Определение № 4359 от 02.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5244/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Л. Т. П., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. И. Д. срещу решение № 1011/10.07.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 453/2023 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 261126/09.04.2021 г. по гр. дело № 8969/2020 г. на Пловдивския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу П. С. С. и В. В. С. искове за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца следните суми: сумата 17 500 лв. – главница, представляваща неизпълнено задължение по договор за мандат с нотариална заверка на подписите от 09.02.2004 г., ведно със сумата 2 605.55 лв. – лихва (обезщетение) за забава върху тази главница за периода 29.12.2018 г. - 16.06.2020 г., както и сумата 17 500 лв. – неустойка по същия договор за мандат, ведно със законната лихва (обезщетение за забава) върху тази сума, считано от 16.06.2020 г. до окончателното `и плащане; в тежест на касатора са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за за неправилност на решението, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ответниците П. и В. С., в отговора си на касационната жалба, подаден чрез общия им процесуален пълномощник адв. Ц. К., излагат доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец Л. П., подадено също чрез адв. Д., като общи основания (правни въпроси) по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните формулировки: 1) „въззивният съд е постановил съдебно решение, като не се е произнесъл по материалноправен въпрос в съответствие с наличната практика на ВКС“; 2) „налице ли е процесуално нарушение, когато въззивният съд не е изготвил задълбочен, пълен и мотивиран доклад относно подадената въззивна жалба и отговор срещу нея, във връзка с дадените задължителни указания в решението на ВКС при предходното му разглеждане“; и 3) „допуснато ли е съществено процесуално нарушение, когато решаващият въззивен съд в мотивите на обжалваното решение не обсъжда и не отговаря на всички въпроси, поставени като задължителни указания в решението на ВКС при предходното му разглеждане“. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая и трите формулировки, изведени в изложението на касатора, не отговарят на горните изисквания и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. С първата от тях, от страна на самия касатор се поддържа, че с решението си въззивният съд „… не се е произнесъл по материалноправен въпрос…“, като такъв въпрос не се и съдържа в тази формулировка. Другите два въпроса, поставени от страна на жалбоподателя, изискват касационната инстанция да даде отговор дали въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, поради което те не съставляват процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а формулирани във въпросителна форма касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство – като основания за допускане на касационното обжалване, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК – с касационното решение, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. ВКС може да допусне касационно обжалване и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В случая касаторът моли съда да приложи такава хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване, но като поддържа, че това „ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“. Жалбоподателят очевидно не прави разграничение, а смесва предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с тези по чл. 280, ал. 2 от ГПК, като не навежда доводи за никое от основанията, визирани в последната разпоредба – вероятна нищожност, вероятна недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. При извършената и служебна проверка, настоящият съдебен състав не намира наличието на такова основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им пред касационната инстанция, а именно – сумата от по 2 500 лв. на всеки един от тях. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение