Определение № 189 от 22.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 949/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. С. срещу решение № 2467 от 11. 11. 2019 г. по в. т. д. № 2588/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 5511 от 16. 08. 2018 г. по т. д. № 6276/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, 7 състав, с което е признато за установено по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Л. В. С. дължи на С. А. Г. сумата от 50 000 евро по запис на заповед с падеж 15. 02. 2010 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 15. 04. 2010 г. по ч. гр. д. № 9311/2010 г. на СРС, 47 състав. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага оплаквания за необоснованост на извода на съда, че касаторът е подписал процесния запис на заповед, поради основаването му на заключението по съдебно-графическата експертиза за „вероятност“ подписът да е положен от касатора. Оспорва заключението за съществуване на задължението му по процесния запис на заповед, тъй като ищецът не е доказал получаването на сумата от 50 000 евро от ответника, касатор. Релевира доводи, че съдът в противоречие с нормите на чл. 116 ЗЗД и чл. 531 ТЗ е счел, че спорното вземане не е погасено по давност, като изразява становище, че заповедното производство не прекъсва давността и с оглед получаването от ищеца на заповедта за изпълнение през 2010 г. давностният срок е изтекъл на 15. 02. 2013 г. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила като е отхвърлил исканията на касатора за допускане на повторна съдебно-графическа експертиза за проверка автентичността на процесния запис на заповед и свидетелски показания за неосъществената каузална сделка между страните по делото, във връзка с която С. се задължил по менителничния ефект. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по гр. д. № 2622/2018 г. на ВКС, І г. о., като е приел, че изводът на експерта по графическата експертиза за вероятност касаторът да е подписал записа на заповед е равносилен на категорично заключение в посочения смисъл. Касационният жалбоподател поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: „1. Следва ли да се приеме за доказан фактът, че аз съм получил претендираната от него сума от 50 000 евро само на основание наличието на подписан запис на заповед, в който аз съм посочен като получател на паричната сума?; 2. Представлява ли основание за прекъсване на законовата давност за предявяване на иска по чл. 531, ал. 1 ТЗ завеждането на заповедно производство със заявление по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за изпълнение? 3. Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ограничаващо правата на ответника, недопускане на решителни доказателствени средства, поискани от ответника във въззивната му жалба по реда на чл. 266 ГПК, които СГС беше заличил без основание, въпреки че бяха допуснати?“ Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация С. А. Г. е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователността й. Поддържа, че по делото е категорично установено, че касаторът Л. С. е знаел за издадената въз основа на процесния запис на заповед заповед за изпълнение още от 2010 г., като от същата година по образуваното на основание издадения в заповедното производство изпълнителен лист са събирани парични суми. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По ч. гр. д. № 9311/2010 г. на СРС, по заявление на С. А. Г., са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за вземане на заявителя към Л. В. С. за сумата от 50 000 евро, дължима главница по запис на заповед, издаден на 26. 11. 2009 г. с падеж 15. 02. 2010 г. С оглед постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжника и указания на заповедния съд по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК С. Г. е предявил иск за установяване по отношение на Л. С. съществуването на вземането по записа на заповед, за което е издадена заповед за изпълнение, по който след прекратяване на производството по гр. д. № 71/2016 г. на СРС и изпращането на делото по подсъдност на СГС е образувано гр. д. № 6276/2016 г. на СГС. Ищецът чрез процесуалния си представител е поддържал, че производството по установителния иск следва да бъде прекратено от съда, тъй като възражението на длъжника, ответник по иска е подадено след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В решението по гр. д. № 6276/2016 г. на СГС, с което е уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, първоинстанционният съд е направил изводи за допустимост и основателност на иска. В изложението си от фактическа страна, първоинстанционният съд е приел, че по изп. д. № 1457/2010 г. на ЧСИ Н. М., образувано въз основа на изпълнителния лист, издаден в полза на ищеца по ч. гр. д. № 9311/2010 г. на СРС, на длъжника Л. С. е връчена лично на 1. 08. 2010 г. покана за доброволно изпълнение, към която са били приложени копия от изпълнителния лист и заповедта за изпълнение. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционният съдебен акт, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на СГС за допустимост и основателност на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск. Изложил е собствени мотиви, при позоваване на заключението на съдебно-графическата експертиза, че подписите на местата за „издател“ и за „предявяване“ в записа на заповед от 26. 11. 2009 г. са положени от ответника Л. С.. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника във връзка с посоченото в ефекта място на плащане, като е изтъкнал липсата на изисквания в закона за конкретизация на същото и заместването по силата на чл. 536, ал. 2 ТЗ на липсващо място за плащане в записа на заповед от посоченото място на издаване. Във въззивния акт е направено заключение, че вземането на ищеца не е погасено по давност, тъй като тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е прекъсната на основание чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД с оглед подаването на заявлението до заповедния съд за издаване на заповед за изпълнение с действието по чл. 422, ал. 1 ГПК. С новата ал. 2 на чл. 280 ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) се предвиди, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая изложените доводи на ищеца, ответник по касация, че възражението на ответника по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, и задължителните указания по т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС налагат касационната инстанция да извърши проверка за допустимостта на въззивното решение. Поставените от касационния жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси касаят правилността на въззивното решение, поради което подлежат на обсъждане в производството по чл. 290 ГПК в зависимост от преценката за допустимостта на въззивното решение. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът Л. В. С. следва да внесе държавна такса в размер на 1 955, 83 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение