Определение № 440 от 19.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2020 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 476 от 16.01.2020 г., подадена от К. Н. Р. и М. Й. А. чрез адвокат Л. Я. от АК – В. против въззивно решение № 381 от 04.12.2019 г. на Окръжен съд - Враца, постановено по в.гр.д.№ 509/2019 г.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението.

Ответникът по касация Б. Ц. Г. е депозирал отговор чрез адвокат Т. П. от АК – В., в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение, окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение № 635 от 14.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 5379/2018 г. по описа на РС - Враца, с което е отхвърлен предявеният от настоящите касатори иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на реална част с площ от 60 кв.м. (уточнена в съдебно заседание като 51 кв.м.), представляваща част от собственото им дворно място и разположена в югозападния ъгъл на собствения им УПИ ** в кв. 4 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 540 от 10.06.1960 г. на кмета на Община Враца, и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху посочената реална част.

Прието е за установено, че ищците са закупили своя УПИ през 2013 г. Съседният УПИ е собственост на сина на ответника, т.е. упражняващият фактическата власт ответник се явява държател. Населеното място има одобрени КП и РП от 1960 г. Имотните граници са отразени в кадастралния план, а с регулационния план е преследвана цел да се образуват парцели с по-правилни форми. Така за заснетия по КП имот пл.№ * са отредени 4 парцела (*, *, * и *), а за пл.№ * –парцели * и *. За парцел ** (в неговата южна част) се придава част от имот с пл.№ * - процесният терен с площ 51 кв.м. Въззивният съд е достигнал до извод, че РП от 1960 г. не е приложен. При действието на ЗПИНМ и ППЗПИНМ собствеността на придадените по дворищно-регулационния план части от недвижими имоти към парцели на други лица се придобива по силата на самия план, който има непосредствено отчуждително действие. Това действие, обаче, е поставено под отлагателно условие, тъй като то не се зачита, ако регулацията не е приложена. Съдът се е позовал на ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК, съгласно което дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен тогава, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници. Прилагането на плана може да се осъществи чрез заемане на придаваемите части по законоустановения ред, но също и когато са изминали десет години от заемане на придаваемите части, без този ред да е спазен. Въпреки отчуждителното вещноправно действие на плана и по двата режима на ЗПИНМ (отм.) и на ЗТСУ (отм.), дворищната регулация се счита приложена тогава, когато са уредени сметките за придадения имот и в резултат на това той е завзет на база съставен нотариален акт за придаваемото място. В случая, за да се приеме, че регулацията от 1960 г. е била приложена, следва да се установи или че определеното за придаваемата част от имота обезщетение е било заплатено и той е бил завзет по реда, установен в чл. 46 ЗПИНМ (отм.) и § 107 и 108 ППЗПИНМ (отм.), респективно - по този предвиден в чл. 114, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.), или, ако бъде доказано, че придаваемата част, макар и завзета не по установения за това ред, е била владяна от собственика на имота към който се придава, в период, по-дълъг от десет години. Ищците не са установили нито да е платено обезщетение за придаваемото към техния имот място от 51 кв.м., нито че е бил зает и владян от ищците, респ. техните праводатели, в границите, определени от регулационния план, повече от 10 години. Напротив - данните от СТЕ и от разпитаните по делото свидетели са, че оградата между двата процесни имота винаги е била на едно и също място - близо до имотната граница между тях по КП, и до момента не е променяна, включително след подновяването й след наводнението от 2015 г. Обсъдено е и приетото във въззивното производство писмено доказателство – декларация от 09.08.1966 г., с нотариално заверени подписи на тогавашните собственици на четирите съседни парцела ( и , респ. – и ). Прието е, че документът не доказва, че праводателите на страните по делото са уредили облигационните отношения помежду си относно именно придаваемата част от 51 кв.м. в югозападния ъгъл на УПИ ** в кв.4, тъй като няма представени писмени доказателства за заплатено от праводателите на ищците обезщетение на праводателя на ответника за придаваемата част от 51 кв.м. Тъй като не е доказано заплащане и завземане на придаденото място по съответния ред, то е прието, че регулацията не е стабилизирана и не е приложена. Съответно - отчуждителното действие на РП от 1960 г. за [населено място] е прекратено и съществуващите стари имотни граници следва да послужат за основа при изработване на нов регулационен план. По делото няма данни праводателят на ищците да се е възползвал от § 6, ал. 2 и 4 от ПЗР на ЗУТ, където е определен 6 месечен срок за прилагане на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове. Когато този срок не бъде спазен отчуждителното действие за заемане на придаваемите имоти или части от имоти отпада автоматично (§ 8, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ и ТР № 3/2011 г. на ВКС, ОСГК).

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по въпросите:

(1) „Плащането на пари ли е единствения способ за уреждане на отношенията между засегнати от регулация съседни имоти, който може да наложи извод за прилагане на приета нова регулация по ЗПИНМ и ППЗПИНМ и да потвърди настъпилото разместване в собствеността, или този ефект може да се постигне и с други способи за доброволно уреждане (например замяна, в ситуация, в която се засягат по различен начин няколко имота на същите собственици) ?”

(2) „Постига ли се ефекта на трансформация на регулационните линии в имотни граници с доброволно уреждане на отношенията между собствениците на засегнати от нова селищна регулация недвижими имоти, извършено преди приемане на нов устройствен план и по същество такова доброволно уреждане представлява ли „прилагане на плана ?”

(3) „Нотариално заверена декларация между собствениците на засегнати от нова селищна регулация недвижими имоти, извършено преди приемане на нов устройствен план (и преди приемането на ЗУТ) има ли ефекта на нотариален акт за придаваемото място да потвърди настъпилото разместване в собствеността ?”

с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (поради противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. на ВС, ОСГК и Решение № 780 от 13.11.2009 г. по гр.д.№ 3024/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, включително по въпроса:

(4) „Може ли декларация с нотариална заверка на подписите и описание на имотите, за които се касае, че страните са уредили регулационните отношения помежду си, като никой няма да търси каквито и да са суми във връзка с тези регулационни отношения, да бъде основание да се приеме, че регулацията, касаеща описаните в декларацията имоти, е приложена ?”

Касаторите считат, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставените от касаторите въпроси не могат да бъдат определени като такива, търсещи принципно правно разрешение на проблеми по тълкуването и приложението на закона. Тяхна цел не е изясняване на точния смисъл на конкретни правни норми или правен институт, а издирване на действителното съдържание, вложено от съставителите на документ, включен в доказателствата по делото. По своята същност въпросите са израз на несъгласието на касаторите с формираните от въззивния съд изводи относно релевантни за спора факти като резултат от анализа на представената пред въззивната инстанция декларация от 09.08.1966 г. с нотариално заверени подписи на тогавашните собственици на парцели ХХІІІ-50 и ХХІІ-49. Съгласно разясненията на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпросът, който представлява общо основание за допускане на обжалването, не може да касае възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства, тъй като последните имат отношение не към наличието на основанията за допускане до касационно обжалване, а към общите основания за неправилност на въззивното решение. Проверката за съществуването на последните не е включено в обхвата на преценката във фазата по селектиране на касационните жалби и не може да бъде извършвана в рамките на производството по чл. 288 ГПК. В този смисъл нито едно от изрично формулираните питания не обективира общо основание за допускане на обжалването, в контекста на което да се преценява наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Вероятност въззивният акт да е нищожен или недопустим нито се твърди, нито се установява. Не е налице и очевидна неправилност, доколкото постановеното решение кореспондира с практиката по приложението на благоустройствените закони досежно отчуждителното действие на регулацията. Трайно установено в практиката положение (застъпено в цитираното от касаторите Решение № 780 от 13.11.2009 г. по гр.д.№ 3024/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и споделяно от настоящия състав) е, че стабилизирането на отчуждителното действие на регулацията по отношение на имотите, придадени към парцели на други физически или юридически лица, почива на общ принцип както при действието на ЗТСУ и ППЗТСУ, така и съобразно уредбата по ЗПИНМ и ППЗПИНМ. Съответно – принципно приложими към настоящия случай са постановките на ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК, съобразно които дворищно регулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на придаваемите места, но то е подчинено на условие от прекратителен характер. Стабилизирането на последиците от отчуждителното действие на регулацията настъпва с прилагането й, което настъпва със заемането на придадените имоти по законоустановения ред (след снабдяване с нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик, издаден след погасяване на вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик) или след изтичане на десет години от установяването на владение върху придадения имот. В конкретния случай е безспорно между страните, че спорната част от парцел ** никога не е била във фактическата власт на праводателите на ищците, респ. – тази територия нито е заета по реда на § 109 ППЗПИНМ, нито е била обект на десетгодишно владение, което да има за последица извод, че регулацията от 1960 г. е приложена. След влизането в сила на ЗУТ и при липсата на твърдения и данни РП от 1960 г. да е приложен в срока по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на този план е отпаднало автоматично, по силата на закона, с оглед което процесната придаваема част от имот пл.№ * към парцел ** се връща в патримониума на собственика на имот пл.№ *. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е съобразил решението си и с ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК. Съответствието между формираната по казуса правораздавателна воля и практиката на ВКС (задължителна и каузална) изключва допускане на касационното обжалване при условията както на чл. 280, ал. 1 ГПК, така и на чл. 280, ал. 2 ГПК.

На основание чл. 81 ГПК с настоящия акт в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените от него разноски за защитата му пред ВКС – сумата 500 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 21).

По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия