е в нарушение на задълженията си да погасява в срок дължимите по кредита суми.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият въпрос е процесуалноправен и е относносим към задълженията на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет своевременно и надлежно направени искания, доводи и възражения на страните. В съдебната практика няма спор по въпроса, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, при съобразяване пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като при постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от посочената от касатора практика. Въпросът е обоснован с тезата, че съдът не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи, че в сумата от 36 310 лв., която банката претендира като главница, са включени суми за лихви, такси и комисионни, за каквито кредитополучателят не е давал съгласие да се удържат от обслужващата кредита разплащателна сметка. Така обусловилото въпроса твърдение не съответства на обективираната в мотивите на обжалваното решение правна воля на въззивния съд, който се е прознесъл по всички възражения във въззивната жалба, включително и по горепосоченото. Несъгласието на касаторите с приетата от решаващия съд неоснователност на възражението е относимо към правилността на обжалваното решение, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване.

Във въззивното производство не е имало спор по тълкуване на разпоредби от сключения между страните договор, уреждащи размера на уговорените такси и комисионни. С поставения в изложението втори въпрос за пръв път се сочи необходимост от тълкуване на договорна разпоредба в посочения смисъл, което е достатъчно основание за препятстване достъпа до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК