Определение № 843 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1370/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „КУИН ЕСТЕЙСТС“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 1513 от 21.06.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1621/2023 г. на Пловдивски окръжен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски окръжен съд е потвърдил определение № 3352 от 17.03.2023 г. по гр.д. № 1889/2023 г. на Пловдивски районен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от жалбоподателя против „ВРАЧЕВИ“ ЕООД, [населено място], установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимостта на вземания по две заповеди за изпълнение, за които е издаден изпълнителен лист, поради нищожност на договорите за консултантски услуги, от които произтича изпълняемото право. За да постанови този резултат, съставът е посочил, че нищожността на договорите е изначален порок на сделката и позоваването на нея е правоизключващо възражение, което е следвало да бъде направено във висящия процес относно вземането, като в противен случай то се преклудира. Съобразил е, че доколкото се касае за издадени заповеди за изпълнение, защитата на длъжника се осъществявала по правилата на заповедното производство – чрез подаване на възражение по реда на чл.414 или чл. 423 от ГПК, или чрез иск по чл.424 от ГПК, ако се касае за новооткрити факти, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражението, а защитата по чл. 439 ГПК била приложима при позоваване на новонастъпили правопогасяващи факти. Приел, че в конкретния случай изложените в исковата молба факти нямали качеството на новонастъпили и съответно не били от категорията на предвидените в разпоредбата на чл.439 ГПК, тъй като възражението за нищожност на договорите подлежало на разглеждане във висящ процес против вземането, но не и след стабилизиране на заповедта за изпълнение. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулирани са въпросите: “1. Може ли въззивният съд, вместо да изложи собствени мотиви към постановения от него акт, да препише части от съдебни актове на други съдилища, без дори да обозначи съответните пасажи като цитати? Този подход на „създаване“ на мотиви на акта на въззивния съд приравнява ли се на липса на мотиви на обжалвания акт на въззивния съд?“, „2. Длъжен ли е въззивният съд да изпълни задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, в т.ч. да обсъди всички доводи (конкретно посочени в касационната жалба), относно незаконосъобразността на прекратителното определение на първоинстанционния съд?“ „3.1. Дали длъжникът в заповедното производство на общо основание разполага и с иска по чл. 439 ГПК, извън възможностите по глава 37 ГПК? 3.2. Дали изискването на ал. 2 на чл. 439 ГПК - искът да се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в само производството, по което е издадено изпълнителното основание, не се отнася за първите две хипотези на чл.416 ГПК, а именно, когато възражение не е било подадено в срок или е било оттеглено, тъй като в тези случаи не е било проведено ,,съдебно дирене“? 3.3. Дали искът, с който се оспорва изпълнението по смисъла на чл. 439 ГПК, включва и установяване на първоначална липса на изпълняемо право, в т.ч. и че изпълняемото право е нищожно, тъй като произтича от нищожен договор, е безсрочен и не се преклудира, когато преди това не е било проведен общ исков процес относно вземането, респ. договора, от който то произтича, т.е. когато не e било проведено съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание?“, „4. Дали „оспорване на изпълнението“ по смисъла на чл. 439 ГПК, включва и установяване на първоначална липса на изпълняемо право, в т.ч. и е изпълняемото право е нищожно, тъй като произтича от нищожен договор?“ и „5. Дали съдът е длъжен да следи за добросъвестното упражняване на процесуалните права от страните процеса, а при превратното им упражняване следва да откаже защитата им и че извършено процесуално действие, съставляващо злоупотреба с право, не следва да бъде зачетено от правозащитния орган?“ Сочи, че са налице основанията за допускане на касационното производство, установени в чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроси първи и трети. Въпроси втори страната обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като такъв решен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК; т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК; решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 96/03.12.2020 г. по гр.д. № 1076/2020 г., решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г., IV г.о.; решение № 44/10.07.2020 г. по гр.д. № 1963/2019 г., ІІ г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на II ро т. о., решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV то г.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на IV то г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV то г. о. и др. Въпрос четвърти е обоснован в същата хипотеза поради твърдяно противоречие с ТР № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а въпрос пети – поради противоречие с решение № 325/29.12.2014 г. по гр.д. № 4263/2014 г. на IV-то г.о. и решение № 50044/04.07.2023 г. по т.д. № 71/2022 г. на I т.о. на ВКС. В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа, че инициираното производство е с цел защита срещу действията на мним кредитор, който успял да реализира облага, придобита чрез измама – заведени срещу частния касатор 14 частни граждански дела с твърдения за несъществуващи договори и произтичащи от тях вземания, вследствие от които действия по някои от тези дела мнимият кредитор се бил сдобил със заповеди за изпълнение поради пропуск на управителя на дружеството-касатор да подаде възражение по чл. 414 ГПК. Този пропуск, твърди частният касатор, се дължал на внезапно тежко заболяване и лечение в чужбина. Изрично подчертава, че в останалите пет случая на подадено в срок възражение, не последвал иск по чл. 422 ГПК. Частният касатор счита още, че нормата на чл. 439 ГПК не можело да се тълкува разширително, поради което същата не била приложима за съдебни производства, в които не се провеждало съдебно дирене. Излага подробни съображения, от които извежда извод, че заповедта за изпълнение се ползвала със стабилитет само когато имало влязло в сила съдебно решение за установяване на вземането, поради което счита, че искът по чл. 439 ГПК бил допустим. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за достъп до касация. Въпрос първи не отговаря на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан със спора по конкретното дело, а е обоснован с теоретичните разбирания на частния касатор относно реда и начина, по който следва да се мотивират съдебните актове. Такива изисквания в процесуалния закон липсват, като нормата на чл. 254, ал. 1 ГПК въвежда изискване за мотивиране на определенията, когато се отхвърлят исканията на страните, каквото мотивиране в случая е налице. Използването на мотиви на касационната инстанция, когато същите са приложими към конкретния случай, дори и без нанасяне на редакционни промени, не просто не е укоримо /чл. 4, т. 1, предл. 3 ЗАПСП/, но е и основание за недопускане на съдебния акт до касационно обжалване – по аргумент на противното от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос втори дори и да се възприеме като такъв, обосноваващ общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, не обосновава довод по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърденията за липса на произнасяне по оплакванията на частния касатор са и фактически неверни, тъй като съдът е изложил мотиви във връзка с тях, а изразеното несъгласие със същите в частната касационна жалба се преценят като такива по правилността на съдебния акт, които не се разглеждат в етапа на допускане на частната касационна жалба до касационен контрол. Решаващият състав подробно е мотивирал разбирането си за недопустимост на иска по чл. 439 ГПК след влизане в сила на заповедта за изпълнение, адресирал е в детайли конкретните оплаквания за нищожност на материалното право, предмет на заповедта, както и защо тези оплаквания са преклудирани с оглед приравняването на правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение на съдебно решение като самостоятелно основание за крайния му извод за недопустимост на производството. Въпрос трети относно приложението на чл. 439 ГПК може да се счете за правен и като такъв за отговарящ на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение. За да е налице допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. следва да се установи, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретния случай не са налице предпоставките на посочената норма. По въпроса е налице константна практика на ВКС, обективирана в определение № 204/31.05.2022 г. по ч.гр.д. № 1211/2022 г. на III г.о., както и цитираните в него актове, която настоящият състав напълно споделя. Както е посочено в определението, заповедното производство е особено по своя характер, поради което способите за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение са предвидени последователно и изчерпателно в глава XXXVII от ГПК и това са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение и възражение по чл. 423 ГПК. С изтичането на срока за възражение на длъжника, предвиден в разпоредбата на чл. 414, ал. 2 ГПК, издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Въпреки че липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо, с изтичане на срока за възражение и на сроковете по чл. 424 ГПК /хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства/, се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Пропускането им води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените възможности за защита в заповедното производство. В допълнение с изложените от състава на III г.о. мотиви и с оглед конкретиката на настоящия спор, законодателят е предвидил специален ред за защита срещу заповед за изпълнение в хипотезата, в която длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането поради невъзможност да подаде възражението си в срок поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее – това е редът по чл. 423, ал. 1, т. 4 ГПК. В този смисъл са и мотивите на т. 6 и т. 15 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на съдебна практика по въпроса, която не се нуждае от осъвременяване, изключва приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос четвърти смислово се припокрива с въпрос 3.3, като във връзка с него са изложените вече съображения, поради което същият не е в състояние да обоснове допускане до касационно обжалване. Неотносимо е допълнително поддържанато селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед позицията, изразена в ТР № 4/2017 на ОСГТК на ВКС. Цитираното тълкувателно решение е изцяло неприложимо към конкретния случай, защото касае защита след, а не преди успешно установяване на несъществуването на изпълняаемото право. Изразените в тълкувателното решение и извадените от контекст мотиви не обосновават специалната предпоставка за допускане до касационно обжалване на определението на Пловдивски окръжен съд. Въпрос пети е изцяло неотносим към настоящата хипотеза на върната искова молба по предявен иск с правно основание чл. 439 ГПК поради недопустимост на същия, с оглед преклудиране на правопогасяващото възражение за нищожност на материалното право на кредитора, на което се основава иска. Въпросът за добросъвестното упражняване на процесуални права въобще не е разглеждан, нито е послужил за решаващия извод на въззивния съд относно недопустимост на иска поради приравняване на правните последици на неподаване на възражение срещу заповед за изпълнение и влизането й в сила с влязло в сила решение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение